Адвокатът с линкълна

20

Включих си мобилния още щом слязох от самолета на Бърбанк. Не бях измислил план, обаче бях готов със следващата си стъпка и тя започваше с разговор с Рол Левин. Телефонът завибрира в дланта ми, което означаваше, че имам съобщения. Реших да ги прослушам, след като задействам Левин.

Той отговори и първият му въпрос беше дали съм получил съобщението му.

– Току-що слизам от самолета – отвърнах. – Пропуснал съм го.

– От самолет ли? Къде си ходил?

– На север. За какво си ме търсил?

– Просто исках да те осведомя докъде съм стигнал с Корлис. Щом не се обаждаш за това, за какво става дума?

– Какво ще правиш довечера?

– Просто ще си остана вкъщи. Не обичам да излизам в петък и събота. Това е часът на любителя. По пътя има прекалено много пияндури.

– Искам да се видим. Трябва да поговоря с някого. Случват се кофти неща.

Левин явно долови нещо в гласа ми, защото веднага промени намерението си да си остане вкъщи в петък вечер и се уговорихме да се срещнем в „Смоук Хауз“ при студиото на „Уорнър“, не много далеч от летището и неговото жилище.

На гишето в гаража подадох квитанцията си на мъж с червено яке и докато чаках да докарат линкълна, проверих съобщенията.

Бях получил общо три, всички по време на едночасовия полет от Сан Франциско. Първото беше от Маги Макфърсън:

– Майкъл, просто исках да ти се обадя и да ти кажа, че съжалявам за сутрешното си поведение. Честно казано, бях сърдита на самата себе си за някои неща, които ти казах снощи, и за някои свои постъпки. Изкарах си го на теб, а не биваше. Хмм, ако искаш да изведеш Хейли утре или в неделя, тя много ще се радва и кой знае, може и аз да дойда. Така или иначе, обади ми се.

Не ме наричаше Майкъл често, даже когато бяхме женени. Беше от ония жени, които ти викат на фамилия и я превръщат в гальовно име. Естествено, ако искаше. Винаги ми казваше Холър. Още от деня, в който се запознахме на опашката пред детектора за метал на входа на наказателния съд. Отиваше на стаж в прокуратурата, а аз имах повдигане на обвинение за шофиране в нетрезво състояние.

Записах съобщението, за да си го прослушвам от време навреме, и продължих със следващото. Очаквах да е от Левин, обаче автоматичният глас съобщи номер с код 310. После чух гласа на Луис Рулей:

– Аз съм, Луис. Само проверявам. Просто след вчера се чудех какво е положението. Освен това искам да ти кажа нещо.

Натиснах бутона за изтриване и изслушах третото, последно съобщение. То вече беше от частния детектив.

– Ей, шефе, врътни една жица. Имам едно-друго за Корлис. Той всъщност се казва Дуейн Джефри Корлис. Боцка се, освен това е доносничил още два пъти тук, в Лос Анджелис. Нищо ново, а? Така или иначе, арестували го за кражба на велосипед, който сигурно възнамерявал да размени за малко мексикански хероин. Пазарил се да донесе за Рулей срещу деветдесетдневна програма в окръжния пандиз. Така че няма да можем да се докопаме до него и да разговаряме, освен ако не го поискаш от съдията. Доста хитър ход от страна на прокурора. Както и да е, продължавам да го проучвам. В интернет попаднах на нещо във Финикс, което изглежда адски добре за нас, ако е същият тип. Нещо, което ще му натрие носа. Би трябвало да успея да го потвърдя до понеделник. Така че засега е това. Звънни ми през уикенда. Ще си бъда вкъщи.

Изтрих съобщението и затворих мобилния.

– И това стига – измърморих под нос.

Щом знаех, че Корлис е наркоман, нямах нужда от нищо повече. Разбирах защо Маги не му е повярвала. Наркоманите, особено хероиновите наркомани, бяха най-отчаяните и неблагонадеждни хора, на които човек можеше да се натъкне в машината. Ако имаха възможност, щяха да доносничат и против собствените си майки, за да получат следващата инжекция или да се уредят в поредната метадонова програма. Абсолютно всички бяха лъжци и абсолютно всички с лекота можеха да бъдат изобличени като такива в съда.

