Адвокатът с линкълна

Четвъртък, 17 март
10

Първата реклама, която пуснах в телефонния указател, гласеше „Всякакви дела, по всяко време, навсякъде“, обаче след няколко години я промених. Не защото не се харесваше на адвокатската колегия, а защото не се харесваше на мен. Конкретизирах се. Окръг Лос Анджелис представлява набръчкано одеяло, което покрива над десет хиляди квадратни километра от пустинята до Тихия океан. Върху него се борят за пространство повече от десет милиона души и значителен брой от тях са избрали да водят престъпен живот. Последните статистики показват, че годишно в окръга се съобщава за почти сто хиляди тежки престъпления. Миналата година са били извършени 140000 ареста за физическо насилие и още 50000 за тежки престъпления, свързани с дрога и секс. Като се прибави и шофирането в нетрезво състояние, човек може два пъти годишно да пълни „Роуз Боул“ [5] с потенциални клиенти. Важно е обаче да се има предвид, че не ти трябват клиенти от евтините места. Трябват ти ония, дето седят на скъпите. Ония с кинти в джоба.

Когато ги арестуват, престъпниците попадат в правосъдна система с над четирийсет съдилища, пръснати из окръга като заведения от веригата „Бъргър Кинг“, готови да ги обслужват. Тия каменни крепости са местата, където ловуват и се хранят юридическите лъвове. И печеният ловец бързо научава къде са най-благодатните места, къде пасат богатите клиенти. Ловът може да бъде измамен. Клиентската база на всяко съдилище не отразява непременно социалноикономическата структура на околния квартал. Съдилищата в Комптън, Дауни и Източен Лос Анджелис ми осигуряват пълноводен поток от платежоспособни клиенти. Обикновено ги обвиняват в наркопласьорство, обаче парите им са също толкова зелени, колкото и на брокерите от Бевърли Хилс.

Сутринта на седемнайсети бях в комптънския съд, където представлявах Дариъс Макгинли. Щяха да произнасят присъдата му. Рецидивистите са и постоянни клиенти, а Макгинли беше и двете, каквито са много от подопечните ми. Откакто го познавах, го арестуваха за шести път по обвинение в пласиране на кокаин. Тоя път в Никърсън Гардънс, жилищен комплекс, известен на повечето от обитателите си като Никсън Гардънс. Питал съм мнозина – никой не знае дали това е съкращение на истинското име, или е в чест на президента, управлявал страната по времето, когато е построен тоя огромен жилищен комплекс и пазар на дрога. Макгинли беше арестуван, след като продал на ръка опаковка с дванайсет дози на полицай под прикритие. По онова време той бе освободен под гаранция след арест за абсолютно същото престъпление преди два месеца. Освен това в досието му вече имаше четири присъди за наркопласьорство.

Положението му не изглеждаше никак розово, а беше едва двайсет и три годишен. След като вече толкова пъти се бе ебавал със системата, сега тя беше изгубила търпение. Чукчето се спускаше. Въпреки че по-рано го бяха глезили с условни присъди и окръжен пандиз, тоя път прокурорът искаше максимума. Всякакви пазарлъци щяха да започват и свършват със затвор. Иначе нямаше да има сделка. Прокурорът с удоволствие щеше да отиде на процес и в двете дела и да поиска двуцифрена присъда.

Изборът беше тежък, но прост. Прокуратурата държеше всички козове. Бяха го гепили на местопрестъплението да продава дрога на ръка. Всъщност процесът щеше да бъде излишно упражнение. Макгинли го знаеше. Фактът, че е продал кока за триста долара на ченге, щеше да му струва поне три години от живота.

