Адвокатът с линкълна

16

Ударите продължаваха да се сипят. Следващият беше нанесен на прокуратурата чак след като хвърлих Ърл на паркинга, където всяка сутрин паркираше колата си, и върнах линкълна пред „Четирите зелени полета“ във Ван Найс, модерен пъб на Виктъри Булевард. Може би затова го харесваха адвокатите – заради името на улицата, което означаваше „победа“. Отляво се намираше барът, отдясно имаше редица ожулени дървени сепарета. Беше фрашкано така, както може да е само ирландски бар вечерта на Свети Патрик. Предполагах, че навалицата е дори по-голяма от предишните години, защото празникът на пияндето се падаше в четвъртък и мнозина от гуляйджиите ги очакваше дълъг уикенд. Бях се погрижил петъчният ми календар да е чист. Винаги си освобождавах деня след Свети Патрик.

Когато започнах да си проправям път сред масата в търсене на Маги Макфърсън, от някой джукбокс в дъното заехтя задължителната „Дани Бой“ [9]. Само че беше пънк версия от началото на осемдесетте и мощният ритъм ме лиши от всякаква възможност да чуя нещо, когато виждах познати лица и ги поздравявах или ги питах дали са виждали бившата ми жена. Като че ли всички откъслечни думи, които долитаха до мен, докато се провирах напред, бяха свързани с Робърт Блейк и смайващата присъда, издадена предишния ден.

В тълпата се натъкнах на Робърт Гилън. Операторът бръкна в джоба си, измъкна четири чисто новички стотачки и ми ги връчи. Банкнотите сигурно бяха четири от ония десет, които му бях платил преди две седмици във ваннайския съд, опитвайки се да направя впечатление на Сесил Добс със способността си да манипулирам медиите. Вече бях таксувал хилядарката на Рулей. Тия четиристотин ми идваха отгоре.

– Предполагах, че ще те срещна тук – извика в ухото ми той.

– Мерси, Стикс – отвърнах. – Ще ги включа в данъчната си декларация.

Гилън се засмя. Потърсих с очи бившата си жена в навалицата наоколо.

– За теб винаги, мой човек – рече той и ме потупа по рамото, докато се провирах покрай него. Накрая открих Маги в последното сепаре в дъното сред шест жени, всички прокурорки или секретарки от Ван Найс. Повечето познавах бегло, обаче ситуацията беше неловка, понеже трябваше да стърча и да надвиквам музиката и тълпата. Плюс факта, че те бяха прокурорки и ме възприемаха като съюзник на дявола. На масата имаше две кани гинес и едната беше пълна. Само че нямаше никаква вероятност да се провра през блъсканицата до бара, за да се сдобия с чаша. Маги забеляза затруднението ми и ми предложи да пием от една чаша.

– И по-рано сме го правили – извика тя.

Усмихнах се и разбрах, че двете кани на масата не са първите. Отпих голяма глътка. Хареса ми. Винаги ми ставаше хубаво от гинес.

Маги седеше в средата отляво между две млади прокурорки, които знаех, че е взела под крилото си. Много от младите служителки във ваннайската прокуратура гравитираха около бившата ми жена, защото шефът, Смитсън, се заобикаляше с прависти като Минтън.

Все още изправен отстрани на сепарето, вдигнах чашата за тост към нея, обаче тя не можеше да ми отговори, защото халбата беше в мен. Затова се пресегна и взе каната.

– Наздраве!

Не стигна чак дотам, че да пие от каната. Остави я и прошепна нещо на жената от външната страна на сепарето, която се изправи и я пусна да излезе. Бившата ми жена стана и ме целуна по бузата.

– За една дама винаги е по-лесно да получи чаша в такива ситуации.

– Особено за красива дама – прибавих.

Тя ми отправи един от ония нейни погледи и се обърна към навалицата, която беше пет пъти по-голяма между нас и бара. После остро изсвири с уста и привлече вниманието на един от чистокръвните ирландци, които управляваха бирените кранчетата и можеха да изографисат арфа, ангел или гола мацка в пяната.