Обаче бях озадачен от действията на прокуратурата. Името Дуейн Корлис не се споменаваше в следствените материали, които бях получил от Минтън. И все пак ходовете на прокурора предполагаха, че ще го привлече като свидетел. Беше го включил в тримесечна програма, за да го защити. За това време процесът на Рулей щеше да мине и да замине. Дали криеше Корлис? Или просто поставяше доносника на лавицата в килера, за да знае точно къде е, в случай че опре до неговите показания? Явно действаше с убеждението, че аз не подозирам за това. И ако на Маги Макфърсън не й се беше изплъзнало от езика, наистина нямаше да знам. И въпреки това ходът му беше опасен. Съдиите не гледат с добро око на прокурори, които толкова открито пренебрегват правилата за следствените материали.

Това ме наведе на мисълта за евентуална защитна стратегия. Щом Минтън беше достатъчно глупав да се опита да използва Корлис в процеса, може би изобщо нямаше да възразя срещу нарушението на правилата за следствените материали. Може би щях да го оставя да изправи хероиновия наркоман на свидетелската катедра, за да имам възможността да го разкъсам на парченца като ненужна квитанция пред съдебните заседатели. Всичко щеше да зависи от това какво ще открие Левин. Възнамерявах да му кажа да продължи да се рови в миналото на Дуейн Джефри Корлис. Да стигне до самото дъно.

Замислих се също за това, че Корлис е включен в програма в окръжния затвор. Левин грешеше, Минтън също, ако си мислеха, че не мога да се добера до неговия свидетел зад решетките. По една случайност клиентката ми Глория Дейтън също се намираше там, след като я бях уредил в програма, защото беше издала свой клиент и наркодилър. Въпреки че в окръжния осъществяваха много такива програми, имаше вероятност тя да участва в групови терапевтични сеанси или даже да се храни заедно с Корлис. Може и да не успеех да се добера до самия него, ала като адвокат на Дейтън, имах достъп до нея, а тя на свой ред можеше да му предаде съобщение.

Линкълнът спря пред мен и аз дадох на мъжа с червеното яке два долара. Излязох от летището и потеглих на юг по Холивуд Уей към центъра на Бърбанк, където се намираха всички студиа. Стигнах до „Смоук Хауз“ преди Левин и си поръчах водка мартини на бара. По телевизията даваха репортаж за началото на студентския баскетболен турнир. Флорида беше победила Охайо в първия кръг. Турнирът се казваше „Мартенска лудост“ и аз вдигнах чаша за наздравица към телевизора. Знаех каква е истинската мартенска лудост.

Левин пристигна и си поръча бира, преди да седнем на вечеря. Още беше зелена, останала от предишната нощ. Сигурно не бяха имали много клиенти. Може би всички бяха отишли в „Четирите зелени полета“…

Той отпи голяма глътка, така че да може спокойно да занесе халбата си на масата и се насочихме към сервитьорката, която ни отведе при подковообразно сепаре с червена тапицерия. Седнахме един срещу друг и аз оставих куфарчето си до себе си. Поръчахме си всичко, както си му е редът: салати, пържоли и картофи. Аз също поисках хлебчета с чесън и сирене, с които беше прочут ресторантът.

– Добре, че не обичаш да излизаш през уикенда – отбелязах, след като сервитьорката си отиде. – Като ядеш от тоя хляб със сирене, дъхът ти сигурно може да убие всеки, влязъл в контакт с теб.

– Ще рискувам.

След тия думи се умълчахме. Усещах как водката си проправя път през гризящите ме угризения. Когато донесяха салатите, определено щях да си поръчам още една.

– Е? – накрая попита Левин. – Ти поиска да се срещнем.

Кимнах.

– Искам да ти разкажа една история. Не всички подробности са установени или известни. Обаче ще ти я разкажа така, както си мисля, че се е случила, и после ти ще ми кажеш какво мислиш и как да постъпя. Съгласен?

– Обичам историите. Разказвай.

