Адвокатът с линкълна

37

Все още смятах, че печеля схватката с хилядите ранички. Бях направил всичко възможно да докарам Минтън до положение, в което има само един избор. Идваше моментът да проверя дали това „всичко възможно“ е било достатъчно. След като прокурорчето си седна, аз реших да не задавам повече въпроси на клиента си. Той беше устоял на атаката на моя съперник и мислех, че вятърът надува нашите платна. Изправих се и се озърнах назад към часовника на стената. Беше едва три и половина. Обърнах се към съдията.

– Ваша светлост, защитата няма повече свидетели.

Тя кимна и също погледна часовника. После разпусна съдебните заседатели за следобедна почивка. Щом те се изнизаха от залата, Фулбрайт се обърна към масата на обвинението, където Минтън седеше с наведена глава и пишеше.

– Господин Минтън?

Той я погледна.

– Все още сме в заседание. Не се разсейвайте. Прокуратурата ще призове ли нови свидетели?

Минтън се изправи.

– Ваша светлост, моля да закриете днешното заседание, за да можем да обмислим кои свидетели да призовем.

– Господин Минтън, остават ни най-малко час и половина. Казах ви, че днес искам да отхвърлим повече работа. Къде са ви свидетелите?

– Честно казано, Ваша светлост, не очаквах защитата да приключи само с трима свидетели и…

– Той предупреди за това още във встъпителната си пледоария.

– Да, обаче делото все пак се разви по-бързо от очакваното. Имаме половин ден преднина. Моля съда за снизхождение. Ще ми бъде много трудно дори само да доведа новите си свидетели до шест часа тая вечер.

Обърнах се и погледнах Рулей, който се беше върнал на масата до мен. Кимнах му и смигнах с лявото си око, за да не ме види съдията. Изглежда, Минтън беше налапал въдицата. Сега само трябваше да се погрижа Фулбрайт да не го накара да я изплюе. Станах.

– Ваша светлост, защитата не възразява срещу отлагането на заседанието. Ние също бихме могли да използваме това време, за да се подготвим за заключителната си реч и обръщението към съдебните заседатели.

Съдията отначало ме погледна с озадачено-намръщена физиономия. Рядко се случваше защитата да не възрази срещу прокурорското бавене. Обаче после посятото семе започна да покълва.

– Това навярно е добра идея, господин Холър. Ако днес разпусна съда рано, утре ще очаквам заключителните ви речи веднага след разпита на свидетелите. Никакви отлагания повече, освен за обмисляне на обръщението към съдебните заседатели. Ясно ли е, господин Минтън?

– Да, Ваша светлост, ще бъда готов.

– Господин Холър?

– Идеята беше моя, Ваша светлост. Ще бъда готов.

– Добре тогава. Така да бъде. Ще закрия заседанието веднага, щом се върнат съдебните заседатели. Така ще могат да изпреварят пиковия час и утре нещата ще минат гладко и бързо. Не се съмнявам, че по време на следобедното заседание вече ще обсъждат решението си.

Тя погледна Минтън и мен, сякаш ни предизвикваше да изразим несъгласие. След като ние не го сторихме, Фулбрайт се изправи и напусна мястото си – навярно отиде да пуши.

След двайсет минути съдебните заседатели вече пътуваха за домовете си и аз си събирах багажа на масата на защитата. Минтън се приближи към мен.

– Може ли да поговорим?

Погледнах Рулей и му казах да си тръгне с майка си и Добс. Щях да му се обадя, ако имах нужда от нещо.

– Но и аз искам да поговоря с теб – възрази клиентът ми.

– За какво?

– За всичко. Според теб как се справих с показанията?

– Справи се добре и всичко е наред. Мисля, че сме в добра форма.

После кимнах към масата на обвинението, където се беше върнал Минтън, и снижих глас.

– И той го знае. Ще ми направи ново предложение.

– Да остана ли, за да чуя какво е?

Поклатих глава.

– Не, няма значение, каквото и да е. Има само една възможна присъда, нали така?

– Естествено.

Той се изправи и ме потупа по рамото. Трябваше да събера цялата си воля, за да не се дръпна назад.

– Не ме докосвай, Луис – казах му. – Ако искаш да направиш нещо за мен, върни ми пистолета, ебати.

