Адвокатът с линкълна

24

Отидох в „Четирите зелени полета“ и си поръчах гинес, обаче бързо ескалирах до водка с лед. Смятах, че няма никакъв смисъл да бавя нещата. Мачът на „Доджърс“ по телевизора над бара свършваше. Момчетата в синьо се бяха стегнали и имаха да догонват само още две точки. Течеше деветият ининг. Барманът беше приковал поглед в екрана, ала началото на новия сезон вече изобщо не ме вълнуваше. Не ме вълнуваха изненадите в деветия ининг.

След като обърнах втората водка, извадих мобилния и започнах да се обаждам. Първо се свързах с другите четирима адвокати от мача. Когато Ланкфорд ми се обади, всички си бяхме тръгнали едновременно, само че те се бяха прибрали, без да знаят други подробности, освен че Левин е мъртъв. После набрах номера на Лорна и тя се разплака на телефона. Поговорих малко с нея и тогава тя ми зададе въпроса, който се надявах да избягна.

– Заради твоето дело ли е? Заради Рулей?

– Не знам – излъгах. – Разказах на куките, обаче тях като че ли повече ги интересуваше това, че Левин е бил гей.

– Гей ли?!

Знаех, че така ще отвлека вниманието й.

– Той не го тръбеше под път и над път.

– Знаел си и не си ми казал, така ли?

– Нямаше нищо за казване. Това си беше неговият живот. Ако искаше да каже на хората, предполагам, че сам щеше да го стори.

– Детективите ли казаха, че се е случило така?

– Как?

– Нали разбираш, че са го убили, понеже е гей.

– Не знам. Все питаха за това. Не знам какво смятат. Ще проучат нещата и дано това доведе до нещо.

Последва мълчание. Вдигнах поглед към телевизора точно, когато „Доджърс“ отбелязаха победна точка и стадионът изригна във възторжен хаос. Барманът радостно се разкрещя и усили звука с дистанционното. Извърнах се и запуших свободното си ухо с длан.

– Това те кара да се замислиш, нали? – рече Лорна.

– За какво?

– За това, което вършим, Мики. Когато хванат изрода, дето го е убил, той може да ми се обади, за да те наеме.

Привлякох вниманието на бармана, като разклатих леда в празната си чаша. Исках още една. Не исках обаче да казвам на Лорна, че вече работя за изрода, който е убил Рол.

– Успокой се, Лорна. Ставаш…

– Напълно е възможно!

– Виж, Рол ми беше колега и приятел. Само че няма да променя професията си, нито убежденията си, защото…

– Може би трябва. Може би и двамата трябва да го направим. Точно това искам да кажа.

И пак се разплака. Барманът ми донесе новата чаша и аз изпразних една трета от нея на една глътка.

– Искаш ли да дойда при теб, Лорна?

– Не, не искам нищо. Не знам какво искам. Просто всичко това е ужасно.

– Може ли да ти кажа нещо?

– Какво? Естествено, че може.

– Спомняш ли си Хесус Менендес? Моя клиент?

– Да, но какво общо има той с…

– Невинен е. И Рол работеше по тоя въпрос. Заедно работехме. Ще го освободим.

– Защо ми го казваш?

– Защото не може да приемем случилото се с Рол и просто да се заковем по местата си. Работата ни е важна. Необходима.

Думите ми прозвучаха кухо. Тя не отговори. Сигурно я бях объркал, защото самият аз бях объркан.

– Разбираш ли? – попитах я.

– Да.

– Хубаво. Сега трябва да се обадя на някои хора, Лорна.

– Ще ми кажеш ли, когато разбереш за погребението?

– Непременно.

След като затворих, реших да си почина, преди отново да позвъня. Замислих се над последния въпрос на Лорна и разбрах, че може би тъкмо аз трябва да организирам погребението. Освен ако от Детройт не се появеше старицата, която преди двайсет и пет години се беше отказала от Рол Левин.

Казах си, че е време да успокоя темпото и един от начините за това беше да продължа с гинес, тъй като напълването на една халба отнемаше страшно много време. Когато барманът накрая ми я донесе, видях, че в пяната се е отпечатала арфа от кранчето. Ангелска арфа. Вдигнах чашата за тост, преди да отпия от нея.

– Бог да прости мъртвите – казах аз.

– Бог да прости мъртвите – повтори барманът.

Отпих голяма глътка и гъстата бира ми подейства като хоросан, който изливах вътре, за да спои тухлите. Изведнъж ми се прирева. Точно тогава обаче иззвъня мобилният ми. Отворих го, без да погледна дисплея, и отговорих. Алкохолът правеше гласа ми неузнаваем.

– Мик ли е? – попита някой.

– Да, кой се обажда?

– Луис. Току-що научих за Рол. Много съжалявам, мой човек.

