Адвокатът с линкълна

30

Документът, който ми подаде детективът, беше заповед за обиск, която даваше на полицията правото да претърси дома ми, офиса ми и колата ми за спортен модел колт „Уудсман“ двайсет и втори калибър със сериен номер 656300081-52. В заповедта пишеше, че пистолетът вероятно е оръжието, с което на 12 април е бил убит Рол Левин. Ланкфорд ми беше връчил документа с гордо захилена физиономия. Положих всички усилия да се държа делово, както обикновено, все едно, че такива неща ми се случват всеки ден и по два пъти в петък. Обаче всъщност коленете ми за малко да се огънат.

– Как се сдобихте с това? – попитах го.

Глупава реакция в глупав момент.

– Подписано, подпечатано и предадено лично – отвърна той. – Е, откъде искате да започнем? Колата ви е тук, нали така? Оня линкълн, в който ви возят насам-натам като скъпа курва.

Погледнах подписа на съдията на последната страница и видях, че е от малък съд в Глендейл. Бяха отишли при местен съдия, който сигурно знаеше, че ще има нужда от подкрепата на полицията, когато дойде време за избори. Започнах да се съвземам от шока. Може би искаха само да ме заблудят с тоя обиск.

– Това са глупости – заявих. – Нямате основание. Мога да анулирам тая заповед за десет минути.

– Съдия Фулбрайт не намери нищо нередно в нея – ухили ми се Ланкфорд.

– Фулбрайт ли? Какво общо има тя с това?

– Ами, нали знаем, че имате процес, та решихме, че трябва да я питаме дали може да ви връчим заповедта за обиск. Човек не бива да ядосва жена като нея, нали разбирате. Тя каза, че след края на заседанието, няма проблем.

Трябва да бяха отишли при Фулбрайт през обедната почивка, веднага след като ги бях забелязал в залата. Предположих, че Соубъл е дала идеята първо да се посъветват със съдията. Човек като Ланкфорд с удоволствие щеше да ме измъкне по средата на заседанието и да прекъсне процеса.

Трябваше да мисля бързо. Погледнах Соубъл, която се отнасяше с известно съчувствие към мен.

– В момента съм зает с тридневен процес – осведомих ги. – Възможно ли е да го отложим за четвъртък?

– Как не, ебати – изсумтя Ланкфорд, преди партньорката му да успее да се обади. – Няма да ви изпуснем от очи, докато не изпълним заповедта. Няма да ви дадем време да изхвърлите оръжието. Та къде ви е колата, мобилни адвокате?

Прочетох данните в заповедта. Трябваше да са съвсем конкретни и в това отношение извадих късмет. Тя се отнасяше за обиск на линкълн с калифорнийски регистрационен номер NT GLTY [13]. Разбрах, че някой е преписал номера в деня, в който ме бяха повикали в дома на Рол Левин от мача на „Доджърс“. Защото това беше старият линкълн – оня, който шофирах тогава.

– Вкъщи е. Тъй като имам процес, не използвам шофьора. Сутринта ме докара моят клиент и просто щях да се прибера с него. Той сигурно ме чака долу.

Излъгах. Бях паркирал сегашния си линкълн в гаража на съда. Само че нямаше да позволя на куките да го обискират, защото в кутията под облегалката за ръката на задната седалка имаше пистолет. Не беше оня, който търсеха. След убийството на Рол Левин, когато установих, че моят колт липсва от кутията, помолих Ърл Бригс да ми намери оръжие за самозащита. Знаех, че той няма да ме накара да чакам десет дни. Не знаех обаче историята и регистрацията му и нямах желание да ги узная с помощта на глендейлската полиция.

Обаче имах късмет, защото линкълнът с пистолета не беше посоченият в заповедта. А оня, който чакаше в домашния ми гараж да дойде купувач от службата за лимузини и да го огледа. Това щеше да бъде и линкълнът, който те щяха да обискират.

Ланкфорд грабна заповедта от ръката ми и я напъха във вътрешния джоб на сакото си.

– Не берете грижа за транспорта – успокои ме той. – Ние ще ви возим. Да вървим.

На излизане от съда не се натъкнахме на Рулей и неговия антураж. Скоро пътувах на задната седалка на гран маркиза и си мислех, че съм направил верния избор с линкълна. В него имаше повече пространство и возеше по-гладко.

Ланкфорд шофираше, аз седях зад него. Прозорците бяха вдигнати и го чувах да дъвче дъвка.

– Дайте пак да видя заповедта – поисках аз.

Детективът не си направи труда да ми отговори.

– Няма да ви пусна в дома си, докато не получа възможност да прочета заповедта по-внимателно. Мога да го направя по пътя и да ви спестя времето. Иначе…

Той бръкна в джоба си, извади заповедта и ми я подаде през рамо. Знаех защо се колебае. Ченгетата обикновено трябва да опишат цялото си разследване в заявлението за обиск, за да убедят съдията във вероятната му основателност. Не обичат заподозреният да го чете, защото така му издават козовете си.

