Адвокатът с кучето

— У вас ли е пръстенът?

Въпросът на свещеника ме хвана неподготвен, защото чаках частта, в която ще попита дали някой може да посочи причина бракът да не се състои. Да не би да питат подобни неща само по филмите?

Реагирах незабавно, извадих пръстена от джоба си и го подадох на Кевин. Движенията ми бяха грациозни, преднамерени и съсредоточени, но със спокойната увереност на човек, който от години вади разни неща от джоба си. Изпълнението бе невероятно.

След церемонията отидохме да вечеряме в основната зала. Имаше диджей, който пускаше музиката прекалено силно и през повечето време умоляваше гостите да излязат на дансинга.

Танците — ако не се броят бавните, естествено — ми се виждат абсолютно безсмислена работа. Не разбирам що за забавление може да намери човек в това да стои прав и да се върти като побъркан. Ако е толкова яко, дали хората пускат радиото и започват да се кълчат, когато са сами у дома? Не ми се вярва.

Значи го правят на публични места само защото ги гледат други хора. Явно си мислят, че изглеждат добре. Лъжат се. Ако по стените на подобни помещения се закачат огледала, деветдесет и пет процента от всички танци ще бъдат елиминирани.

Този начин на танцуване противоречи и на принципа ми за пришълците. Съдя за нещата, като преценявам дали извънземни, идващи за първи път на Земята, няма да видят нещо и да го сметнат за глупаво. И освен ако гостите ни не са от планетата Бозо, танците категорично попадат в категорията „тъпо“.

Лори обаче обича да танцува, затова отстъпвах веднъж на всеки четири песни. Защото съм страхотен тип и защото някъде дълбоко в себе си се надявах, че това ще увеличи шансовете ми за секс, когато се приберем. Сексът също би се видял глупав на извънземните, но на кого му пука какво мислят те? Нали са пришълци. Нима ще им позволим да определят живота ни?

Седях на една маса с Винс Сандърс, Уили и Сондра Милър, Пит Стантън и жена му Дона, както и Една Силвър. Винс, Пит и Уили са най-добрите ми приятели на света, като не се броят Лори и Тара, моят голдън ретривър.

Пит е лейтенант в полицията на Патерсън, Ню Джърси — мястото, където израснах и където живеем с Лори. Уили е бивш клиент и мой партньор във фондацията „Тара“, занимаваща се със спасяване на кучета.

Преди наричах Една своя секретарка, но сега тя говори за себе си като за мой административен асистент. На шейсет и няколко е, макар че никога не би го признала, и от време на време говори за пенсиониране. Тъй като не върши никаква реална работа, имам усещането, че пенсионирането й не е неизбежно.

— Ще пишеш ли за това в утрешния брой? — попитах Винс, който е редактор на местния вестник. Сигурен бях, че на Кевин би му харесало, но никога не би помолил за подобно нещо Винс, който може да бъде доста противен в около сто процента от времето.

— За тази сватба ли? Само ако пречукат някого на дансинга.

Към края на вечерта Кевин дойде при мен.

— Искам отново да ти благодаря, че ми беше кум.

— За мен беше чест. И мисля, че се справих безупречно с пръстена.

— Определено — усмихна се той.

— Е, в твоята къща ли ще останете, или ще се местите? — Кевин имаше малка къща във Феър Лоун.

— Точно затова исках да поговорим — отвърна той. — Смятаме да се преместим в Бангладеш.

Не схванах.

— Бангладеш ли? Има ли Бангладеш в Ню Джърси?

— Не, говоря за истинския Бангладеш. Анди, трябваше да ти го кажа по-рано, но с Кели напускаме страната. Тя смята да практикува медицина на място, където хората наистина се нуждаят от нея, а аз ще помагам с каквото мога.

Имах трудности с проумяването на думите му.

— Бангладеш?

Той кимна.

— Бангладеш.

— Знаеш ли каква жега е там? Можеш да протегнеш ръка и да докоснеш слънцето. По онези места и циментът се поти.

— Зная.

Решението им бе изумително безкористно и тъй като май нямаше изгледи да го разубедя, нищо не ми пречеше да проявя радушност.

— Това е невероятно, Кевин. Наистина забележително.

— Благодаря за разбирането — отвърна той.

— Честно, страшно ви се възхищавам, но няма ли някакви други, по-близки Деши, където да отидете? Може би някой Деш с водопровод и канализация?

— Доста добре проучихме условията — каза той. — И тъй като от шест месеца нямаме нито един клиент…

— Ще се оправим. — Усмихнах се. — Просто Една ще поеме нещата.