– Тая едва ли ще ти хареса. Започва преди две години с…

Млъкнах и изчаках сервитьорката да ни поднесе салатите и хляба със сирене. Поисках още една водка мартини, въпреки че още бях до средата на първата. Не исках да се налага да чакам след нея.

– Та така – продължих, след като тя се отдалечи. – Цялата тая история започва преди две години с Хесус Менендес. Спомняш си го, нали?

– Да, оня ден го споменахме. Във връзка с ДНК-анализа. Той е клиентът, за когото винаги казваш, че бил в затвора, защото си избърсал хуя в един пухкав розов пешкир.

И се усмихна, защото аз наистина често бях свеждал делото Менендес до тоя вулгарен абсурд. Често го бях използвал, за да разсмея компанията, когато си разправяхме „бойни“ истории в „Четирите зелени полета“ с други адвокати. Естествено, преди да науча това, което знаех сега.

Не отвърнах на усмивката му.

– Да, обаче се оказва, че Хесус не го е извършил.

– Какво искаш да кажеш? Че някой друг си е избърсал хуя в пешкира ли?

Тоя път той се разсмя гласно.

– Не, не загряваш. Казвам ти, че Хесус Менендес е невинен.

Лицето му стана сериозно. Левин кимна с глава, явно събрал две и две.

– Той е в „Сан Куентин“. Днес си ходил в „Сан Куентин“. Беше мой ред да кимна.

– Остави ме да се върна отначало и да ти доразкажа историята. Не те използвах много за делото Менендес, защото нямаше какво да направим. Те разполагаха с ДНК, със собствените му уличаващи показания и трима свидетели, които го бяха видели да хвърля нож в реката. Не успяха да намерят ножа, обаче имаха свидетели, негови съквартиранти. Делото беше безнадеждно. Всъщност го поех само заради рекламната му стойност. И общо взето единствената ми работа се свеждаше до това да го уговоря да се признае за виновен. Това не му хареса, заяви, че не го бил извършил, обаче нямаше избор. Уредих му сделка за доживотна присъда и накарах копеленцето да я приеме. Накарах го.

Забих поглед в недокоснатата си салата. Не ми се ядеше. Исках само да пия и да човъркам онова място в мозъка си, в което се съдържаха всички клетки на угризенията.

Левин ме чакаше да продължа. И той не се хранеше.

– В случай че не си спомняш, това беше делото за убийството на Марта Рентерия, стриптийзьорка в „Кобра Рум“ на „Ийст Сънсет“. Така и не се стигна да отидеш там по това дело, нали?

Детективът отрицателно поклати глава.

– Там няма подиум – поясних аз. – Има нещо като арена, по-ниска от останалата част, където са клиентите. За всеки номер, мъже, облечени като Аладин, донасят голяма кошница на два бамбукови пръта. Оставят я и музиката засвирва. Капакът на кошницата пада, отвътре излиза момичето и почва да танцува. После си смъква горнището. Нещо като нов вариант на стриптийзьорката, която излиза от тортата.

– Това е Холивуд, готин – подхвърли Левин. – Трябва да има шоу.

– Е, шоуто харесало на Хесус Менендес. Бил получил хиляда и сто долара от брат си, наркодилъра, и си паднал по Марта Рентерия. Може би защото била единствената стриптийзьорка по-ниска от него. Може би защото му говорела на испански. След нейното изпълнение двамата седнали, поприказвали и после тя пообиколила наоколо, върнала се и той съвсем скоро установил, че се конкурира с друг тип в клуба. Хесус го прецакал, като й предложил пет стотака, за да отиде с нея в дома й.

– Обаче не я убил.

– Ъхъ. Последвал я с колата си. Отишъл там, правил секс, изхвърлил презерватива в тоалетната, избърсал си хуя в пешкира и се прибрал вкъщи. Историята започва след неговото заминаване.

– Истинският убиец.

– Истинският убиец чука на вратата, може би се преструва на Хесус, който е забравил нещо. Тя му отваря. Или може да са имали уговорка. Рентерия очаква почукването и отваря вратата.

– Мъжът от клуба, така ли? Оня, срещу когото наддавал Менендес?