Както при мнозина мои млади клиенти от южната част на града, затворът представляваше очакван елемент в живота на Макгинли, Той беше пораснал, знаейки, че отива там. Единствените въпроси бяха кога, за колко време и дали ще доживее да стигне до затвора. От многобройните срещи с него зад решетките бях научил, че личната му философия е вдъхновена от живота, смъртта и рапмузиката на Тупак Шакур, поета гангстер, чиито рими носеха надеждата и безнадеждността на отчаяните улици, които Макгинли наричаше свой дом. Тупак вярно беше предрекъл собствената си насилствена смърт. Южен Лос Анджелис гъмжеше от младежи, които виждаха бъдещето си точно такова.

Макгинли бе един от тях. Рецитираше ми дълги откъси от песните на Тупак. Превеждаше ми значението на текстовете от гетото. Ценях това образование, защото беше единственият от многобройните ми клиенти с вяра в съдба, наричана „Гангстерския дом“, място между небето и земята, където свършваха живота си всички гангстери. За него затворът представляваше само инициация по пътя към това място и той беше готов да го извърви.

– Ще полежа, ще стана по-силен и по-печен, после ще се върна – каза ми Макгинли.

Инструктира ме да се спазаря за сделката. Имаше пет хиляди долара, които ми плати със запис – не го попитах откъде идват – и аз отидох при прокурора, уредих да обединим двете дела в едно и Макгинли се съгласи да се признае за виновен. Помоли ме само да му издействам присъда в близък затвор, за да не се налага майка му и трите му малки деца да пътуват прекалено надалеч, за да го посещават.

Когато обявиха началото на делото, съдията Даниъл Флин влезе откъм кабинета си със смарагдовозелена тога, която предизвика фалшиви усмивки от страна на мнозина адвокати и съдебни служители в залата. Знаеше се, че носи зелено само два пъти годишно – на Свети Патрик [6] и в петъка преди „Нотр Дам Файтинг Айриш“ да се срещнат с „Кал Троянс“ на футболното игрище.

Секретарят обяви делото. Изправих се и се представих. Въведоха Макгинли през една странична врата и той седна до мен. Носеше оранжев гащеризон и китките му бяха оковани с верига, прекарана през кръста. Никой в галерията нямаше да гледа потъването му. Нямаше си никого освен мен.

– Добр’утро, господин Макгинли – с ирландски акцент поздрави Флин. – Знаете ли кой ден сме днес?

Забих очи в пода.

– Денят, в който ще получа присъда – измърмори моят клиент.

– Това също. Обаче имам предвид Деня на свети Патрик, господин Макгинли. Ден за гордост от ирландското наследство.

Макгинли се позавъртя и ме погледна. Беше печен за улицата, обаче не и за живота. Не разбираше какво става, дали това е част от осъждането му, или някаква подигравка от страна на белия човек. Прииска ми се да му кажа, че съдията е безчувствен и сигурно расист. Вместо това се наведох към него и му прошепнах:

– Просто запази спокойствие. Той е задник.

– Знаете ли откъде произхожда името ви, господин Макгинли? – попита съдията.

– Не.

– Интересува ли ви?

– Не, господин съдия. Сигур е име на робовладелец. Защо да ме интересува кое е било това копеле?

– Извинявайте, Ваша светлост – побързах да се обадя.

Пак се наведох към Макгинли.

– Спокойно, Дариъс. И внимавай какво говориш.

– Той ме ебава – малко прекалено високо отвърна клиентът ми.

– И още не те е осъдил. Искаш ли да прецакаш сделката?

Макгинли се отдръпна от мен и погледна съдията.

– Прощавайте за израза, Ваша светлост. Идвам от улицата.

– Виждам – заяви Флин. – Е, жалко, че имате такова отношение към миналото си. Но щом вие не проявявате интерес към името си, и мен не ме интересува. Да продължим с присъдата и по-скоро да ви пращаме в затвора, нали така?

Изрече последните думи весело, като че ли с огромно удоволствие пращаше Макгинли в Дисниленд, най-веселото място на света.

