Адвокатът с линкълна

3

В коридора пред съдебната зала включих мобилния си и се обадих на своя шофьор, за да го предупредя, че излизам. После проверих телефонния си секретар и открих съобщения от Лорна Тейлър и Фернандо Валенцуела. Реших да им се обадя от колата.

Ърл Бригс, шофьорът ми, вече беше докарал линкълна отпред. Ърл не слизаше да ми отваря вратата, нищо подобно. Имахме уговорка само да ме вози, докато си изработи хонорара, който ми дължеше, задето му бях уредил условна присъда за продажба на кокаин. Плащах му по двайсет кинта на час, обаче задържах половината. Парите не бяха точно толкова, колкото беше печелил от търговията с дрога, но пък работата бе безопасна, законна и щеше да изглежда добре в биографията му. Ърл твърдеше, че искал да се поправи, и аз му вярвах.

Когато се приближих, чух ритъма на хип-хоп да пулсира иззад затворените прозорци. Ърл обаче изключи музиката още щом протегнах ръка към вратата. Вмъкнах се отзад и му казах да потегли за Ван Найс.

– Какво слушаше? – попитах го.

– Хм, Три Сикс Мафия.

– Мръсни южняци, а?

– Точно.

През годините бях усвоил фините разлики, регионални и други, в рапа и хипхопа. Повечето ми клиенти слушаха такава музика и мнозина от тях основаваха жизнените си стратегии на нея.

Пресегнах се, вдигнах кутията от обувки, пълна с касети, и избрах една наслуки. Това бяха записите по делото на Бойлстън. Записах номера на касетата и часа в малкия дневник, който държах в кутията. Подадох касетата през облегалката на Ърл и той я пъхна в касетофона на таблото. Нямаше нужда да му казвам, че искам да я пусне съвсем тихо, почти като уличен шум. Момчето беше при мен от три месеца. Знае си работата.

Роджър Бойлстън бе един от малцината ми клиенти, назначени от съда. Предстоеше да му предявят най-различни федерални обвинения в наркотрафик. От Службата за контрол на наркотичните вещества бяха подслушвали телефоните му и това бе довело до неговия арест и конфискуването на шест кила кокаин, които възнамерявал да разпространи чрез мрежа от дилъри. Имаше купища записи – над петдесет часа телефонни разговори. Бойлстън приказваше с много хора за това какво пристига и кога да го очакват. Делото се очертаваше като детска играчка за обвинението. Бойлстън щеше да влезе задълго и аз не можех да сторя почти нищо, освен да преговарям за сделка и да разменя съдействието на клиента си срещу по-малка присъда. Само че това нямаше значение. Важни за мен бяха записите. Бях поел делото заради тях. Федералните власти щяха да ми платят за изслушването на записите по подготовката на защитата на клиента ми. Това означаваше, че преди всичко да бъде уредено, ще получа от него и властите хонорар минимум за петдесет часа. Затова гледах касетите да се въртят постоянно винаги когато се возех с линкълна. Исках да съм сигурен, че ако се наложи да поставя длан върху Библията и да се закълна, че ще говоря истината, с чиста съвест да мога да кажа, че съм прослушал и последната касета, за която взимам пари от Чичо Сам.

Първо се обадих на Лорна Тейлър. Лорна организира делата, които поемам. Телефонът, който фигурира в рекламата ми, заемаща половин страница в телефонния указател, и на трийсет и шест автобусни спирки, пръснати из квартали с висока престъпност в южната и източната част на окръга, звъни в офиса, който всъщност е втората спалня в нейния апартамент на Кингс Роуд в Западен Холивуд. Адресът, който съм дал в Калифорнийската адвокатска колегия и съда, е същият апартамент.

Лорна е първият буфер. За да стигне до мен, човек трябва да мине през нея. Малцина получават номера на мобилния ми и Лорна стои на портата. Тя е строга, интелигентна, професионална и красива. Напоследък обаче се уверявам в последното само около веднъж месечно, когато я водя на обед и подписвам сметки – тя ми е и счетоводителка.

– Адвокатска кантора – отговори тя, когато й се обадих.

– Извинявай, още бях в съда – обясних аз защо не съм вдигнал. – Какво има?

– Чул си се с Вал, нали?

– Да. В момента пътувам за Ван Найс. Поемам делото в единайсет.

– Той се обади тук, за да провери. Стори ми се нервен.

– Вал смята, че оня тип е златна кокошка, иска да се подсигури, че и той ще хване влака. Ще му се обадя да го успокоя.

– Направих някои предварителни проверки на името Луис Рос Рулей. Кредитната му история е страхотна. В архива на „Таймс“ получих няколко попадения. Само сделки с недвижими имоти. Изглежда работи в такава фирма в Бевърли Хилс. Казва се „Уиндзор Резиденшъл Истейтс“. Явно движат всички големи сделки, не от ония имоти, пред които поставят табели „Продава се“.

– Хубаво. Нещо друго?

