Адвокатът с кучето

— Няма да има сделка. — По принцип съм прям с клиентите си. Това понякога е потресаващо за тях, но знам, че после ще са ми благодарни. Смятам, че няма нищо по-лошо за един затворник от напразната надежда.

Дори да намери вестта за разстройваща, Били се представи добре.

— Това думи на прокурора ли са? — попита той. В тона му се долавяше леко любопитство, сякаш му бях казал, че „Метс“ са спечелили два мача в един ден.

Кимнах.

— Да, но той твърди, че е говорил с всички, които имат отношение по делото, в това число и с федералните. Никой не го е натиснал да се съгласи на сделка.

— Тогава какво правим? — попита той. Пак нямаше паника и възражения, само желание да се съсредоточим върху онова, което трябва да се направи. Не можеш да искаш нещо повече от клиент в подобно положение.

— Отиваме на процес и убеждаваме заседателите да приемат нашата версия. Веднага щом разполагаме с такава.

— Имаш предвид друга, а не че съм невинен, така ли?

— Това е ясно. Иска ми се обаче да кажа на журито кой друг може да е извършил убийството. Ако А е единственият им избор, имат навика да избират А. Трябва да им дадем Б, а може би и В.

— Видях човека, който го направи — каза той. — Беше тъмно, но може би ще успея да го идентифицирам. Беше към метър деветдесет и пет. Когато го изритах в топките, едва не пропуснах, защото не прецених височината.

— Това може да се окаже полезно, но първо трябва да го открием.

— След случилото се настана голяма суматоха. Двама-трима души се появиха доста бързо на местопрестъплението. Не мисля, че бяха ченгета, защото така и не ги видях отново.

— Можеш ли да ги разпознаеш? — попитах аз.

— Няма начин. Запомних обаче номера на колата на стрелеца.

Това откровение, макар определено да бе добре дошло, ме подразни, защото не беше направено по-рано.

— Кога смяташе да ми съобщиш това?

— Сега — отвърна той и после замаза нещата: — Вече нищо няма да премълчавам.

— Има ли друго? — попитах.

— Може би. Доста мислих за онази нощ. Когато Ърскин извади плика, убиецът посегна към вътрешния си джоб за пистолета. Ето така.

Показа ми движението.

— И какво?

— Ами това не е обичайното място, на което човек държи пистолет, така че вероятно идеята е била да заблуди Ърскин.

— И май е успял — отбелязах аз.

Били поклати глава.

— Мисля, че имаше нещо повече. Ърскин беше печен тип. Щеше да реагира, ако си мислеше, че има и най-малка опасност. Посягането към вътрешния джоб би трябвало да означава опасност, освен ако Ърскин не е смятал, че онзи ще извади нещо друго.

— Например плик като неговия, така ли?

— Именно — кимна Били. — Мисля, че е очаквал размяна.

— Изнудване — казах аз. Далеч не беше сигурно, но все пак беше възможност. Напълно възможно бе и Ърскин да е очаквал да му бъде платено за онова, което е било в плика.

— Имаш ли следователи? — попита Били.

Кимнах.

— Имам, но трябва да измисля в каква посока да ги изпратя. Какви са шансовете Майло да ме отведе до плика?

— Никакви. Беше доста уплашен от стрелбата. Вероятно аз ще мога да го накарам да ме отведе до него, но се съмнявам, че ще го направи за теб. Първо трябва да спечелиш доверието му, а това отнема време.

— Възможно ли е да е бил толкова уплашен, че просто да го е изпуснал някъде?

Той поклати глава.

— Не мисля. Майло знае, че нещата, които го карам да отмъква, са важни. Не би си позволил подобна небрежност.

И без това не бях особено сигурен, че ще мога да увещая Майло да намери плика, така че не бях изненадан от думите на Били.

— Можем да минем и без плика, стига да научим какво е имало в него.

— Защо? — попита той.

— Защото има голяма вероятност Ърскин да е убит заради него. Ако знаем какво е било толкова важно за някого, ще бъде много по-лесно да установим кой е този някой.

Поиграхме си с идеята още известно време и поръчах на Били да запише всичко, което знае за Ърскин.

— Дори да е просто слух, запиши го и ми го кажи.

Той кимна.

— Добре, ще се заема веднага. Как е Майло?

— Много добре и на сигурно място.

— Благодаря ти. Чувствах се ужасно, че го поставих в такова положение.

Всеки път, когато казваше нещо такова, започвах да го харесвам малко повече и да съжалявам, че съм го приел за клиент.

— Сега трябва да се тревожиш най-вече за себе си.

— Значи ще го направиш? — попита той.

Кимнах.

— Да. Ще го направя, стига още да ме искаш.

— Абсолютно, но трябва да поговорим за хонорара ти. Проблемът е, че какъвто и да е той, не мога да го платя.

Свих рамене.

— В такъв случай с Майло ще трябва да се върнете към кражбите.

— Нищо против — разсмя се той.

Тръгнах си, като размишлявах за дългия работен ден. Не изпитвах прословутото удовлетворение от него, защото мразя дългите работни дни. Мразя и късите работни дни, но не чак толкова много.

Всъщност денят не беше лош, особено предвид измъкването на Майло. Болно ми бе да го призная дори пред себе си, но Лори беше права, че трябва от време на време да си размърдам задника и да се ангажирам с работа, за да бъда във форма.

Надявах се да е права, защото едно дело за убийство изисква дълги и много напрегнати работни дни.

И няма нищо, ама абсолютно нищо по-лошо от загубата.