Дръпнах телефона от ухото си, като че ли беше змия и се канеше да ме ухапе. Замахнах с ръка, готов да го запратя към огледалото зад бара, където виждах собственото си отражение. После пак го доближих към ухото си.

– Да, копеле гадно, откъде…

Млъкнах и се разсмях, когато осъзнах как съм го нарекъл и си спомних теорията на Рол Левин за Рулей.

– Извинявай? – рече той. – Пиеш ли?

– Адски си прав, пия – потвърдих. – Откъде знаеш, ебати, какво се е случило с Миш?

– Ако Миш е господин Левин, току-що ми се обадиха от глендейлската полиция. Една детективка каза, че искали да поговорят с мен за него.

Тоя отговор изцеди най-малко две от водките направо от черния ми дроб. Поизправих се на столчето.

– Соубъл ли? Тя ли ти се обади?

– Да, струва ми се. Каза, че ти си й дал името ми. И че щели да ми задават само рутинни въпроси. В момента идва насам.

– Къде?

– В офиса.

Замислих се, обаче едва ли някаква опасност заплашваше Соубъл, даже да отидеше там без Ланкфорд. Рулей нямаше да направи нищо на ченге, особено в собствения си офис. Повече ме безпокоеше Соубъл и Ланкфорд да не са надушили дирите на Рулей и да ме лишат от шанса лично да отмъстя за Рол Левин и Хесус Менендес. Дали не беше оставил пръстови отпечатъци? Или някой съсед го бе видял да влиза в дома на Левин?

– Само това ли ти каза?

– Да. Щели да разговарят с всичките му скорошни клиенти и аз съм бил последният.

– Не разговаряй с тях.

– Сигурен ли си?

– Не и в отсъствието на адвоката си.

– Няма ли да станат подозрителни, ако не разговарям с тях, например да им дам алиби или нещо от тоя род?

– Няма значение. Няма да разговарят с теб, освен ако аз не разреша. А аз не разрешавам.

Свих свободната си ръка в юмрук. Не можех да понеса мисълта, че давам правни съвети на човека, който същата сутрин е убил мой приятел.

– Добре – отвърна Рулей. – Ще я отпратя.

– Къде беше сутринта?

– Аз ли? Ами тук, в офиса. Защо?

– Някой виждал ли те е?

– Робин дойде в десет. По-рано никой.

Представих си жената с прическа като сърп. Не знаех какво да му кажа, защото часът на смъртта не ми беше известен. Не исках да споменавам нищо за проследяващата гривна, която би трябвало да носи на глезена си.

– Обади ми се, след като детектив Соубъл си тръгне. И не забравяй, каквото и да ти каже тя или нейният партньор, не разговаряй с тях. Може да те лъжат колкото си щат. А всички го правят. Смятай всичко, каквото ти кажат, за лъжа. Просто ще се опитат да те измамят, за да разговаряш с тях. Ако ти заявят, че аз съм казал, че можеш да разговаряш с тях, значи лъжат. Вдигни телефона и ми се обади, аз ще им кажа да се разкарат.

– Ясно, Мик. Така ще постъпя. Мерси.

И прекъсна връзката. Затворих телефона и го пуснах на бара като нещо мръсно и изхвърлено.

– Да, моля – измърморих.

Пресуших повече от четвърт от моята половинка, после пак взех мобилния. Използвах бутона за бързо набиране, за да се обадя на Фернандо Валенцуела. Беше си вкъщи, току-що си идваше от мача на „Доджърс“. Това означаваше, че си е тръгнал рано, за да изпревари трафика. Типичен лосанджелиски запалянко.

– Рулей още ли носи проследяваща гривна?

– Да.

– Как действа? Можеш ли да проследяваш къде е бил или само къде е в момента?

– Това е система за глобално позициониране. Излъчва сигнал. Можеш да я проследиш в миналото и да определиш къде е ходил някой.

– Програмата там ли е или в офиса ти?

– В лаптопа е, мой човек. Какво става?

– Искам да видя къде е бил той днес.

– Ами чакай да го включа. Един момент.

Допих гинеса си и казах на бармана да ми налее още една халба, докато Валенцуела включваше лаптопа си.

– Къде си сега, Мик?

– В „Четирите зелени полета“.

– Случило ли се е нещо?

– Да, случи се. Включи ли вече лаптопа?

– Да, пред мен е. За колко време искаш да проверя?

– Започни от сутринта.

– Добре. Той… хм… днес не е скитосвал много. Проследявам го от дома му до офиса в осем. Като че ли е отскочил някъде наблизо – на една-две преки, сигурно на обед – после пак се е върнал в службата си. Още е там.

Замислих се. Барманът ми донесе новата половинка.

– Как се маха това нещо от глезена, Вал?

