Адвокатът с кучето

Министерството на отбраната сигурно плащаше на следователите си на страница. Двамата с Хайк четяхме доклада за „инцидента“ в Ирак. Написването му бе продължило цели пет месеца, а за отпечатването му сигурно е била изсечена цяла гора. Пристигна в канцеларията на съда в осем кашона, пълни догоре с хартия.

Избрах напосоки четири кашона, Хайк взе другите четири и се захванахме за работа, като от време на време спирахме, за да обсъдим прочетеното. Авторите на доклада очевидно бяха получили нареждане да не стигат до заключения и да използват колкото се може повече думи за целта.

— Боклук. Дивотия. Пълни глупости — каза Хайк, когато затвори последния том.

У Хайк има много черти на Уинстън Чърчил, а конкретното му изказване можеше да застане редом с онази реч, обещаваща „кръв, пот и сълзи“.

— Как могат да се измъкнат с подобно нещо? — попита той.

От доста време го чаках да приключи, защото от третия си том нататък бях превключил на четене през три абзаца. Съмнявам се, че съм изпуснал нещо.

— Това означава ли, че не си намерил нищо полезно? — попитах го аз.

— Нищо, освен ако не искаме да приспим съдебните заседатели.

Проблемът ни беше, че на следователите явно бе поръчано да предотвратят политическите последици от инцидента. За целта те тръгваха от предпоставката, че личният състав е проявил небрежност при изпълняването на процедурите за сигурност, без да подложат на критика самите процедури.

Още по-показателно бе, че следователите, или най-малкото авторите на доклада, изобщо не бяха взели предвид възможността в покушението да е замесен някой от военните. Иначе казано, изобщо не бяха разследвали дали началниците по сигурността и хората от охраната не са искали бомбения атентат. А когато не допускаш някаква възможност, става много трудно да я видиш.

За доклада бяха разпитани, кажи-речи, всички пребивавали в Ирак, като очевидната цел бе да може да се твърди, че в търсенето на истината не е подминато нищо. Това не беше пълна загуба за нас, тъй като разполагахме с имената на всички замесени и най-вече на войниците, занимаващи се с охраната.

През онзи ден дежурни били седемдесет и един души, сред които и Били. Един бил убит, а четиринайсет други, освен Били, получили наранявания. Макар да не били отправени конкретни обвинения, петима войници били наказани и изхвърлени от армията. Имената им бяха Донован Чембърс, Джейсън Гриър, Тайлър Лоусън, Джеръми Айверсън и Реймънд Сантяго.

Ърскин не бе конкретно посочен във фиаското, но докладът говореше за общата слабост на командването. Не се споменаваше за участта на военната му кариера, но знаехме, че след атентата най-малкото бе изгубил позиции и явно бе предпочел да напусне сам. По този начин беше излязъл сравнително елегантно от положението, за да завърши не така елегантно на улицата пред един бар.

— Ако някога извърша престъпление, искам тези момчета да разследват случая ми — каза Хайк.

— Открили са точно онова, което са искали… с други думи, нищо.

— Което ни оставя в доста дълбока дупка.

Кимнах.

— Само че разполагаме с имената на петимата уволнени войници. Можем да ги открием и да говорим с тях; така поне ще имаме какво да правим.

— Как смяташ да ги намериш?

— Ще натоваря Лори с тази задача, а тя сигурно ще я прехвърли на Сам Уилис. Десет минути на компютъра и ще ни каже къде се намират тези момчета, какво са закусвали, кой им се е обаждал през последните три месеца и с кого са преспали.

— Всичко това законно ли е? — попита той.

— Последния път, когато проверявах, не беше, но оттогава мина доста време.

Той кимна.

— Май ще трябва да кажа на Една да направи списък на нещата за вършене — обявих аз.

— Какво си приготвил за моя списък?

— Имаш ли познания върху инвестиции, пазари, богаташи и тъй нататък?

Той сви рамене.