– Трябва ми половинлитрова халба – извика Маги.

Барманът трябва да беше успял да прочете думите по движението на устните й. И като тинейджърка, пренасяна над главите на тълпата на концерт на „Пърл Джем“, до нас стигна чиста чаша, подавана от ръка на ръка. Бившата ми жена я напълни с гинес от пълната кана на масата в сепарето и ние се чукнахме.

– Е, малко по-добре ли се чувстваш от предишната ни среща? – попита тя.

Кимнах.

– Малко.

– Минтън ли ти развали настроението?

Пак кимнах.

– Той, а и ченгетата.

– С оня Корлис ли? Казах им, че е измамник. Всички са като него.

Не отговорих и се опитах да се държа така, като че ли тая информация не е нова за мен и че името Корлис вече ми е познато. Бавно отпих голяма глътка бира.

– Може би не бива да ти го казвам – рече тя. – Но моето мнение е без значение. Щом Минтън е достатъчно тъп да го използва, ти ще откъснеш главата на оня тип, убедена съм.

Сигурно говореше за евентуален свидетел. Само че никъде в следствените материали не се споменаваше за свидетел на име Корлис. Фактът, че тя му няма доверие, ме наведе на мисълта, че Корлис е доносник. Най-вероятно доносник от затвора.

– Откъде знаеш за него? – накрая попитах. – Минтън ли ти каза?

– Не, аз го пратих на Минтън. Каквото и да е мнението ми за неговата информация, бях длъжна да го пратя на следващия прокурор и Минтън трябваше да го прецени.

– Имам предвид, защо се е обърнал към теб?

Тя ми се намръщи, защото отговорът беше очевиден.

– Защото аз поех първото изслушване. Той беше в кошарата. Решил е, че продължавам да работя по делото.

Сега вече разбирах. Името на Корлис започваше с буквата „К“. Бяха извели Рулей пръв, независимо от азбучния ред. Корлис трябваше да е бил в групата затворници, въведени в съдебната зала заедно с него. Беше ни видял с Маги да спорим за гаранцията на клиента ми. И затова си беше помислил, че тя продължава да работи по делото.

– Кога ти се обади? – попитах я.

– Вече и без това ти казах прекалено много, Холър. Няма да…

– Само ми кажи кога ти се обади. Онова изслушване беше в понеделник, значи е било по-късно същия ден, така ли?

Във вестниците и по телевизията изобщо не бяха споменали за това дело. Затова бях любопитен откъде Корлис е получил сведенията, които се опитва да изтъргува с прокуратурата. Трябваше да приема, че не идват от Рулей. Бях съвсем сигурен, че съм уплашил клиента си достатъчно, за да си държи езика зад зъбите. При отсъствието на медийна информация, оставаше доносникът да черпи сведенията си от прочетените в съда обвинения и от препирните ни с Маги около пускането на Рулей под гаранция.

Това стигаше, осъзнах аз. Маги много конкретно беше описала травмите на Реджина Кампо в опита си да направа впечатление на съдията, за да задържи Рулей в ареста. Щом е бил в съда, Корлис разполагаше с всички необходими подробности, за да съчини признание, ужким получено от моя клиент. Прибавете към това близостта му до Рулей и ето, че се ражда затворнически доносник.

– Да, обади ми се привечер в понеделник – накрая потвърди Маги.

– А защо смяташ, че е измамник? И преди го е правил, затова ли? Тоя тип е професионален доносник, нали така?

Опипвах на сляпо и тя го знаеше. Поклати глава.

– Сигурна съм, че ще научиш всичко необходимо от следствените материали. Не може ли просто да изпием приятелски по една половинка? След около час ще трябва да си тръгвам.

Кимнах, обаче исках да узная още.

– Знаеш ли какво? Сигурно си изпила достатъчно гинес за един Свети Патрик. Какво ще кажеш да се измъкнем от тук и да си намерим нещо за хапване?

– Защо, за да продължиш да ме разпитваш за делото ли?