– Нищо по тоя въпрос, И засега само обичайните неща по телефона.

Което означаваше, че е получила обичайния брой обаждания от хора, които са взели номера от автобусните спирки и указателя – хора, които се нуждаеха от адвокат. Преди да бъдат засечени от моя радар, те трябваше да убедят Лорна, че могат да платят за услугите, които искат. Тя беше като медицинска сестра на регистрацията в спешно отделение. Трябва да я убедиш, че имаш валидна застраховка, преди да те пусне при доктора. Лорна държи до телефона си тарифа, която започва с 5000 долара за обвинение в шофиране в нетрезво състояние и минава през почасовите хонорари, които взимам за обвинения в тежки престъпления. Тя се грижи всеки потенциален клиент да е платежоспособен и знае цената на престъплението, в което са обвинени. Има една поговорка: не извършвай престъплението, ако не можеш да го излежиш. Лорна обича да казва, че при мен важи друго: не извършвай престъплението, ако не можеш да си платиш за моето време. Тя приема „Мастъркард“ и „Виза“ и получава разрешение за таксуване още преди клиентът да е стигнал до мен.

– Няма ли някой познат? – попитах я.

– Глория Дейтън се обади от Близнаците.

Изпъшках. Близнаците бяха централният арест в центъра. В едната сграда прибираха жени, а в другата – мъже. Глория Дейтън беше скъпа проститутка и от време на време се нуждаеше от моите услуги. За първи път я представлявах поне преди десет години, когато беше млада, не се друсаше и в очите й още имаше живот. Сега ми беше клиентка, обаче никога не й взимах пари. Просто се опитвах да я убедя да се откаже от тоя живот.

– Кога са я гепили?

– Снощи. Или по-скоро тая сутрин. Първото й изслушване е следобед.

– Не знам дали ще успея след това дело във Ван Найс.

– Има и утежняващи вината обстоятелства. Притежание на кокаин, освен обичайното.

Знаех, че Глория работи изключително чрез контакти, осъществявани в Интернет, където се рекламираше в различни уебсайтове. Не се мъкнеше по улици и барове. Когато я гепеха, обикновено служител от отдела за борба с порока беше успял да проникне през защитната й система и да си уговори среща. Фактът, че е носила кокаин на срещата, ми звучеше като нетипичен пропуск от нейна страна или подхвърлени улики от ченгето.

– Добре, ако се обади пак, кажи й, че ще се опитам да отида и ако ме няма, ще пратя някой да поеме делото. Ще позвъниш ли в съда да потвърдиш изслушването?

– Веднага. Но, Мики, кога ще й кажеш, че го правиш за последен път?

– Не знам. Може би днес. Какво друго?

– Не ти ли стига за един ден?

– Сигурно.

Поговорихме още малко за графика ми през останалата част от седмицата и отворих лаптопа си на подвижния плот, за да сверя календара си с нейния. Имах по две изслушвания на сутрин и еднодневен процес в четвъртък. Все дела, свързани с дрога, в южните части на окръга. С това си вадех прехраната. В края на разговора й обещах дай телефонирам след изслушването във Ван Найс, за дай съобщя дали и как ще се отрази на програмата ми делото „Рулей“.

– И още нещо – прибавих. – Казваш, че фирмата на Рулей върти сделки със скъпи имоти, нали така?

– Да. Всяка сделка в архива, с която е свързано името му, е за седемцифрена сума. Една-две достигат осемцифрени числа. Холмби Хилс, Бел Ер, такива места.

Кимнах, като си мислех, че положението на Рулей може да привлече интереса на медиите.

– Тогава защо не се обадиш на Стикс? – предложих.

– Сигурен ли си?

– Да, може да изработим нещо с това дело.

– Ще му се обадя.

– Доскоро.

Когато затворих телефона, Ърл вече беше излязъл на магистралата за Антелоуп Вали и продължаваше на юг. Движехме се с прилична скорост и без проблем щяхме да стигнем за първото изслушване на Рулей във Ван Найс. Обадих се на Фернандо Валенцуела да го зарадвам.

– Супер – рече той. – Ще чакам.

Докато разговаряхме, видях, че покрай прозореца ми профучават два мотора. И двамата мотоциклетисти носеха чер-; ни кожени елеци, от гърба на които се хилеха черепи с ореол.

– Нещо друго? – попитах аз.

– Да, сигурно трябва да ти съобщя още нещо. За всеки случай пак проверих в съда кога ще е първото му изслушване и установих, че делото е поверено на Маги Макфърсън. Не знам дали това ще представлява проблем за теб.

Маргарет Макфърсън случайно беше една от най-строгите и свирепи прокурорки, които работеха във Ван Найс. Освен това, беше и първата ми бивша жена.

– Това няма да е мой проблем – не се поколебах аз. – А неин.

