Адвокатът с линкълна

32

Фернандо Валенцуела живееше във Валенсия. Взех разстоянието дотам само за един час, въпреки остатъците от пиковия трафик. Той се беше изнесъл от Ван Найс преди няколко години, защото трите му дъщери наближаваха гимназиална възраст и се боеше за тяхната безопасност и образование. В квартала му живееха много хора, които също бяха избягали от големия град. Пътят му до офиса му варираше от пет до четирийсет и пет минути. Обаче беше щастлив. Имаше по-хубаво жилище, децата му се радваха на по-сигурна среда. Живеше в къща в испански стил с червен керемиден покрив в добре организиран комплекс от къщи в испански стил с червени керемидени покриви. Повече, отколкото можеше да мечтае човек, уреждащ съдебни гаранции. Само че си вървеше с възсолена месечна вноска, естествено.

Когато стигнах там, наближаваше девет. Спрях пред гаража, чиято врата зееше. Едното място вътре беше заето от ван, другото – от пикап. На пода между пикапа и напълно оборудвания тезгях лежеше голям кашон с надпис „СОНИ“. Вгледах се по-внимателно и видях, че това е петдесетинчов плазмен телевизор. Слязох, запътих се към входа и почуках на вратата. Валенцуела отвори след дълго чакане.

– Какво правиш тук, Мик?

– Знаеш ли, че вратата на гаража ти е отворена?

– Мама му стара! Току-що са ми докарали плазмата. Той се мушна покрай мен и тичешком прекоси двора, за да надникне в гаража. Затворих вратата и го последвах. Когато отидох при него, захиленият Валенцуела стоеше до телевизора си.

– Глей, мой човек, нали загряваш, че тая работа нямаше да се случи във Ван Найс – рече той. – Отдавна щяха да са го гепили тоя хубавец. Ела, ще влезем оттук.

И се запъти към вътрешната врата, която щеше да ни отведе в къщата. Пътьом натисна един ключ и вратата на гаража започна да се спуска.

– Ей, Вал, чакай малко – спрях го аз. – Хайде да поговорим тук. Така ще бъдем насаме.

– Обаче Мария сигурно ще иска да те види.

– Може би следващия път.

Той се върна при мен със загрижено изражение.

– Какво има, шефе?

– Това, че днес известно време трябваше да търпя ченгетата, които разследват убийството на Рол. Казаха, че Рулей има алиби заради гривната на глезена му.

Валенцуела енергично закима с глава.

– Да, да, идваха при мен няколко дни след убийството. Показах им системата, обясних им как работи и проследих движението на Рулей оня ден. Видяха как действа. Показах им и другата гривна и ги уверих, че не може да я бърникаш, защото има масдетектор. С една дума, не можеш да я свалиш. Тя ще те усети и тогава ще те усетя аз.

Облегнах се на пикапа и скръстих ръце.

– Ония две куки питаха ли те къде си бил ти оная събота?

Все едно, че го бяха фраснали с юмрук по лицето.

– Какво искаш да кажеш, Мик?

Сведох очи към плазмата и пак го погледнах.

– Някак си, по някакъв начин той е убил Рол. Сега ми се пече на мен, Вал, и искам да знам как го е извършил.

Чуй ме, Мик, той е чист. Казвам ти, тая гривна не можеш я свали от глезена си. Машината не лъже.

– Да, знам, машината не лъже…

След секунда загря.

– Какво намекваш, Мик?

И се изправи пред мен. Тялото му заплашително се напрегна. Престанах да се облягам на колата и отпуснах ръце отстрани.

– Питам те, Вал. Къде беше оная събота сутрин?

– Копеле, как може да ме питаш такова нещо?!

И зае бойна стойка. За миг ме свари неподготвен – беше ме нарекъл така, както по-рано аз бях нарекъл Рулей.

Не щеш ли Валенцуела ми се нахвърли и силно ме блъсна към пикапа. Блъснах го още по-силно и той политна заднешком към кашона с телевизора. Кутията се прекатури и падна на пода със силно, глухо тупване, след което той се пльосна по задник отгоре й. Някъде отвътре се разнесе остро изхрущяване.

– Уф, мама му стара! – извика Вал. – Мама му стара! Строши екрана!

– Ти пръв ме блъсна, Вал. Аз само ти отговорих.

– Мама му стара!

Той припряно заобиколи кашона отстрани и се опита да го повдигне, обаче беше прекалено тежък и неудобен за хващане. Минах отсреща и му помогнах. Когато го вдигнахме, вътре чухме да се търкалят парченца от нещо строшено. Май че стъкло.

– Еби му мамата! – извика Валенцуела.

Вътрешната врата се отвори и отвътре надникна жена му Мария.

– Здрасти, Мики. Каква е тая врява, Вал?

– Просто си влез вътре – заповяда мъжът й.

– Добре де, какво…

– Млъкни и влизай вътре, ебати!

Тя се вцепени за момент, вторачена в нас, после затвори вратата. Чух я да я заключва. Явно тая нощ Валенцуела щеше да спи при строшената си плазма. Погледнах го. Беше зяпнал от смайване.

– Струваше осем хиляди долара – промълви Вал.

– Произвеждат телевизори, които струват осем хиляди долара?!

Изумих се. Накъде вървеше светът?

– С отстъпката.

– Вал, откъде взе парите за телевизор, който струва осем хиляди долара?

Той ме погледна и гневът му отново избухна.