– Не, за да поговорим за дъщеря си.

Тя присви очи.

– Случило ли се е нещо?

– Поне аз не знам. Но исках да поприказваме за нея.

– Къде ще ме заведеш на вечеря?

Споменах един скъп италиански ресторант на „Вентура“ в Шърман Оукс и погледът й се стопли. Бяхме ходили там да празнуваме годишнини от сватбата и нейното забременяване. Апартаментът ни, в който Маги продължаваше да живее, се намираше на „Дикенс“, само на няколко преки оттам.

– Мислиш ли, че ще успеем да вечеряме там за един час? – усъмни се бившата ми жена.

– Ако тръгнем веднага и поръчаме нещо наслуки.

– Дадено. Чакай да се сбогувам набързо.

– Аз ще карам.

И добре, че карах аз, защото тя не вървеше много стабилно. Трябваше да се придвижим до линкълна хълбок до хълбок, после й помогнах да се настани на седалката.

Потеглих по „Ван Найс“ на юг към „Вентура“. След малко Маги бръкна под себе си и извади кутията на компактдиска, върху която седеше. Беше на Ърл. Един от дисковете, които слушаше на стереоуредбата на колата, докато аз бях в съда. Така пестеше батериите на емпетри плеъра си. Дискът беше на един изпълнител на мръсен южняшки рап, Лудакрис.

– Нищо чудно, че ми беше толкова неудобно – рече тя. – Това ли слушаш, докато се придвижваш от един съд в друг?

– Всъщност не. На Ърл е. Напоследък той ме вози. Лудакрис не ми е точно по вкуса. Повече си падам по старата школа. Тупак, Дре, нещо от тоя род.

Маги се засмя, защото си мислеше, че се майтапя. След няколко минути минахме по тясната уличка, която водеше до вратата на ресторанта. Момчето отпред взе колата и ние влязохме. Момичето на входа ни позна и ни посрещна така, като че ли от предишното ни идване са минали само две седмици. Всъщност сигурно наистина бяхме ходили там неотдавна, само че и двамата с други партньори.

Поръчах бутилка червено вино и двамата си взехме спагети, без да гледаме менюто. Прескочихме салатите и предястията и казахме на келнера да ни донесе храната веднага. След като се отдалечи, аз си погледнах часовника и видях, че имаме още четирийсет и пет минути. Предостатъчно време.

Гинесът започваше да я хваща. Усмихваше ми се лукаво, което ми подсказваше, че е пияна. Красиво пияна. Никога не ставаше кофти, когато се наквасеше. Винаги ставаше помила. Сигурно така си бяхме направили дете.

– Може би трябва да прескочиш виното – посъветвах я. – Иначе ще се наложи аз да те нося.

– Ти мен не ме мисли. Ще дам да ме носи който си поискам.

Усмихна ми се и аз й се усмихнах в отговор.

– Е, как си, Холър? Честно?

– Добре. А ти? Честно?

– Никога не съм била по-добре. Преживя ли вече Лорна?

– Да, даже сме приятелчета.

– А с теб какви сме?

– Не знам. Понякога сме противници, предполагам.

Тя поклати глава.

– Не можем да бъдем противници, щом не можем и двамата да работим по едни и същи дела. Пък и аз винаги се озъртам за теб. Като например с оня боклук Корлис.

– Мерси за опита, обаче той все пак направи каквото можа.

– Просто не уважавам прокурор, който използва затворнически доносник. Няма значение, че твоят клиент е още по-голям боклук.

– Той не пожела да ми разкрие точно какво според Корлис е казал моят човек.

– Какви ги говориш?

– Каза само, че имал доносник. Не ми разкри какво е казал.

– Не е честно.

– И аз така казах. Това е част от следствените материали, обаче съдията по делото ще бъде определен чак след повдигането на обвинение в понеделник. Точно както ти ме предупреди. Той не играе честно.

Лицето й се зачерви. Бях натиснал нужните бутони и я бях разгневил. За Маги единствено възможна беше честната победа. Тъкмо затова толкова я биваше в работата й.

