Адвокатът с линкълна

39

В 9:30 съдията покани заседателите в ложата им и веднага даде ход на заседанието. Озърнах се назад към галерията и видях Кърлин на задния ред. На лицето му се изписваше замислено, ако не и гневно изражение. Седеше близо до изхода и не знаех докога ще остане. Предполагах, че ще ми трябва целият час, за който му бях споменал.

Обходих с поглед и останалата част от залата и забелязах Ланкфорд и Соубъл на пейката до бюрото на пристава, предназначена за служители на правоохранителните органи. Лицата им не разкриваха нищо, ала въпреки това ме накараха да се замисля. Зачудих се дали изобщо ще получа тоя един час, който ми трябваше.

– Господин Минтън – напевно произнесе съдията. – Обвинението има ли нови свидетели?

Обърнах се към съда. Прокурорчето се изправи, поправи сакото си и после като че ли се поколеба, преди да отговори.

– Да, Ваша светлост, обвинението призовава Дуейн Джефри Корлис.

Скочих на крака и забелязах, че приставът Миън от дясната ми страна също става. Отиваше в съдебния арест, за да доведе Корлис.

– Ваша светлост? – започнах театъра аз. – Кой е Дуейн Джефри Корлис и защо досега не ми е било съобщено за него?

– Почакайте малко, шериф Миън – спря пристава Фулбрайт.

Миън остана на мястото си с ключа от вратата на ареста в ръка. Съдията се извини на съдебните заседатели и им каза, че се налага да се върнат в залата за обсъждане на присъдите, докато пак не ги повикат. След като се изнизаха през вратата зад ложата, тя насочи вниманието си към Минтън.

– Бихте ли ни разказали за този ваш свидетел, господин Минтън?

– Дуейн Корлис сътрудничи на обвинението. Той е разговарял с господин Рулей, когато обвиняемият е бил в ареста.

– Дрън-дрън! – възкликна моят клиент. – Не съм приказвал с ни…

– Млъкнете, господин Рулей – отекна гласът на съдията. – Господин Холър, обяснете на клиента си какви са рисковете от изблиците в моя съд.

– Благодаря, Ваша светлост.

Продължавах да стоя изправен. Надвесих се над Рулей и зашепнах в ухото му.

– Беше идеално – похвалих го. – Сега кротувай и аз ще поема нещата в свои ръце.

Той кимна с глава, облегна се назад и гневно скръсти ръце на гърдите си. Отново се изправих.

– Извинявам се, Ваша светлост, но аз също споделям възмущението на клиента си от изненадващото поведение на обвинението. За пръв път чуваме за господин Корлис. Бих искал да узная кога е съобщил той за тоя предполагаем разговор.

Минтън също беше останал прав. Струва ми се, че за пръв път в целия процес двамата стояхме един до друг и отправяхме реплики към съдията.

– Господин Корлис се е свързал с обвинението чрез прокурора, който пое първото изслушване на обвиняемия – отвърна той. – Тая информация обаче ми беше предадена едва вчера, когато на служебно заседание ме попитаха защо изобщо не съм я използвал.

Лъжеше, естествено, обаче нямах никакво намерение да го изобличавам. Ако го сторех, щях да разкрия изпускането на Маги Макфърсън на Свети Патрик, пък и това можеше да опропасти плана ми. Трябваше да внимавам. Категорично щях Да възразя срещу свидетелстването на Корлис, но също щях да направя всичко възможно възражението ми да не бъде удовлетворено.

Опитах се да изобразя максимално негодувание.

– Това е невероятно, Ваша светлост. Нима само защото прокуратурата има проблем с вътрешната комуникация, моят клиент трябва да търпи последиците от това, че не е бил осведомен за съществуването на още един свидетел на обвинението? Определено не бива да се допуска този човек да свидетелства. Вече е много късно да го водят тук.

– Ваша светлост – припряно се обади Минтън. – Самият аз нямах време да разговарям с господин Корлис. Тъй като се готвех за заключителната си реч, просто уредих днес да го доведат тук. Неговите показания са ключът за аргументиране на обвинението, защото опровергават твърденията на господин Рулей. Ако той не бъде допуснат да свидетелства, обвинението ще претърпи сериозни щети.

Поклатих глава и саркастично се усмихнах. С последните си думи Минтън заплашваше съдията, че прокуратурата няма да я подкрепи в евентуални нови избори.

– Господин Холър? – попита Фулбрайт. – Нещо друго, преди да взема решение?

– Само искам възражението ми да се протоколира.

– Протоколирано е. Ако ви дам време да проучите господин Корлис и да разговарят с него, колко ще ви трябва?

– Седмица.

Сега беше ред на Минтън да изобрази фалшива усмивка и да поклати глава.

– Това е смехотворно, Ваша светлост.