Когато подминавахме паркингите на Ван Найс Булевард, погледнах през прозореца. Видях нов модел линкълн на подиум пред една от фирмите. Пак сведох очи към заповедта и насочих вниманието си към обобщението.

Ланкфорд и Соубъл се бяха представили доста прилично. Трябваше да им го призная. На единия от тях, предполагах на Соубъл, му беше хрумнало да въведе името ми в щатската Автоматизирана система за контрол на оръжията и бе ударил шестицата. В компютъра на АСКО бяха установили, че съм регистриран като притежател на пистолет от същата марка и модел като оръжието на убийството.

Добра работа, обаче все пак не стигаше за вероятно основание. „Колт“ бяха произвеждали „Уудсман“ повече от шейсет години. Това означаваше, че сигурно има милион такива пистолети и милион заподозрени техни притежатели.

Имаха дима. И за да запалят и необходимия им огън, те бяха започнали да търкат една съчка в друга. Бил съм скрил от следователите факта, казваше се в обобщението, че притежавам въпросния пистолет. Освен това по време на първия Разпит за смъртта на Левин съм си бил изфабрикувал алиби, а после съм се опитал да отвлека детективите от вярната следа, насочвайки ги към наркодилъра Ектор Аранде Моя.

Въпреки че за получаването на заповед за обиск не се изискваше непременно да посочат мотив, в обобощението на вероятното основание все пак се намекваше за това, като се твърдеше, че жертвата, Рол Левин, ме е изнудил да му възложа детективски задачи и че съм отказал да му платя след тяхното изпълнение.

Като се оставеше настрани възмутителният характер на това твърдение, изфабрикуваното алиби лежеше в основата на вероятното основание. Бил съм казал на детективите, посочваше се в изложението, че по време на убийството съм си бил вкъщи, обаче на домашния ми телефонен секретар било оставено съобщение, показващо, че ме е нямало, което, следователно, опровергавало алибито ми и в същото време ме изкарвало лъжец.

Бавно препрочетох изложението още два пъти, обаче гневът ми не се уталожи. Хвърлих заповедта на седалката до себе си.

– В известен смисъл наистина е жалко, че не съм убиецът – подхвърлих.

– Така ли, и защо? – попита Ланкфорд.

– Защото тая заповед е боклук и вие го знаете. Няма да издържи при едно обжалване. Казах ви, че онова съобщение се е получило, докато разговарях по телефона, и че това може да се провери и докаже, само че вас или ви е мързяло, или не сте искали да проверите, защото така малко трудно щяхте да получите заповед за обиск. Даже от вашия продажен съдия в Глендейл. Излъгали сте и с премълчаването на някои неща, и с откровени неистини. Просто сте измамили.

Тъй като седях зад Ланкфорд, виждах по-добре Соубъл. Докато говорех, я наблюдавах за признаци на съмнение.

– И намекът, че Рол ме е изнудвал да му възложа ангажименти и че не съм искал да му платя, е пълен майтап. С какво да ме изнудва? И за какво не съм му платил? Плащал съм му всеки път, когато съм получавал фактура. Казвам ви, ако винаги водите следствията си така, трябва да отворя офис в Глендейл. Ще я натикам тая заповед направо в гъза на шефа ви.

– Излъгахте за оръжието – рече Ланкфорд. – И сте дължали пари на Левин. Има го в счетоводните му документи. Четири бона.

– Нищо не съм излъгал. Вие изобщо не сте ме питали дали имам оръжие.

– Излъгахте, като го премълчахте.

– Дрън-дрън.

– А четирите бона?

– А, да, четирите бона – убил съм го, защото не съм искал да му платя четири бона – саркастично отвърнах аз. – Тук ме сгащихте натясно. Мотивът. Само че явно хич и не ви е дошло наум да проверите дали той ми е пратил фактура за тия четири бона, или дали не съм му изплатил фактура за шест хиляди долара само седмица преди да го убият.

Ланкфорд си оставаше непоколебим. Обаче видях, че по лицето на партньорката му плъзва съмнение.

– Няма значение нито кога, нито колко сте му платили – заяви детективът. – Изнудвачът е ненаситен. Човек не може да престане да му плаща чак докато не подмине точката на безвъзвратност. Тъкмо за това става дума тук. За точката на безвъзвратност.

Поклатих глава.

– И точно какво е знаел за мен, че да ме накара да му давам ангажименти и да му плащам, докато достигна точката на безвъзвратност?

Ланкфорд и Соубъл се спогледаха и той кимна. Партньорката му се наведе към оставеното си на пода куфарче, извади една папка и ми я подаде над облегалката.