– Точно. Той влиза, удря я няколко пъти, за да я омаломощи, после вади сгъваемия си нож и го опира в гърлото й, докато я води към спалнята. Да ти звучи познато? Само че тя не е извадила късмет като Реджи Кампо две години по-късно. Оня тип я мята на леглото, слага си презерватив и й се качва. Сега ножът е от другата страна на гърлото й и той го държи, докато я изнасилва. И след като свършва, я убива. Намушква я с ножа много пъти. Излишно много. Избива нещо от болния си гаден ум, докато го прави.

Донесоха второто ми мартини. Взех го направо от ръката на сервитьорката и го преполових на един дъх. Тя попита дали сме приключили със салатите и двамата дадохме знак да ги отнесе недокоснати.

– Пържолите ви идват веднага – осведоми ни жената. – Или искате да ги изхвърля в боклука, за да ви спестя времето?

Погледнах я. Усмихваше се, обаче бях толкова увлечен в разказа, че не чух какво ми говори.

– Няма значение – прибави сервитьорката. – Веднага ще ги донеса.

Върнах се към историята. Левин мълчеше.

– После убиецът разчиства след себе си. Не бърза, защо да го прави, тя никъде няма да му избяга, няма да повика никого. Избърсва целия апартамент, за да унищожи всички пръстови отпечатъци, които може да е оставил. Така избърсва и отпечатъците на Менендес. Това ще изглежда зле за моя човек, когато по-късно отива в полицията и обяснява, че е човекът от скиците, обаче не е убил Марта. Те ще го погледнат и ще го попитат: „Тогава защо си носил ръкавици, когато си бил там?“

Левин поклати глава.

– Божичко, ако е вярно…

– Не бой се, вярно е. Менендес си намира адвокат, който веднъж е свършил добра работа за брат му, обаче тоя адвокат не може да познае невинния, даже да го срита в ташаците. Тоя адвокат мисли само за пазарлъци. Даже и не пита хлапето дали го е извършило. Просто го приема за даденост, защото имат тъпата му ДНК по пешкира и свидетелите, дето са го видели да хвърля ножа. Адвокатът се залавя за работа и урежда най-добрата сделка, на която е способен. И даже е много горд с това, защото ще спаси Менендес от отделението на смъртниците и ще му гарантира възможност някой ден да го пуснат предсрочно. Та отива той при Менендес и трясва чукчето. Кара го да приеме сделката, да се изправи в съда и да се признае за виновен. После Хесус отива в пандиза и всички са доволни. Прокуратурата, защото е спестила пари за процес, роднините на Марта Рентерия, защото не се налага да се явяват на процес с всички ония снимки от аутопсията и приказки, че щерка им танцувала гола и водела мъже вкъщи за пари. Адвокатът също е доволен, защото го дават по телевизията заради делото най-малко шест пъти, плюс това, че е спасил поредния клиент от отделението на смъртниците.

Пресуших чашата и се озърнах наоколо за сервитьорката. Исках още едно.

– Хесус Менендес влиза зад решетките съвсем млад. Видях го преди няколко часа и от двайсет и шест е станал на четирийсет. Той е дребосък. Знаеш какво се случва с дребосъците там.

Бях вперил поглед право надолу, в масата пред себе си, когато пред очите ми се появи овална чиния с цвъртяща пържола и димящ картоф. Погледнах сервитьорката и й казах да ми донесе още едно мартини. Без да прибавя „моля“.

– Я по-спокойно – рече Левин, след като тя се отдалечи. – В окръга едва ли има ченге, което да не се изкефи тотално, ако му се отдаде възможност да те арестува за шофиране в нетрезво състояние.

– Знам, знам. Това е последното. И ако ми дойде много, Няма да карам. Тук отпред винаги има таксита.

Реших, че храната може да ми помогне, отрязах парче пържола и го сдъвках. После си взех от хляба със сирене, завит със салфетка в кошничката, ала той беше изстинал. Пуснах го в чинията си и оставих вилицата.

– Виж, знам, че се самообвиняваш, обаче забравяш нещо – каза Рол.