– Искате ли да отидете да поговорите с него? – попита ме съдията. – Ще ви позволя.

– Не, Ваша светлост. Според мен всички затворнически доносници са лъжци. Няма смисъл да разговарям с него, защото всичко, което излезе от устата му, ще бъде лъжа. Абсолютно всичко. Освен това, не е важно какво ще каже той. А какво ще кажат за него другите. За това ще ми е нужно време.

– Тогава ще му позволя да свидетелства.

– Ваша светлост – казах аз. – Щом ще го допуснете в тая зала, може ли да помоля за нещо от името на защитата?

– За какво, господин Холър?

– Бих искал да изляза в коридора и да се обадя на детектив. Ще ми отнеме по-малко от минута.

Съдията се замисли за миг, после кимна с глава.

– Добре. Докато сте навън, ще повикам заседателите.

– Благодаря.

Забързано излязох от ограденото пространство и закрачих по централната пътека. Погледът ми срещна тоя на Хауърд Кърлин, който презрително ми се захили.

В коридора натиснах бутона за бързо избиране и Лорна Тейлър отговори веднага.

– Къде си?

– На петнайсет минути от теб.

– Носиш ли разпечатката и записа?

– Разбира се.

Погледнах си часовника. Десет без петнайсет.

– Добре тогава, играта започва. Ела колкото можеш по-бързо, но после изчакай в коридора пред залата. В десет и петнайсет влез вътре и ми ги дай. Ако разпитвам свидетеля, просто седни на първия ред и чакай да те забележа.

– Ясно.

Затворих мобилния и се върнах в залата. Съдебните заседатели бяха заели местата си и Миън въвеждаше мъж в сив гащеризон през вратата на ареста. Дуейн Корлис беше слаб човек с остра коса, която явно не миеше редовно в окръжния затвор. Носеше синя, пластмасова болнична лента на китката. Познах го. Това беше човекът, който ми беше поискал визитка на първата ми среща с Рулей в ареста.

Приставът го заведе при свидетелската скамейка и съдебната секретарка го закле. Оттам нататък шоуто пое Минтън.

– Господин Корлис, бяхте ли арестуван на пети март тая година?

– Да, полицията ме арестува за обир и притежание на наркотици.

– В момента наложена ли ви е мярка за неотклонение? Свидетелят се озърна наоколо.

– Хмм, не, струва ми се. Просто съм в съда.

Чух дрезгавия смях на Кърлин зад себе си, но никой не последва примера му.

– Не, питам дали ви е наложена мярка за неотклонение. Когато не сте в съда.

– Да, включен съм в програма за лечение на наркозависимост в затворническото отделение на медицинския център на окръг Лос Анджелис и Калифорнийския университет.

– Наркоман ли сте?

– Да. Пристрастен съм към хероин, но в момента съм чист. Не съм се друсал, откакто ме арестуваха.

– Повече от шейсет дни.

– Точно така.

– Познавате ли обвиняемия по това дело?

Корлис хвърли поглед към Рулей и кимна с глава.

– Да.

– Къде се запознахте?

– В ареста, когато ме гепиха.

– Искате да кажете, че след като са ви арестували, сте влезли в близък контакт с обвиняемия Луис Рулей, така ли?

– Да, на другия ден.

– Как се случи това?

– Ами… и двамата бяхме във ваннайския затвор, но в различни отделения. После, когато ни доведоха в съда, ни събраха заедно, първо в рейса, после в ареста и накрая, когато ни доведоха в залата за първото изслушване. През цялото това време бяхме заедно.

– Какво имате предвид, когато казвате „заедно“?

– Ами, бяхме залепени един за друг, защото бяхме единствените бели в цялата група.

– Разговаряхте ли, докато бяхте заедно през цялото това време?

Корлис кимна и в същото време Рулей поклати глава. Докоснах клиента си по ръката, за да го предупредя да не прави демонстрации.

– Да, разговаряхме – потвърди свидетелят.

– За какво?

– Главно за цигари. И на двамата ни се пушеше, обаче в пандиза е забранено.

Той разпери ръце – „какво да се прави“ – и неколцина съдебни заседатели, сигурно пушачи, се усмихнаха и разбиращо закимаха.

– Стигна ли се до момент, когато попитахте господин Рулей защо е в ареста? – продължи прокурорчето.

– Да.

– Той какво ви отговори?

Бързо се изправих и възразих, обаче възражението ми също толкова бързо беше отхвърлено.

– Той какво ви отговори, господин Корлис? – повтори въпроса Минтън.

– Ами, първо ме попита аз защо съм там. Обясних му. После и аз го попитах и той каза: „Задето дадох на една курва точно каквото заслужаваше“.

– Това точните му думи ли са?

– Да.

– После обясни ли какво има предвид?