– Хвърлете едно око – рече ми Ланкфорд. – Пропуснали сте я, когато сте тарашили кабинета му. Беше скрита в едно чекмедже в скрина.

Разтворих папката и видях, че е пълна с цветни снимки двайсет на двайсет и пет сантиметра. Бяха направени от разстояние и ме имаше на всичките. Фотографът беше следил моя линкълн в продължение на няколко дни и няколко километра. Всяка снимка представляваше замразен миг и ме показваше с различни хора, в които веднага познах свои клиенти, проститутки, улични пласьори на дрога и Светци на пътя. Фотографиите можеха да се тълкуват като подозрителни, защото отразяваха само частица от секундата. Една мъжка проститутка по миниатюрни шорти слизаше от задната седалка на линкълна. Теди Воугъл ми подаваше дебела пачка през задния прозорец. Затворих папката и я подхвърлих обратно през облегалката.

– Бъзикате ли се с мен, а? Искате да кажете, че Рол е дошъл да ме изнудва с тия неща?! Това са мои клиенти. Това или е майтап, или просто нещо ми убягва.

– Калифорнийската адвокатска колегия може и да не го сметне за майтап – възрази Ланкфорд. – Научихме, че не сте в много добри отношения с нея. И Левин го е знаел. Работил е по тоя въпрос.

Поклатих глава.

– Невероятно.

Знаех, че трябва да млъкна. Държах се точно както не трябва с тия хора. Знаех, че просто трябва да си затворя устата и да издържа на напрежението. Обаче изпитвах почти непреодолима потребност да ги убедя. Започвах да разбирам защо толкова много дела се решават в стаите за разпит в полицейските участъци. Хората просто не можеха да млъкнат.

Опитах се да си спомня местата, които бяха запечатани на снимките от папката. Воугъл ми даваше пачката на паркинга пред стриптийз клуба на Светците на „Сепулвида“. Това се случи точно след процеса на Харълд Кейси и Воугъл ми плащаше за обжалването. Проститутката се казваше Тери Джоунс и аз го защитавах по обвинение в проституиране през първата седмица на април. Наложи се да го търся по тротоара на Санта Моника Булевард вечерта преди изслушването, за да се уверя, че ще дойде.

От снимките ставаше ясно, че всички са направени в периода между сутринта, в която бях поел делото Рулей, и деня на убийството на Рол Левин. Бяха подхвърлени на местопрестъплението от убиеца. Всичко това бе част от плана на Рулей да ме забърка в престъплението, за да може да ме контролира. Полицията щеше да разполага с всичко необходимо, за да ми припише убийството на Левин – освен оръжието. Докато пистолетът беше в него, Рулей можеше да прави с мен каквото поиска.

Не можех да не се възхитя на плана и находчивостта, въпреки че в същото време ме караше да изпитвам отчаян ужас. Понечих да спусна прозореца, обаче бутонът не работеше. Помолих Соубъл да го отвори и тя го стори. В колата нахлу свеж въздух.

След известно време Ланкфорд ме погледна в огледалото и се опита да възобнови разговора.

– Проверихме историята на оня колт „Уудсман“ – започна той. – Знаете кой го е притежавал някога, нали?

– Мики Коен – делово отвърнах аз, вторачен в стръмните склонове на каньона Лоръл.

– Как така сте се сдобили с оръжието на Мики Коен?

Отговорих, без да се извръщам от прозореца:

– Баща ми беше адвокат. Мики Коен му беше клиент.

Детективът подсвирна с уста. Коен беше един от най-прочутите гангстери, които е раждал Лос Анджелис, по онова време, когато гангстерите се конкурираха с кинозвездите за първите страници в клюкарските вестници.

– И какво? Просто е дал патлака на вашия старец, така ли?

– Коен бил обвинен в участие в престрелка и баща ми го защитавал. Пледирал за самозащита. Имало процес и благодарение на баща ми го обявили за невинен. Когато му върнали оръжието, Мики го дал на баща ми. На съхранение, в известен смисъл.

– Вашият старец някога питал ли се е колко хора е очистил Мики с него?

– Не знам. Не познавам добре баща си.

– Ами Коен? Виждали ли сте го?

– Баща ми го е представлявал, преди да се родя. Той ми остави оръжието в завещанието си. Не знам защо е избрал точно мен. Когато почина, бях едва петгодишен.

– И сте станали адвокат като скъпия си стар татко. И понеже сте добър адвокат, сте го регистрирали.

– Реших, че ако някога ми го откраднат или нещо подобно, трябва да мога да си го върна. Завийте тук по Феърхолм.

Ланкфорд зави и аз го упътих нагоре по склона към дома си. После му съобщих лошата новина.

