Адвокатът с кучето

Подобно на футболните мачове, съдебните процеси се печелят от отбори, а не от индивиди. Адвокатите, следователите, свидетелите, експертите и клиентът са неразривна част от процеса и трябва да работят гладко заедно. Това е много по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед.

Всъщност работата в екип е едно от многото присъщи предимства, с което разполага обвинението. Едни и същи хора, на които им плаща правителството, работят заедно по много случаи през цялата година. Обикновено между юристи, полицаи, съдебни лекари и експерти има значителна близост и не им се налага да губят време в опити да създадат сплотен екип.

Тази сутрин проведох среща на екипа по случая на Били Цимерман. Единственият нов в групата беше Хайк Линч. Той щеше да поеме юридическите въпроси с мен, макар че аз щях да съм на преден план.

Лори щеше да води следователското звено, а Маркъс Кларк да й помага. Сам Уилис, моят счетоводител и абсолютен компютърен гений, щеше да осигурява необходимата информация, която може да се намери онлайн. А това е доста ценен ресурс, тъй като всичко, случило се някога в писаната човешка история, може да бъде открито онлайн, особено ако човекът зад компютъра е превъзходен хакер, който не се притеснява дали действията му са в рамките на закона.

Уили Милър щеше да осигурява допълнителна подкрепа. Той не допринасяше с друг талант, освен с желанието да помогне, куража и безстрашието да се справи с всяка задача. Да не забравяме и Една, с неохота готова да прави онова, което правеше, каквото и да е то.

Срещата бе насрочена за десет и в уречения час всички бяхме налице, с изключение на Маркъс и Една. Уили и Лори вече познаваха Хайк от сватбата, така че го представих на Сам.

Сам и Хайк живеят на противоположните краища на емоционалния спектър. Не че Сам е непоправим оптимист, по-скоро приема с ентусиазъм нови проекти, особено ако изискват детективска работа по криминалните ми дела. Хайк подхожда към всяка задача така, сякаш е зъбен канал, който в крайна сметка ще се възпали дотолкова, че да се стигне до ваденето на целия зъб.

— Да започваме — казах аз. — Лори, после можеш да запознаеш Маркъс с онова, което е пропуснал.

Участието на Лори вече беше плюс. В общи линии тя е единственият човек, който винаги е показвал способност да общува ефективно с Маркъс и не се вцепенява от ужас от тази перспектива.

Очертах параметрите на случая, но това не отне много време, тъй като си нямах идея за адски много неща.

— Материалите по делото трябва да пристигнат днес следобед — казах аз. — С Хайк ще се заемем с тях, после ще можем да планираме първоначалната си стратегия.

— Провери ли номера? — попита Лори. Имаше предвид номера на колата на убиеца.

— Още не, но ще имам грижата.

— Къде се вмества кучето във всичко това? — попита тя.

— На този етап — никъде. Просто искам да държа Майло на сигурно място.

Нямаше кой знае какво да кажа, поне докато не прегледаме материалите. Просто засега исках всички да сме на една вълна. Канех се да обявя край на срещата, когато в стаята влезе Маркъс.

Не каза нито дума, което си е обичайно за него. Единствените звуци в помещението бяха от стъпките му, както и неволното ахване на Хайк.

Не си спомням как се запознах с Маркъс; сигурен съм, че подсъзнанието ми е предпочело да блокира спомена. Предполагам, че има около седемдесет процента шанс да съм намокрил гащите.

Маркъс е най-якото, най-страховито на вид човешко същество, което съм виждал. Всичко в него е безкомпромисно; веднага разбираш, че не само може да те убие, но и това изобщо не би го впечатлило.

— Хайк, това е Маркъс.

— Ъхм — каза Маркъс.

Хайк не каза нито дума, зяпа го с увиснала челюст поне двайсет секунди. Накрая успя да изрече едно немощно „Здрасти“.

— Маркъс, Лори ще те запознае с положението. От нея ще получаваш и задачите си.

Той кимна на Лори и на лицето му се появи намек за усмивка. Тя е единственият човек, към когото е показвал някаква топлота.

— Страхотно. Засега приключихме — обявих аз.

Помолих Хайк да остане, за да прегледаме заедно материалите, когато пристигнат. Трябваше да зная до каква степен се простират способностите му и дали мога да очаквам от него помощ в стратегическото планиране, или ще го използвам само като техническо лице.

— Кевин ми разказа за него — каза Хайк.

— За Маркъс ли?

Той кимна.

— Каза, че свикнал. Вече не се страхувал да остава в една стая с него.

— И аз не се страхувам толкова, колкото навремето. Дори зъбите ми вече не тракат. Просто не трябва да забравяш, че е на наша страна.

Хайк кимна.

— Това е чудесно.

— Ако ти досажда, просто му халосваш един и той се омита.

Хайк не каза нищо, вероятно обмисляше идеята.

— Майтап — за всеки случай поясних аз.

Той кимна.

— За малко да се вържа.

След малко звъннах на Пит Стантън.

— Поемам делото на приятеля ти — уведомих го аз.

— Не само на кучето?

— Не само на кучето. Ще защитавам Били по обвинението в убийство.

— Това не се брои за услуга — каза той. — Не съм те молил да го правиш.

— Брои се — възразих.

— Не се брои.

— Искаш ли да започнеш сам да си купуваш бирата?

— Добре — отстъпи той. — Брои се.

— Радвам се, че изяснихме това. Значи вече има шанс да ми я върнеш.

— Не ми харесва накъде отиват нещата.

— Не е кой знае какво — успокоих го аз. — Просто искам да провериш един автомобилен номер.

— Да използвам ресурсите на града, осигурени от данъкоплатците, за да ти върша работата, така ли?

— Искаш ли приятелят ти да излезе от затвора?

— Казвай номера.

Пит каза, че ще разполага с информацията до двайсет и четири часа.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Почти. Били казва, че стрелецът бил поне метър деветдесет и пет. Това да ти говори нещо?

— Може би трябва да арестуваме „Никс“ — отвърна той.

— Знаеш ли, че си трън в задника?

— Разбира се. Но щом проверя номера, сме квит.

— Не сме квит. Никак даже. Влагам месеци от живота си в това, а ти проверяваш само някакъв си номер.

— Добре — отстъпи той. — Но ти плащаш бирата.