Седяхме в края на пейката, която обточваше задната стена на ресторанта. Бяхме от двете страни на един ъгъл. Тя се наведе към мен, ала прекалено рязко и двамата си чукнахме челата. Маги се засмя и пак опита. После тихо заговори.

– Той каза, че попитал твоя човек за какво са го прибрали и оня отговорил: „Задето дадох на една курва точно каквото заслужаваше“. Твоят клиент му рекъл, че я ударил още щом отворила вратата.

Тя се дръпна назад, пак прекалено бързо – очевидно й се виеше свят.

– Добре ли си?

– Да, но може ли да сменим темата? Не искам повече да говоря за това. На света има адски много гадняри и това ме вбесява.

– Естествено.

В тоя момент келнерът ни донесе виното и вечерята. Виното беше хубаво, храната имаше вкус на домашна. Спокойно започнахме да вечеряме. После Маги изневиделица ми нанесе удар.

– Ти изобщо не знаеше за Корлис, нали? Докато не си отворих голямата уста.

– Знаех, че Минтън крие нещо. Мислех, че е затворнически…

– Дрън-дрън. Напи ме, за да разбереш какво знам.

– Хм, струва ми се, че когато тая вечер те видях, вече беше пияна.

Маги стоеше с вдигната над чинията вилица, от която висеше дълъг макарон със сос песто [10]. Тя насочи вилицата към мен.

– Имаш право. Та какво за дъщеря ни?

Не очаквах да си го спомня. Свих рамене.

– Мисля, че онова, което каза миналата седмица, е вярно. Тя има нужда от повече мое присъствие в живота си.

– И?

– И искам да играя по-голяма роля. Да я наблюдавам. Например, когато я заведох на оня филм в събота. Седях настрани, за да я виждам как гледа филма. Да наблюдавам очите й, нали разбираш?

– Добре дошъл в клуба.

– Така че не знам. Мислех дали да не измислим някакъв график, нали разбираш? Да го направим редовно. Тя може даже понякога да спи вкъщи – искам да кажа, ако пожелае.

– Сигурен ли си? Всичко това е ново за теб.

– Ново е, защото досега не знаех нищо за това. Когато беше по-малка и не можех да общувам с нея, не знаех какво да я правя. Чувствах се неловко. Вече не. Обичам да си говоря с нея. Да съм с нея. Научавам повече от нея, отколкото тя от мен, определено.

Изведнъж усетих дланта й върху крака си под масата.

– Страхотно – каза Маги. – Много се радвам да го чуя от теб. Само че хайде да не бързаме. През последните четири години не си бил често с нея и няма да допусна да храни напразни надежди само за да я разочароваш с нещо.

– Разбирам. Можем да го направим както ти искаш. Само ти казвам, че съм на разположение. Обещавам.

Тя се усмихна. Искаше й се да ми вярва. Дадох и на себе си същото обещание, каквото току-що бях дал и на нея.

– Добре, чудесно. Наистина се радвам, че го искаш. Хайде да вземем календар, да определим някои дати и да видим как ще тръгне.

Бившата ми жена отдръпна ръката си и ние продължихме да се храним в мълчание, докато почти не приключихме. После Маги пак ме сюрпризира.

– Съмнявам се, че ще мога да карам тая вечер – заяви тя.

Кимнах.

– И аз си мислех същото.

– Ти ми се струваш трезвен. Изпи само една половинка в…

– Не, имах предвид, че си мислех същото за теб. Но не се бой, ще те закарам у вас.

– Мерси.

Маги се пресегна през масата и постави длан върху китката ми.

– А ще ме върнеш ли при колата ми утре сутрин?

И сладко ми се усмихна. Погледнах я, опитвайки се да прочета лицето на тая жена, която преди четири години ми беше показала пътя. Жената, раздялата с която така и не бях успял да преживея или преодолея. Тъкмо това беше станало причина за следващата ми връзка, макар още отначало да бях знаел, че нищо няма да се получи. – Естествено – обещах. – Ще те върна.