– Нима? И какво?

– Положението му. Очаквала го е отровната инжекция, мой човек, и делото е било предрешено. Тогава ти не си се възползвал от моите услуги, защото не е имало какво да се направи. Спасил си го от инжекцията. Това ти е била работата и ти си я свършил идеално. Сега си мислиш, че знаеш точно какво се е случило. Не можеш да се самообвиняваш за нещо, което навремето не си знаел.

Вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне.

– Човекът беше невинен. Трябваше да го видя. Трябваше да направя нещо. А вместо това аз си свърших обичайната работа и извървях цялата процедура със затворени очи.

– Дрън-дрън.

– Не, не е дрън-дрън.

– Добре, да се върнем към историята. Кой е вторият мъж, който дошъл в апартамента й?

Отворих куфарчето си и бръкнах вътре.

– Днес отидох в „Сан Куентин“ и показах на Менендес шест снимки. Полицейски фотоси на мои клиенти. Главно бивши клиенти. Той посочи една от тях за по-малко от десет секунди.

Хвърлих полицейската снимка на Луис Рулей върху масата. Тя се приземи с лицето надолу. Левин я вдигна, погледа я няколко секунди, после я остави върху покривката с лицето нагоре.

– Ще ти покажа още нещо – продължих.

Пак пъхнах ръка в куфарчето и извадих двете сгънати фотографии на Марта Рентерия и Реджи Кампо. Озърнах се наоколо, за да се уверя, че сервитьорката не се кани да ми донесе мартинито, и му ги подадох през масата.

– Нещо като пъзел – поясних аз. – Постави ги една до друга и виж какво ще получиш.

Левин събра едно лице от двете половини и кимна, когато разбра значението. Убиецът – Рулей – се насочваше към жени, които отговарят на желания от него модел или психологически профил. После му показах скицата на оръжието в доклада за аутопсията на Рентерия и му прочетох описанието на двете принуждаващи рани, открити върху гърлото й.

– На оня запис от бара, който намери ти – заявих аз. – На него се вижда убиец в действие. И той като теб е забелязал, че господин Хикс е левак. Затова, когато нападнал Реджи Кампо, я ударил с лявата си ръка и после опрял ножа в гърлото й пак с лявата. Тоя тип си знае работата. Видял е възможност и я е използвал. Реджи Кампо е най-голямата късметлийка на света.

– Смяташ, че има и още ли? Още убийства, искам да кажа.

– Възможно е. Тъкмо това искам да провериш. Издири всички убийци с ножове през последните няколко години. Убийци на жени. После по снимките на жертвите виж дали физическият им профил е сходен. И не се занимавай само с неразкритите дела. Предполагаше се, че убийството на Марта Рентерия е сред разкритите.

Левин се наведе напред.

– Виж, мой човек, аз не мога да хвърля такава мрежа като полицията. Трябва да използваш ченгетата. Или се обърни към ФБР. Те си имат специалисти по серийните убийци.

Поклатих глава.

– Не мога. Той ми е клиент.

– И Менендес ти е клиент. Трябва да го измъкнеш.

– Работя по въпроса. Тъкмо затова искам да свършиш тая работа, Миш.

И двамата знаехме, че винаги му викам Миш, когато искам нещо, надхвърлящо границите на служебните ни отношения и навлизащо в дружбата, която се криеше под тях.

– А какво ще кажеш за наемен убиец? – попита Левин. – Той ще ни реши проблема.

Кимнах. Знаех, че се майтапи.

– Да, става – отвърнах. – Това ще направи света по-приятно място. Обаче сигурно няма да помогне на Менендес.

Рол пак се наведе напред. Сега изглеждаше сериозен.

– Ще направя каквото мога, Мик, но смятам, че това не е правилният начин. Можеш да обявиш конфликт на интереси и да се откажеш от Рулей. И тогава да се захванеш с освобождаването на Менендес от пандиза.

– Въз основа на какво да го освободя?

– Въз основа на разпознаването на мъжа на снимката. Това е солиден аргумент. Той изобщо не познава Рулей, а ето, че направо го избира от шестте фотографии.

