Адвокатът с кучето

Били не искаше да отидем някъде за огромна закуска. Не искаше да пие бира, да отиде в някой парк или да се види с приятели. Искаше да отиде директно в дома ми, защото там бе Майло.

По пътя ме помоли да му разкажа какво е станало и му обещах да го направя, когато пристигнем. Засега само описах как Майло ми спаси живота предишната вечер.

Той се усмихна.

— Това чувство ми е познато. Той спаси и моя живот, когато се върнах от Ирак.

Спряхме пред къщата и казах на Били да влиза по-скоро вътре, защото Майло беше на прозореца и драскаше като обезумял. Боях се, че ще се хвърли през стъклото.

Отворих вратата и пуснах Били да влезе пръв. Майло отново изпълни номера „летящо куче“, който бе приложил на Ем. Двамата се търкаляха известно време по пода, като Били не спираше да се смее. Тара ме погледна, сякаш се чудеше кои са тия двамата побъркани.

Лори чу врявата, слезе и се разсмя, когато видя Били и Майло. Изчаках да се успокоят, след което я представих на Били.

Лори направи палачинки, които са един от специалитетите й, и Били ги изгълта досущ като Маркъс.

— Никога не съм си мислил, че отново ще се наслаждавам така на храната — призна той.

Спря да дъвче, колкото да ме помоли да го запозная с всичко, което е пропуснал по случая. Направих го сравнително подробно, като пропуснах детайла, че от ФБР са били на местопрестъплението онази нощ и са се намесили в работата на съдебните заседатели. Бях обещал на Бенсън да си мълча и не исках да проваля финансовата сделка, която уредих за Били.

— Значи всичко приключи? — пита той.

— Да. Днес ще бъдеш напълно оправдан.

Той поклати глава.

— Нямам предвид делото, а операцията, по която работят.

— Мисля, че да, но не мога да съм сигурен. А и Бенсън май не мисли така.

— Съгласен съм с Бенсън — каза той.

Лори кимна.

— Аз също.

— Защо?

— Поради две причини — каза Били. — Първо, направени са много пари и предстои да се направят още повече. Ако Ландън и Ем са били начело на всичко това, значи няма кой да прибере парите и кой да ги харчи. Личният ми опит показва обаче, че парите винаги са наобиколени от хора.

— А втората причина? — попитах аз, макар вече да формулирах своя собствена.

Лори я посочи вместо него.

— Ърскин. Не се вписва. Ако е бил от лошите и е участвал в схемата, не би имал причина да ги изнудва; те са били източникът му на пари и е можел да се облажи много. Ако не е бил от лошите, тогава кой е наел останалите войници?

Били кимна.

— Точно така — каза той. — Трябва да има и някой друг, който може да стигне до хората на Ърскин и има ума да се справи с финансовата част.

Прозрението дойде като гръм от ясно небе. Знаех кой е въпросният човек. Умът ми препускаше с такава скорост, че едва чух думите на Били.

— Знаеш ли кой ме тревожи най-много в момента? — каза той, но не изчака отговор. — Гриър.

Грабнах телефона и за миг се зачудих на кой от двата жизненоважни номера да звънна първо. Обадих се на Уили, но отново се включи гласова поща. Оставих съобщение, този път далеч по-настойчиво.

— Лори, потърси в Гугъл Еверет, Масачузетс — казах аз, докато набирах втория номер. — Искам да знам каква промишленост има там.

— Какво да търся? — попита тя.

— Ще разбереш, когато го намериш — отвърнах аз и тя се втурна към компютъра.

Обадих се на Бенсън, но той не беше в кабинета си и не отговаряше на мобилния. Оставих съобщение, че адски спешно трябва да ми се обади.

Когато затворих, Лори вече ставаше от компютъра. Изражението й казваше всичко.

— В Еверет се намира един от общо петте терминала за втечнен природен газ в Съединените щати. Там спират танкерите.

Точно от това се страхувах.

— Мамка му — казах аз, с което значително подцених ситуацията.

— Терминалите се смятат за основни мишени на терористични атаки.

— Мамка му.

— Намира се само на седем километра от Бостън.

Този път не казах „мамка му“, а:

— Уили.