Присъдата беше произнесена бързо. В следствения доклад имаше само неща, които вече бяха известни на всички. От единайсетгодишен Дариъс Макгинли бе имал само една професия, наркопласьор. И само едно истинско семейство, бандата. Никога не му бяха издавали шофьорска книжка, въпреки че караше беемве. Никога не се беше женил, въпреки че имаше три деца. Все същата стара история, все същият порочен кръг, извървяван десетки пъти на ден в съдилищата из окръга. Макгинли живееше в общество, което се засичаше с обикновената Америка само в съда. Той беше само храна за машината. Машината трябваше да яде и Макгинли лягаше в яслите. Флин му даде уговорените три до пет години затвор и прочете всички стандартни юридически текстове, които вървяха със споразумението. За по-смешно – въпреки че се хилеха само служителите от неговата съдебна зала – той прочете клаузите с ирландския си акцент. И после всичко свърши.

Знаех, че Макгинли е продавал смърт и гибел под формата на кока и сигурно е извършил нечувани престъпления, за които не са го обвинили, обаче въпреки това го съжалявах. Помислих си, че е поредният, който никога не е имал друг шанс, освен за гангстерски живот. Изобщо не познаваше баща си и беше напуснал училище в шести клас, за да изучи занаята на наркопласьора. Можеше точно да брои пари, обаче никога не бе имал банкова сметка. Никога не беше ходил на плаж, камо ли да е излизал извън Лос Анджелис. И сега първото му такова пътешествие щеше да е в автобус с решетки на прозорците.

Преди да го върнат в кошарата за обработка и отвеждане в затвора, аз му стиснах ръката, движение, ограничено от веригата на кръста му, и му пожелах късмет. Рядко го правех с клиентите си.

– Не се бой, ще се върна – увери ме той.

Не се и съмнявах. В известен смисъл Дариъс Макгинли беше също толкова доходен клиент, колкото и Луис Рулей. С бялото момченце най-вероятно щях да се сблъскам само веднъж. Но имах предчувствието, че през годините Макгинли ще е един от моите „постоянни“ клиенти, подаръкът, който щях постоянно да получавам – докато, въпреки всички рискове, той продължаваше да живее.

Прибрах досието му в куфарчето си и излязох от залата, докато обявяваха следващото дело. Във фрашкания коридор навън ме чакаше Рол Левин. Имахме уговорена среща, за да обсъдим напредъка му по делото Рулей. Беше се наложило да дойде в Комптън, защото имах напрегнат работен ден.

– Добр’утро – с подчертан ирландски акцент каза детективът.

– Да бе, беше ли там?

– Само надникнах. Тоя тип си пада малко расист, а?

– И му се разминава, защото откакто обединиха съдилищата в един окръг, името му се появява върху бюлетината навсякъде. Даже хората в Комптън да се надигнат като вълна, за да гласуват срещу него, западняците пак ще анулират вота им. Системата е тотално прецакана.

– Как изобщо е станал съдия?

– Ей, ако си завършил право и помагаш на съответните хора, можеш да станеш и съдия. Назначи го губернаторът. Най-трудното е да спечелиш първите избори. Той ги спечели. Не си ли чувал тая история?

– Не.

– Ще ти хареса. Преди около шест години Флин беше назначен от губернатора. Това беше преди обединението на съдебния окръг. По онова време съдиите се избираха от гласоподавателите в окръга, в който работеха. Надзираващият съдия в окръг Лос Анджелис провери качествата му и съвсем скоро установи, че е взел на работа човек с много политически връзки, но без способности и съдебен опит. Флин беше кабинетен адвокат. Сигурно не би могъл и да намери съда, камо ли да те защитава, ако му платиш. Та затова надзираващият съдия го прати тук, в комптънския наказателен съд, защото всеки съдия трябва да участва в избори в годината, след като получи мястото си, Реши, че Флин ще се прецака, ще ядоса хората и те ще гласуват против него. Една година и толкова.

– И ще се отърве от това главоболие.