– Мерси за возенето. Можете да обискирате дома ми, кабинета и колата ми, щом искате, обаче трябва да ви предупредя, че си губите времето. Не само, че не сте познали човека, но и няма да намерите оня пистолет.

Видях, че Ланкфорд рязко вдига глава и пак ме поглежда в огледалото.

– И защо така? Изхвърлихте ли го вече?

– Защото оръжието беше откраднато от дома ми и не знам къде е.

Той се разсмя. Видях радостта в очите му.

– Аха, откраднали са го значи. Много удобно. И кога се случи това?

– Трудно е да се каже. От години не съм поглеждал тоя пистолет.

– Съобщихте ли в полицията? Или подадохте застрахователен иск?

– Не.

– Значи някой идва, отмъква патлака на Мики Коен и вие не съобщавате. При това, след като ни уверихте, че сте го регистрирали тъкмо по тая причина. Нали сте адвокат и всичко останало, това не ви ли звучи малко шантаво?

– Да, само че знам кой го е откраднал. Един клиент. Той ми каза, че го е взел и че ако съобщя в полицията, ще наруша адвокатската тайна, защото това ще доведе до неговия арест. Нещо като параграф двайсет и две.

Соубъл се обърна и ме погледна. Струва ми се, си мислеше, че го съчинявам в момента, както си и беше.

– Това е празна юридическа терминология, пълни дрънканици, Холър – заяви Ланкфорд.

– Но е самата истина. Стигнахме. Паркирайте пред гаража.

Той го направи и угаси мотора. После се обърна да ме погледне, преди да слезе.

– Кой клиент ви открадна пистолета?

– Казах ви, не мога да разкрия името му.

– Е, в момента Рулей ви е единственият клиент, нали така?

– Имам много клиенти. Но вече ви казах, това е тайна.

– Струва ми се, че трябва да проверим данните от гривната на глезена му и да видим дали напоследък е идвал в дома ви.

– Правете каквото искате. Той наистина идва тук. Веднъж се срещнахме у нас. В кабинета ми.

– Може би тогава го е откраднал.

– Не твърдя, че той го е откраднал.

– Да бе, добре, и без това гривната осигурява алиби на Рулей за убийството на Левин. Проверихме джипиеса. Оставате вие, господин адвокат.

– А вие все пак ще си изгубите времето.

Изведнъж разбрах нещо за гривната на Рулей, обаче се опитах да не го покажа. Може би следа към неговия фокус на Худини, нещо, което трябваше по-късно да проверя.

– Още колко ще висим тук?

Ланкфорд се обърна и слезе. После отвори моята врата, защото бравата от вътрешната страна не работеше – беше предназначена за возене на заподозрени и арестанти. Погледнах Двамата детективи.

– Искате ли да ви покажа кутията на пистолета? Може би, когато видите, че е празна, просто ще си тръгнете и ще спестите времето на всички ни.

– Не съвсем, господин адвокат – отвърна полицаят. – Ще обискираме цялата къща. Аз ще поема колата, а детектив Соубъл ще започне с помещенията.

Поклатих глава.

– Не съвсем, господин детектив. Няма да стане така. Нямам ви доверие. Вашата заповед за обиск си е чиста измама, затова що се отнася до мен, вие също мамите. Ще останете заедно, за да мога да ви наблюдавам и двамата, или ще изчакаме да повикам още един наблюдател. Моята секретарка може да пристигне за десет минути. Мога да я повикам, за да ви наблюдава. Освен това можете да питате и нея дали ми се е обадила сутринта, когато е бил убит Рол Левин.

Ланкфорд се навъси като буреносен облак от обида и гняв, които явно не можеше да овладее. Реших да продължа в същия дух. Извадих мобилния си и го отворих.

– Сега ще се обадя на вашия съдия и ще видя дали…

– Добре – прекъсна ме детективът. – Ще започнем с колата. Заедно. И после ще продължим с къщата.

Затворих телефона и го прибрах в джоба си.

– Добре.

Отидох при клавиатурата на стената пред гаража. Въведох комбинацията и вратата започна да се повдига, разкривайки синьо-черния линкълн, който чакаше купувачи. Регистрационният му номер гласеше NT GLTY. Ланкфорд го погледна и поклати глава.

– Да бе, да.

Все още гневно намръщен, той влезе в гаража. Реших да поуспокоя топката.

– Ей, детектив, каква е разликата между сома и адвоката?

Той не отговори. Просто сърдито зяпаше номера на моя линкълн.

– Единият обира лайната по дъното, а другият е риба.

Отначало лицето му остана непроменено. После на устните му плъзна усмивка и Ланкфорд избухна в продължителен бурен смях. Соубъл влезе в гаража, без да чуе вица.

– Защо се смееш? – попита тя.

– После ще ти кажа – отвърна партньорът й.