– Кой ще повярва? Аз съм негов адвокат! Никой, от ченгетата до комисията по предсрочно освобождаване, няма да повярва, че не съм го инсценирал. Това са само предположения, Рол. И двамата знаем, че е истина, обаче абсолютно нищо не можем да докажем.

– Ами раните? Могат да свържат ножа от делото Кампо с раните на Марта Рентерия.

Поклатих глава.

– Кремирали са я. Сега разполагат само с описанията и снимките от аутопсията. Доказателствата няма да бъдат убедителни. Не е достатъчно. Пък и не мога да допусна да видят, че тръгвам срещу собствения си клиент. Щом тръгвам срещу един, значи тръгвам срещу всички. Така ще изгубя цялата си клиентела. Трябва да измисля нещо друго.

– Мисля, че грешиш. Мисля…

– Засега ще продължа така, все едно нищо не знам за това, нали разбираш? Обаче ти разрови нещата. До дъното. Прави го отделно от делото Рулей, за да не наруша правилата за следствените материали. Пиши го на Хесус Менендес и ми го таксувай по това дело. Разбираш ли?

Преди Левин да успее да отговори, сервитьорката ми донесе третото мартини. Махнах й с ръка да го върне.

– Не го искам. Направо сметката.

– Ами не мога да го излея обратно в шишето – възрази тя.

– Не се бойте, ще го платя. Просто не ми се пие. Дайте го на човека, който прави хляба със сирене, и просто ми донесете сметката.

Сервитьорката се обърна и се отдалечи, навярно ядосана, че не съм предложил коктейла на нея. Отново се обърнах към Левин. Изглеждаше измъчен от всичко, което му бях разкрил. Знаех, че точно така и се чувства.

– Дело за големи пари, няма що, а?

– Да. Как ще се държиш нормално с оня тип, след като ще трябва да се занимаваш с него и в същото време да оправяш другите лайна?

– С Рулей ли? Възнамерявам да се виждам с него колкото може по-рядко. Само когато се налага. Днес ми е оставил съобщение, имал нещо да ми каже. Обаче няма да му се обадя.

– Защо е избрал теб? Искам да кажа, защо е избрал тъкмо оня адвокат, който може да свърже двете неща?

Поклатих глава.

– Не знам. Мислих за това по време на целия полет насам. Предполагам, може да се е уплашил, че ще чуя за случая и веднага ще се досетя. Но е знаел, че ако е мой клиент, етиката ме задължава да го защитавам. Поне отначало. После пък парите…

– Какви пари?

– Парите от мама. Големите пари. Той знае колко огромна сума е това за мен. Най-голямата, която съм получавал. Може би е решил, че ще си затворя очите, за да взема парите.

Левин кимна.

– Може би така и трябва да сторя, а? – попитах.

Пропитата с водка неуспешна шега не го накара да се усмихне. Тогава си спомних лицето на Хесус Менендес зад плексигласа в затвора и самият аз също не успях да се насиля да се усмихна.

– Виж, искам да направиш още нещо – продължих аз. – Искам да се срещнеш с него. С Рулей. Разбери каквото можеш, без да се приближаваш прекалено. И провери оная история за лайка му, дето я изнасилили в някаква къща в Бел Ер.

Той отвърна:

– Работя по тоя въпрос.

– И не използвай други хора.

Двамата постоянно се майтапехме с това. И Левин работеше сам като мен. Изобщо не използваше други хора.

– Няма. Сам ще се заема с това.

Обикновено отговаряше така, ала тоя път му липсваше фалшивата искреност и чувството за хумор, което влагаше. Отговаряше по навик.

Сервитьорката мина покрай масата и остави сметката, без да ни благодари. Хвърлих една от кредитните си карти отгоре, без изобщо да погледна сумата. Единственото ми желание беше да си тръгна.

– Искаш ли да ти опаковат пържолата? – попитах.

– Не, нещо изгубих апетит.

– Ами онова твое бойно куче?

– Добра идея. Забравих за Бруно.

Той се озърна за сервитьорката, за да поиска кутия.

– Вземи и моята – предложих му. – Аз нямам куче.