– Точно така. Само че не се получи така. В първия час на първия ден от обявяването на кандидатурите за участие в изборите се регистрира Фредерика Браун. Познаваш Фреди Браун, нали?

– Не лично. Чувал съм я.

– Както и всички останали наоколо. Освен че е адски добра адвокатка, тя е чернокожа, жена е и е много популярна сред местните. Щеше да размаже Флин с пет към едно, че и с повече.

– Тогава как е запазил мястото си, по дяволите?

– Ще стигна и до това. След като Фреди участваше в изборите, никой друг не подаде документи. Защо да си правят труда, победата й беше в кърпа вързана – въпреки че беше малко чудно, че иска да стане съдия и да се лиши от печалбите си. По онова време сигурно е печелила поне шестцифрени суми с адвокатската си практика.

– И какво се случи?

– Случи се това, че два месеца по-късно, в последния час преди да приключи подаването на документите, Фреди отиде и си ги изтегли.

Левин кимна.

– Значи Флин е останал без противници и е запазил мястото си – завърши историята той.

– Позна. После обединиха окръга и сега вече никога няма да успеят да го разкарат.

Детективът се намръщи.

– Това е невероятно. Имали са някаква договорка, а това сигурно е нарушение на изборния закон.

– Само ако може да се докаже, че е имало сделка. Фреди винаги е твърдяла, че не са й платили, нито е участвала в план, измислен от Флин, за да запази мястото си. Казва, че просто се отказала и оттеглила документите си, защото осъзнала, че със съдийска заплата няма да може да поддържа начина си на живот. Но ще ти кажа нещо – Фреди като че ли винаги побеждава, когато има дело при Флин.

– И на това му викат правосъдие.

– Да.

– А какво мислиш за Блейк?

Тоя въпрос трябваше да бъде повдигнат. Всички приказваха за това. Предишния ден ваннайският върховен съд беше оправдал актьора от киното и телевизията Робърт Блейк в делото за убийството на жена му. Прокуратурата и полицията бяха изгубили поредното голямо медийно дело и човек не можеше да отиде никъде, без това да е главна тема на разговор. Медиите и повечето хора, които живееха и работеха извън машината, не можеха да го проумеят. Въпросът не беше дали Блейк го е извършил, а дали на процеса са били представени достатъчно доказателства, за да го осъдят за извършването му. Това бяха две съвсем различни неща, но публичната дискусия след издаването на присъдата ги смесваше.

– Какво мисля ли? – отвърнах. – Възхищавам се на съдебните заседатели, задето се съсредоточиха върху доказателствата. Щом няма, няма. Прокуратурата често смята, че може да постигне присъда въз основа на здрав разум – „Ако не е бил той, кой друг може да е?“ Не ме занимавай с това. Ако искаш да осъдиш човек и да го пратиш в кафеза дожи-вот, дай ми доказателства, мама му стара. Не се надявай, че съдебните заседатели ще повярват на честната ти дума.

– Говориш като истински адвокат.

– Ей, ти си изкарваш прехраната от адвокати, приятел. Ви трябвало да си наясно. Остави Блейк. Обзема ме завист и вече ми писна да слушам за това. По телефона ми каза, че ще ми съобщиш добра новина.

– Така е. Къде искаш да поприказваме и да видиш какво ти нося?

Погледнах си часовника. Имах календарно изслушване в сградата на наказателния съд в града. Трябваше да стигна там до единайсет и не можех да го пропусна, защото предишния ден вече го бях сторил. После трябваше да отида във Ван Найс, за да се срещна за пръв път с Тед Минтън, прокурора, поел делото „Рулей“ от Маги Макфърсън.

– Нямам време да ходим никъде – осведомих го. – Можем да седнем в колата ми и да си вземем по кафе. Носиш ли си нещата?

В отговор Левин повдигна куфарчето си и почука с кокал-чета по него.

– Ами шофьорът ти?

– Не мисли за него.

– Тогава да вървим.