– Ти откъде мислиш бе, мама му стара! От работа, мой човек. Благодарение на Рулей тая година имам страхотни приходи. Обаче не съм му свалил гривната, за да отиде да убие Рол. Познавах Рол също толкова отдавна, колкото и ти. Не съм го направил. Не съм си сложил гривната, докато той е отишъл да убие Рол. Нито пък съм убил Рол вместо него за някакъв си пършив телевизор. Ако не можеш да ми повярваш, просто се разкарай оттук и се махай от живота ми!

Изрече всичко това с отчаянието на ранено животно. Спомних си за Хесус Менендес. Не бях видял невинността в молбите му. Не исках това да се повтори.

– Добре, Вал.

Отидох при вътрешната врата и натиснах бутона, с който се вдигаше вратата на гаража. Когато се обърнах, видях, че е взел макетен нож от тезгяха с инструменти и реже лепенката върху горния капак на кашона. Явно искаше да се увери в това, което и двамата вече знаехме. Заобиколих го и излязох от гаража.

– Ще ти дам половината, Вал. Ще кажа на Лорна утре сутрин да ти прати чек.

– Не си прави труда. Ще ги метна, че така са го докарали.

Когато стигнах до вратата на колата си, пак го погледнах.

– Тогава ми се обади, когато те арестуват за измама. После сам си плати гаранцията.

Качих се на линкълна и го изкарах на заден от отбивката. Когато пак се озърнах към гаража, видях, че Валенцуела вече не отваря капака, а се е изправил и ме наблюдава.

Нямаше много движение обратно към града и се прибрах бързо. Тъкмо влизах в къщата, когато домашният телефон иззвъня. Вдигнах в кухнята, като си мислех, че Валенцуела се обажда да ми съобщи, че повече няма да работи с мен. В момента не ми пукаше.

Обаче ме търсеше Маги Макфърсън.

– Всичко наред ли е? – попитах я. Обикновено не ми звънеше толкова късно.

– Екстра.

– Къде е Хейли?

– Спи. Не исках да ти се обадя, преди да си е легнала. – Какво има?

– Днес из службата се носеше странен слух за теб.

– Оня, че съм бил убил Рол Левин ли?

– Сериозно ли приказваш, Холър?

Кухнята беше прекалено малка за маса и столове. Не можех да се отдалеча, тъй като ме задържаше телефонният кабел, затова седнах на плота. През прозореца над мивката виждах мъждукащите в далечината градски светлинки и сиянието на хоризонта, което се излъчваше от Доджърс Стейдиъм.

– Да, предполагам, положението е сериозно. Опитват се да ми припишат убийството на Рол.

– Господи, Майкъл, как е възможно?

– Има много различни съставки – зъл клиент, ченге, което мрази адвокатите, тъп адвокат, само добави захар и аромати, и всичко е наред.

– Рулей? Той ли е?

– Не мога да разговарям с теб за клиентите си, Магс.

– Добре, какво ще правиш тогава?

– Не се бой, застраховал съм се. Ще се оправя.

– Ами Хейли?

Знаех какво иска да каже. Предупреждаваше ме да не допусна това да се отрази на Хейли. Да не отиде някой ден на училище и да чуе децата да си приказват за баща й, заподозрения в убийство, чието име е по всички новини.

– Няма проблем за Хейли. Изобщо няма да узнае. Никой няма да узнае, ако си изиграя картите както трябва.

Тя не отговори. Не можех да я успокоя с нищо повече. Промених темата. Опитах се да придам увереност на гласа си, даже бодрост.

– Как изглежда вашият Минтън след днешното заседание?

Маги продължаваше да мълчи. Явно не й се щеше да промени темата.

– Не знам – накрая отвърна тя. – Нормално. Обаче Смит-сън му прати наблюдател, защото това е първата му самостоятелна изява.

Кимнах. Разчитах на това Смитсън, който ръководеше ваннайската прокуратура, да прати някого да наглежда Минтън.

– Някакви отзиви?

– Не, още нищо. Поне аз не съм чула. Виж, Холър, наистина се безпокоя. Слухът беше, че днес в съда са ти връчили заповед за обиск. Вярно ли е?

– Да, но не се тревожи. Казвам ти, овладял съм положението. Всичко ще се оправи. Обещавам.

Знаех, че не съм успокоил страховете й. Мислеше си за дъщеря ни и за евентуалния скандал. Сигурно си мислеше мъничко и за себе си, за това, че може да натирят бившия й съпруг от адвокатската колегия или да го обвинят в убийство, което щеше да повлияе върху шансовете й за повишение.

– Освен това, ако всичко се прецака, ти ще си първата ми клиентка, нали така?

– За какво говориш?

– За службата за лимузини, забрави ли?

– Холър, сега едва ли е моментът за такива майтапи.

– Това не е майтап, Маги. Мисля да се откажа от сегашната си работа. Обмислям го още отпреди да се появят всички тия гадости. Казах ти оная вечер, повече не мога да го върша.

Оттатък ми отговори дълго мълчание.

– Както и да постъпиш, ние с Хейли ще те подкрепим.

Кимнах.

– Не мога да изразя колко съм ти благодарен.

Тя въздъхна в слушалката.

– Не знам как го правиш, Холър.

– Кое?

– Ти си гаден адвокат с две бивши жени и осемгодишна дъщеря. И всички въпреки това те обичат.

Беше мой ред да помълча. Въпреки всичко се усмихнах.

– Благодаря, Маги Макфърсън – накрая отвърнах. – Лека нощ.

И затворих.