Рулей не отговори. Само се усмихна и се запъти към изхода. Когато излезе, аз се обърнах и погледнах Минтън. Очите му вече излъчваха отчаяние.

– Какво става?

– Имам ново предложение.

– Слушам те.

– Ще смъкна обвинението още повече. Ще го сведа до обикновено насилие. Шест месеца в окръжния затвор. Както го опразват в края на всеки месец, той сигурно ще излезе след шейсет дни.

Кимнах. Имаше предвид федералната инструкция за преодоляване на задръстването на окръжната поправителна система. Нямаше значение какво става в съда – по необходимост, присъдите често драстично се съкращаваха. Предложението си го биваше, обаче не се издадох. Знаех, че идва от втория етаж. Минтън нямаше право да смъква летвата толкова ниско.

– Ако той го приеме, тя ще го обере до шушка с граждански иск – отговорих. – Съмнявам се, че ще се съгласи.

– Обаче предложението е адски добро – настоя прокурорчето.

Долових възмущение в гласа му. Предполагах, че отзивите на наблюдателя за него не са били добри и е получил нареждане да приключи процеса с присъда „виновен“. Прави каквото правиш, само осигури тая присъда. Ваннайската прокуратура не обичаше да губи дела, а от фиаското с Робърт Блейк бяха минали само два месеца. Минтън можеше да смъква мизата колкото иска, стига да изкопчи нещо. Рулей трябваше да бъде осъден – пък макар и само на шейсет дни.

– Може би от твоята гледна точка предложението е адски добро. Обаче това, това все пак означава да убедя клиент да се признае за виновен в нещо, което той твърди, че не е извършил. Отгоре на всичко, присъдата отваря вратата за граждански иск. И докато той кисне в окръжния и цели шейсет дни се опитва да си спаси задника, Реджи Кампо и нейният адвокат пак ще довтасат тук й ще му измъкнат паричките. Загряваш ли? Когато го погледнеш от тая страна, хич не го бива. Ако остане на мен, ще изчакам до края на процеса. Мисля, че ние ще спечелим. Знам, че оня с Библията е на наша страна, така че най-малкото ще получим неутрално решение. Но кой знае, може и дванайсетте да гласуват за нас.

Минтън удари с длан по масата.

– Какви ги дрънкаш, ебати? Знаеш, че е той, Холър. И шест месеца, камо ли шейсет дни, са пълен майтап, като си помислиш какво е сторил с оная жена. Направо ще си изгубя съня заради това извращение, мамка му, обаче ония отгоре ме наблюдават и смятат, че си спечелил съдебните заседатели, затова трябва да го направя.

Решително затворих куфарчето си и се изправих.

– Тогава се надявам, че имаш някой сериозен свидетел, Тед. Защото желанието ти за решение на съдебните заседатели ще се изпълни. И трябва да ти кажа, мой човек, че все повече ми приличаш на човек, който е излязъл гол на бой с бръсначи. По-добре престани само да си пазиш ташаците и се бий.

Излязох от ограденото пространство. По средата на пътя към вратата спрях и се озърнах назад към него.

– Ей, знаеш ли какво, щом ще си изгубиш съня заради това или което и да е друго дело, трябва да напуснеш тая работа и да се захванеш с нещо друго. Защото така няма да издържиш, Тед.

Минтън седеше на масата си, вперил поглед право в празното място на съдията. Не отговори. Оставих го да мисли за всичко това. Струваше ми се, че съм изиграл картите си добре. Щях да узная на другата сутрин.

Върнах се в „Четирите зелени полета“, за да поработя върху заключителната си реч. Нямаше да използвам целите два часа, които ни отпускаше съдията. Поръчах си гинес на бара и го занесох на една от масите, за да седна сам. Обслужването по масите започваше чак в шест. Нахвърлях някои основни бележки, но инстинктивно знаех, че всъщност ще отговоря на прокурорската презентация. По време на досъдебните процедури Минтън вече беше поискал и получил разрешение от съдия Фулбрайт да използва ПауърПойнт, за да илюстрира аргументите си пред съдебните заседатели. Сред младите прокурори ставаше все по-модерно да показват компютърни графики, като че ли съдебните заседатели не можеха сами да разсъждават и да правят връзките. Сега трябваше да им ги наливат в главата, като им ги изтипосват на телевизор.