— Ако ти трябва помощ, най-добре се обърни към Еди Линч. Мисля, че вече си е тръгнал, иначе щях да ви запозная.

— Вече се запознахме. Същинско украшение на всяка компания. Кога заминавате?

— Следващата сряда.

— Значи те виждам за последен път?

Той кимна и попита:

— Искаш ли прегръдка за сбогом?

Усмихнах се, защото не си падам особено по прегръдки с мъже.

— Не, но Лори не би отказала.

— Добре — каза той. — И без това беше първа в списъка ми.

На връщане към дома разказах на Лори за решението на Кевин.

— Зная — каза тя. — Мисля, че е прекрасно.

— Тази вечер ли ти каза?

— Не… Преди около два месеца. Помоли ме да не ти казвам.

— Не мога да повярвам.

— Разказа почти на всички, с изключение на теб. Май се боеше, че ще останеш разочарован от него.

Това ме вбеси.

— Защото ще помага на хората ли? И аз ще остана разочарован от подобно нещо?

— Не мисля, че бих се изразила по този начин — отвърна тя.

— А как би се изразила?

Тя се замисли за момент, после се усмихна.

— Всъщност бих се изразила точно така.

Когато приближихме моста „Джордж Вашингтон“, отбих от междущатската магистрала и продължих през града към шосе 4. Гордея се с познанията си за малките улички в района, подобно на всички, живеещи в северната част на Ню Джърси.

Само смотаняците пътуват по магистралите.

Намирахме се на Лемойн авеню във Форт Лий, когато видяхме сигналните светлини на най-малко пет полицейски коли в една пресечка.

— Интересно какво ли става — каза Лори. Като бивше ченге й се иска да помогне на всеки, изпаднал в затруднение. А аз исках да се прибера у дома и да си легна.

Гледната ми точка се промени, когато наред с полицейските коли видях и три камиона на службата за контрол над животните. Като освидетелстван любител на животните, исках да разбера какво е провокирало такава масирана реакция от страна на властите.

— Да проверим — казах аз.

Лори също бе видяла камионите и много добре знаеше каква е причината за интереса ми.

— Да не мислиш, че банда чихуахуа е обрала местния „Петсмарт“?

Инцидентът явно бе в началото си, защото полицията още не беше отцепила района. С Лори слязохме от колата и тръгнахме към суматохата. Тя разпозна едно от ченгетата и го попита какво става.

— Изобщо не мога да го проумея — сви рамене той. — Някакво куче се мотае по улиците и вдигат по тревога всички коли в района. Все едно са видели Осама бин Ладен.

Поне петнайсет души, предимно ченгета и хора от службата за контрол над животните, бяха притиснали някаква немска овчарка, която буквално бе залепила гръб за стената на сградата. Абсолютно прекрасен пес, с чудесно телосложение, силен, с най-страхотните уши, които съм виждал.

Двама от служителите бяха насочили пистолети към него. Оръжията изглеждаха странно и се досетих, че са някакви зашеметители. Макар и хванато натясно, кучето не изглеждаше уплашено, нито пък враждебно настроено. Всъщност изглеждаше почти отегчено.

Определено не исках да пострада по какъвто и да било начин, затова взех нещата в свои ръце.

— По-спокойно всички! — извиках аз. — По-леко! Не е нужно да наранявате кучето!?

— Кой е този, по дяволите? — попита един от полицаите. — Я го разкарайте.

Извадих мобилния си телефон и го насочих към кучето и наобиколилите го служители.

— Записвам — уведомих ги аз. — Случи ли се нещо с кучето, мислете му.

Естествено едва се оправям с телефона и нямам представа дали може да записва клипове, но беше тъмно и ченгетата не знаеха за невежеството ми.

Този път полицаят стана по-настоятелен.

— Разкарайте го оттук.

Двама полицаи, единият от които бе познатият на Лори, тръгнаха към мен.

— Кучето няма да нарани никого — каза Лори и се обърна към другите. — Просто му сложете каишка, по дяволите. Или ми дайте аз да го направя.

Докато ме отвеждаха, един мъж от службата за контрол над животните приближи кучето с каишка и то спокойно позволи да му я сложат. След това служителят поведе послушния пес към микробуса.

Стигнах до колата и погледнах назад. Лори разговаряше с ченгетата. Работила е години наред в полицейското управление на Патерсън и познава почти всички.

— Каква беше цялата тази работа? — попитах я, когато най-сетне дойде при мен.

Тя сви рамене.

— Май никой не знае, но са получили нареждане в никакъв случай да не изпускат кучето.

Качихме се в колата.

— Не мога да разбера как Кевин е готов да се откаже от тръпки като тази. Едва ли могат да се видят подобни драми в Бангладеш.