– Искаш да кажеш, ако беше на негово място ли? Не можеш да го свалиш. Гривната се завинтва и ключето е уникално. Като секретен ключ. Единственият е в мен.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно. Нося го на ключодържателя си, мой човек.

– Няма ли фабрични копия?

– Не би трябвало. А и всъщност няма значение. Ако целостта на пръстена бъде нарушена, даже само да го отвори, системата ще ме алармира. Освен това има още нещо, казва се масдетектор. Щом сложа тая джаджа на глезена му, компютърът ме алармира в момента, в който регистрира, че там няма нищо. А такова нещо не се е случвало, Мик. Единственият начин е с трион. Да си отреже крака и да остави гривната на глезена. Това е единственият начин.

Изгълтах пяната на новата си бира. Тоя път барманът не беше проявил творчество.

– Ами батерията? Ако батерията се изтощи, ще изгубиш ли сигнала?

– Не, Мик. И това съм предвидил. Той има зарядно устройство и букса на гривната. През няколко дни трябва да го включва, за да я зарежда. Нали разбираш, докато седи на бюрото си или подремва. Ако батерията падне под двайсет процента, компютърът ме алармира и аз му се обаждам, за да го подсетя да я зареди. Ако и тогава не го направи, следващата аларма е при петнайсет процента, а при десет гривната почва да свири и той няма как да я изключи. С такова писукане на можеш да избягаш. А след последните десет процента пак имам още пет часа възможност да го следя. За пет часа лесно ще го открия, фасулска работа.

– Добре, хубаво.

Оставих се науката да ме убеди.

– Какво става?

Разказах му за Левин и че полицията сигурно ще трябва да провери движението на Рулей. Гривната и проследяващата система най-вероятно щяха да осигурят алибито на нашия клиент. Новината смая Валенцуела. Може и да не беше толкова близък с Рол като мен, обаче го познаваше също толкова отдавна.

– Според теб какво се е случило, Мик?

Знаех, че пита дали Рулей е убиецът или някак си е стоял зад убийството. Валенцуела нямаше достъп до цялата информация, която ми беше известна, и до откритията на Левин.

– Не знам какво да мисля – отвърнах. – Обаче трябва да си нащрек с тоя тип.

– Ти също.

– Непременно.

Затворих, като се питах дали Валенцуела наистина е предвидил всички възможности. Дали Рулей е измислил някакъв начин да сваля гривната, или да заблуждава проследяващата система. Научната страна на нещата ми се струваше убедителна, но не и човешката. Хората винаги грешат.

Барманът се приближи до мен оттатък бара.

– Ей, приятел, да не си си изгубил ключовете за колата? Озърнах се наоколо, за да се уверя, че говори на мен, после поклатих глава.

– Не.

– Сигурен ли си? Някой е намерил ключове на паркинга. По-добре провери.

Бръкнах в джоба на сакото си, извадих ръка и я протегнах с дланта нагоре. Ключовете ми бяха там.

– Виждаш ли, нали ти ка…

Барманът рязко и ненадейно грабна ключовете от дланта ми.

– Това, че се върза, само по себе си би трябвало да е тест за трезвеност – усмихна се той. – Така или иначе, приятел, няма да караш кола – поне известно време. Когато си готов да си тръгваш, ще ти повикам такси.

И отстъпи назад от бара в случай, че агресивно възразя против хитрината му. Ала аз само кимнах.

– Печелиш.

Барманът хвърли ключовете на задния тезгях, където бяха наредени бутилките. Погледнах си часовника. Още нямаше пет. Срамът проби алкохолната изолация. Бях избрал лесния начин. Страхливия начин, да се напиеш пред лицето на нещо ужасяващо.

– Можеш да я вдигнеш – посочих халбата си с гинес.

Взех телефона и натиснах бутона за бързо набиране. Маги Макфърсън отговори веднага. Съдилищата обикновено затваряха към четири и половина, а прокурорите обикновено бяха на бюрата си през тия последни час-два до края на работното време.

– Ей, стана ли вече време да си тръгваш?

– Холър?

– Аха.

– Какво има? Пиеш ли? Гласът ти е променен.

– Май че тоя път ти ще трябва да ме закараш вкъщи.

– Къде си?

– В „Четирите алчни копелета“.

– Къде?!

– В „Четирите зелени полета“. От доста време съм тук.

– Майкъл, какво…

– Рол Левин е мъртъв.

– Господи, какво…

– Убит е. Така че може ли тоя път ти да ме закараш вкъщи? Пих прекалено много.

– Нека се обадя на Стейси, за да я предупредя, че ще се наложи да поостане до късно при Хейли, после идвам веднага. Не се опитвай да си тръгнеш без мен, нали? Просто стой там.

– Не се бой, барманът няма да ме пусне.