Моите клиенти рядко имаха пари да ми плащат хонорарите, камо ли за ПауърПойнт презентации. Рулей правеше изключение. Ако му скимнеше, с малко помощ от майка си той можеше да си позволи да наеме Франсиз Форд Копола да му направи ПауърПойнт. Обаче изобщо не бях повдигал тоя въпрос, защото бях от старата школа. Обичах сам да излизам на ринга. Минтън можеше да показва каквото си ще на големия син екран. Аз исках, когато дойде моя ред, съдебните заседатели да гледат само мен. Ако аз не успеех да ги убедя, и компютърът нямаше да може.

В пет и половина се обадих на Маги Макфърсън в службата.

– Време е за почивка – казах й.

– Може би за тузарите от адвокатската колегия. Ние обществените служители трябва да работим до след мръкнало.

– Защо не си починеш и не дойдеш да се срещнем на по гинес и малко овчарска баница, а после ще се върнеш да си доработиш.

– Не, Холър. Не мога. Освен това знам какво искаш.

Засмях се. Никога не се беше случвало тя да не смята, че знае какво искам. И обикновено имаше право, само че не и тоя път.

– Нима? И какво искам?

– Ще се опиташ пак да ме изнудиш и да разбереш какви са плановете на Минтън.

– Няма такова нещо, Магс. Минтън е разтворена книга за мен. Наблюдателят на Смитсън му е писал двойка, затова твоят шеф му е казал да си събира партакешите, да изкопчи нещо и да си свие опашката. Обаче Минтън е поработил по компютърната си заключителна реч и иска да рискува, да заложи всичко на една карта. Освен това искрено негодува, затова идеята да капитулира не му допада.

– На мен също. Смитсън винаги го е било страх да не изгуби – особено след делото „Блейк“. Винаги е готов да се откаже по средата. Не може така.

– Винаги съм казвал, че изгубиха делото „Блейк“ в мига, в който те разкараха. Ти ще им разкажеш играта, Маги.

– Ако получа тази възможност.

– Някой ден.

Не й се приказваше за задънената улица, в която се намираше нейната кариера. Затова смени темата.

– Струваш ми се по-бодър – отбеляза тя. – Вчера беше заподозрян в убийство. Днес си хванал прокурора натясно. На какво се дължи промяната?

– На нищо. Просто затишие пред буря, предполагам. Ей, чакай да те питам нещо. Някога искала ли си бърза балистична експертиза?

– Каква балистична експертиза?

– Сравнение на гилза с гилза и куршум с куршум.

– Зависи кой я прави, кой отдел, имам предвид. Обаче, ако наистина адски бързат, могат да получат резултатите за едно денонощие.

Усетих глухото тупване на страха в стомаха си. Знаех, че времето ми може вече да е изтекло.

– Най-често обаче не става така – продължи Маги. – Два-три дни, за толкова получават експресна експертиза. А ако ти трябват всички данни, сравнение на гилзи и куршуми, ще отнеме още повече време, защото куршумите може да са повредени и тогава анализите се затрудняват. Изискват повече работа.

Кимнах. Всичко това едва ли щеше да ми помогне. Знаех, че разполагат с гилзата от местопрестъплението. Ако получеха резултатите от сравнението с гилзата от куршум, изстрелян преди петдесет години от пистолета на Мики Коен, Ланкфорд и Соубъл щяха да дойдат, за да ме приберат на топло, и чак после да мислят за сравнението на куршумите.

– Още ли си там? – попита Маги.

– Да. Просто се бях замислил.

– Вече не ми се струваш бодър. Искаш ли да поговорим за това, Майкъл?

– Не, в момента не. Но ако накрая ми потрябва добър адвокат, знаеш на кого ще се обадя.

– Това ще е голяма сензация.

– Направо ще се изненадаш.

И двамата се умълчахме. Самото й присъствие от другия край на връзката ми действаше успокоително. Харесваше ми.

– Вече трябва да се връщам на работа, Холър.

– Добре, Маги, прати лошите където заслужават.

– Непременно.

– Лека нощ.

Изключих и за няколко минути се замислих, после пак отворих мобилния и се обадих в „Шератън Юнивърсъл“, за да видя дали имат свободни стаи. Бях решил за всеки случай да не се прибирам вкъщи тая нощ. Там можеше да ме чакат двама глендейлски детективи.