— Имам магистърска степен по бизнес администрация, колкото и маловажно да е това.

— Завършил си бизнес администрация и право? — Хайк не преставаше да ме изненадва. — Къде?

— В Харвард и Йейл — отвърна той. — Ходеща конкуренция съм. Е, какво имаш за мен?

— Искам да научиш колкото се може повече за хедж фонда „Чаплин и Фриймън“.

— Заради двамата убити ли? Нали вече ходи там и говори с шефа.

— Така е. — Посочих книжата. — Но в една от папките прочетох, че Алекс Брайънт, по-младият и по-нископоставен от двете жертви, е бил женен от година.

— И какво от това?

— Ами шефът му Джонатан Чаплин каза, че не бил женен.

— С риск да се повторя… и какво от това? Може просто да не го е познавал. Компанията е голяма, имат офиси из цялата страна.

— Каза, че се измъчвал от чувство за вина, защото Брайънт заминал вместо него, и че е ходил на погребението му. Предполагам, че би му било трудно да не забележи вдовицата.

— Може просто да се е подписал в списъка на присъстващите и да си е тръгнал. Или пък да я е срещнал и да е забравил. Или пък да я чука от две години и да не иска никой да научава — отвърна Хайк.

— Или пък лъже, защото не иска да говоря с жената на Брайънт.

— Така или иначе това няма нищо общо със случая — посочи той.

— Може пък да има.

Обадих се на полковник Франклин Прентис, зетя на Кевин, който ни беше от голяма полза при две предишни дела. По принцип живееше в Южна Каролина, но се видяхме за малко на сватбата и май спомена, че го местят във Вашингтон.

Нямах представа как да се свържа с него, затова набрах номера на Пентагона.

— Опитвам се да открия полковник Франклин Прентис — обясних аз.

— Може би имате предвид генерал Прентис?

И така ставаше.

След две минути чух гласа му и това ме изненада. Не знаех, че е толкова лесно да се добереш до генерал. Представих се и той ме увери, че ме помни много добре.

— Вие сте партньорът на лудия ми шурей — каза той.

— Вече не — отвърнах. — Той замина да спасява света. Говорихте ли с него?

— Миналата седмица. Чувах някаква музика на джунглата на заден план, така че го разпитах какво става. Той ми отговори, че наистина бил в джунгла.

Прентис изглеждаше склонен да побъбри и го правихме в продължение на десетина минути, но те ми се сториха като половин година. Паузите бяха много напрегнати.

Мразя празните приказки, а те се избягват трудно, когато ти си този, който се нуждае от помощ. Обикновено съм добър в прекъсването и непрекъснато вмъквам; „Е, не искам да ви отнемам от времето…“ и „Та вижте, причината да ви безпокоя…“, но по всичко изглежда, че генералите са свикнали те да вземат прекратяващи приказките решения.

Той като че ли разполагаше с цялото време на света. Нямаше ли някакви войни, които трябваше да печели? Накрая съумях да насоча разговора към основната причина и му разказах за случая с Били.

— Добре запознат съм с инцидента — каза той. — Видяхте ли доклада на главния следовател?

— Да… впечатляващо четиво.

Той се разсмя.

— Доста добре покрива задника на армията, а?

— Исках да знам какво е известно, но не е било написано. Ако е нужно, извън протокола.

— Хм — отвърна той. — Трудна работа.

— Ами ако говоря с шефа на Ърскин? — попитах аз, като в същото време прелиствах доклада. Намерих името. — Полковник Уилям Микелсън.

— Това мога да го уредя — каза генералът.

— Къде е той?

— През няколко врати надолу по коридора. Обадете му се утре.

— Благодаря. Ще го направя.

— Знаете ли, не бих го казал на Кевин, но мисля, че онова, което правят с Кели, е направо изумително.

— Аз също. Може би трябва да им кажем.

Той замълча за момент, може би обмисляше предложението ми.

— Не, не мисля.

— Не искаме да го окуражаваме, нали?