– Не. Не каза нищо повече за това.

Наведох се напред в очакване Минтън да зададе очевидния следващ въпрос. Той обаче не го стори.

– Господин Корлис, обещавано ли ви е нещо от мен или изобщо от окръжната прокуратура в замяна на вашите показания?

– Не. Просто реших, че е редно да постъпя така.

– Какво е положението с вашето дело?

– Все още са ми повдигнати обвинения, обаче, изглежда, че ако довърша програмата си, ще ги свалят. Поне за дрогата. За обира още не знам.

– Но аз не съм ви обещавал да ви помогна в това, така ли е?

– Да, нищо не сте ми обещавали.

– Друг от окръжната прокуратура давал ли ви е някакви обещания?

– Не.

– Нямам повече въпроси.

Седях неподвижно и просто зяпах Корлис. Бях заел поза на човек, който е ядосан, обаче не знае точно какво да направи. Накрая съдията ме подкани да се размърдам.

– Кръстосан разпит, господин Холър?

– Да, Ваша светлост.

Изправих се, озърнах се назад към вратата, като че ли се надявах на някакво чудо. После погледнах големия часовник над задната врата и видях, че е десет и пет. Докато се обръщах към свидетеля, забелязах, че не съм изгубил и Кърлин. Той продължаваше да седи на задния ред, все още със същата презрително захилена физиономия. Осъзнах, че това може би е естественото му изражение.

– Колко сте годишен, господин Корлис? – попитах доносника.

– На четирийсет и три.

– Дуейн ли ви наричат?

– Точно така.

– Някакви други имена?

– Като тийнейджър, всички ми викаха Ди Джей.

– Къде премина детството ви?

– В Меса, щата Аризона.

– Колко пъти са ви арестували досега, господин Корлис?

Минтън възрази, обаче съдията отхвърли възражението. Знаех, че тя ще ми даде голяма свобода с тоя свидетел, тъй като се предполагаше, че аз съм в по-неизгодно положение.

– Колко пъти са ви арестували досега, господин Корлис? – повторих въпроса.

– Около седем, струва ми се.

– Значи сте лежали в доста затвори, нали?

– Може да се каже.

– Само в окръг Лос Анджелис ли?

– Главно. Но са ме арестували и във Финикс.

– Значи знаете как функционира системата.

– Просто се опитвам да оцелея.

– И понякога оцеляването ви означава да портите съкилийниците си, нали?

– Ваша светлост? – скочи на крака Минтън.

– Седнете си, господин Минтън – не му даде да довърши Фулбрайт. – Дадох ви голяма свобода на действие, като ви позволих да призовете тоя свидетел. Сега и господин Холър ще получи своето. Свидетелят ще отговори на този въпрос.

Стенографката прочете въпроса на Корлис.

– Ами… предполагам.

– Колко пъти сте донасяли за друг затворник?

– Не знам. Няколко пъти.

– Колко пъти сте свидетелствали в съд в полза на обвинението?

– Включително моите дела ли?

– Не, господин Корлис. Само в полза на обвинението. Колко пъти сте давали показания срещу друг затворник в полза на обвинението?

– Май че сега ми е за четвърти път.

Престорих се на изненадан и отвратен, въпреки че не бях.

– Значи сте стара пушка, а? Може да се каже, че почти вие станало професия – затворнически доносник наркоман.

– Просто казвам истината. Ако хората ми признават лоши неща, аз се чувствам длъжен да съобщавам за тях.

– Обаче се мъчите да изкопчите тия неща от хората, нали?

– Не, нищо подобно. Предполагам, че просто съм си дружелюбен по нрав.

– Дружелюбен по нрав, значи. И очаквате съдебните заседатели да ви повярват, че абсолютно непознат човек просто Ще се появи изневиделица и ще ви каже, че е дал на една курва точно каквото заслужава. Така ли?

– Точно така го каза.

– Просто ви го е споменал и после двамата пак сте продължили да си приказвате за цигари.

– Не съвсем.

– Не съвсем ли? Какво искате да кажете с това „не съвсем“?

– Каза ми също, че го е правил и по-рано. Каза, че му се било разминавало безнаказано и пак щяло да му се размине. Хвалеше се, защото предишния път убил кучката и му се било разминало.

За миг се вцепених. Хвърлих поглед към Рулей, който седеше неподвижно като статуя с изненадано изражение. После пак се обърнах към свидетеля.

– Вие…

Млъкнах, все едно аз бях човекът в минното поле, който току-що е чул изщракването под крака си. С периферното си зрение зърнах, че тялото на Минтън се напряга.

– Господин Холър? – подкани ме съдията.

Откъснах очи от Корлис и погледнах Фулбрайт.

– Засега нямам повече въпроси, Ваша светлост.