Обвиняемият има право да си избере защитник. Ако между адвоката и прокурора има конфликт на интереси, прокурорът трябва да си отиде. Знаех, че Маги ще ме държи лично отговорен, задето е изпуснала юздите на дело, което може да се окаже голямо, обаче нищо не можех да сторя. Беше се случвало и по-рано. В лаптопа си все още пазех искането за отстраняване от последния случай, в който пътищата ни се бяха пресекли. Ако се наложеше, просто щях да променя името на обвиняемия и да го разпечатам.

Двата мотора бяха минали пред нас. Обърнах се и погледнах през задния прозорец. Отзад имаше още три харлита.

– Обаче знаеш какво значи това – продължих.

– Не, какво?

– Тя ще възрази против освобождаването под гаранция. Винаги го прави при престъпления срещу жени.

– Мама му стара, има ли шанс да успее? В това дело ми се очертава яка пачка, готин.

– Не знам. Нали казваш, че оня имал богати роднини и С. С. Добс. Мога да ги използвам. Ще видим.

– Мамка му.

Пред очите на Валенцуела големите кинти се отдалечаваха.

– Ще се видим там, Вал.

Затворих телефона и погледнах към Ърл.

– Откога сме с тоя ескорт?

– Току-що се появиха – отвърна той. – Искате ли да направя нещо по въпроса?

– Чакай да видя какво…

Не се наложи да чакам до края на изречението. Единият мотоциклетист отзад се изравни с линкълна и ни посочи приближаващия изход за окръжния парк „Васкес Рокс“. Познах Теди Воугъл, бивш клиент, най-високопоставеният от Светците на пътя, който не лежеше зад решетките. А сигурно и най-едрият от тях. Тежеше поне сто и шейсет кила и оставяше впечатление за дебел хлапак, който е яхнал колелото на малкото си братче.

– Отбий, Ърл – наредих. – Да видим какво иска.

Спряхме на паркинга до назъбените скални образувания, носещи името на престъпник, който преди век се бе крил из тях. Зърнах двама души, които си правеха пикник на ръба на един от най-високите скални первази. Едва ли щях да се чувствам удобно, дъвчейки сандвич на такова опасно място.

Когато Теди Воугъл се приближи пеш, свалих прозореца си. Другите четирима Светци бяха угасили моторите си, но не слязоха от седалките. Воугъл се наведе и опря едната си великанска предмишница на вратата. Усетих, че колата се накланя няколко сантима.

– Как я караш, адвокате? – попита той.

– Бива, Тед. Какво има?

– Къде ти е опашката?

– Някои хора мърмореха, затова я отрязах.

– Съдебни заседатели, а? Требва да са били некви задръстеняци от тоя край.

– Какво има, Тед?

– Коравия ми се обади от ланкастърската кошара. Рече, че може да те настигна на юг. Вика, че бавиш делото му, додето получиш малко зелено. Верно ли бе, адвокате?

Говореше си съвсем нормално, без заплаха в гласа и думите. И изобщо не се чувствах в опасност. Преди две години бях успял да сведа предявените му обвинения за отвличане и физическо насилие до смущаване на обществения ред. Той управляваше стриптийз клуб, собственост на Светците, на „Сепулвида“ във Ван Найс. Научил, че една от най-добрите му танцьорки е напуснала и постъпила на работа в конкурентен клуб. Воугъл отишъл там, смъкнал я от сцената и я завлякъл обратно в своето заведение. Била гола. Случаен мотоциклетист повикал полицията. Това дело беше един от най-големите ми успехи и Воугъл го знаеше. Имаше слабост към мен.

– Вярно ти е обяснил – потвърдих. – Аз работя, за да си изкарвам прехраната. Ако той иска да работя за него, трябва да ми плаща.

– През декември ти шарихме пет бона – напомни ми Воугъл.

– Те отдавна свършиха, Тед. Повече от половината отидоха за експерта, който ще опровергае обвинението. Останалите отидоха за мен и аз вече съм си отработил часовете. Ако искате да продължа да го защитавам, ще трябва да ми напълните резервоара.

– Още една петарка ли искаш?

– Не, искам десетарка и го казах на Коравия още миналата седмица. Процесът ще продължи три дни и трябва да доведа моя експерт от „Кодак“ в щата Ню Йорк. Трябва да му платя хонорара и той иска самолет първа класа и стая в „Шато Мармон“. Смята, че ще пие на бара с кинозвезди или нещо от тоя род. Тоя хотел струва четиристотин на нощ, при това най-евтините стаи.

– А стига бе, адвокате. Какво стана с оня твой девиз в указателя? „Основателни съмнения срещу скромен хонорар“. Ти на десет бона скромен хонорар ли им викаш?

– Просто девизът ми харесваше. Той ми донесе много клиенти. Обаче Калифорнийската адвокатска колегия не беше толкова доволна от него и ме накара да го махна. Цената е десет бона и е прилична, Тед. Ако не можете или не искате да я платите, още днес ще подам документите. Ще се откажа и той може да продължи с обществен защитник. Ще предам всичко, което имам. Само че общественият защитник сигурно няма да разполага с нужния бюджет, за да доведе фотоексперта.

Воугъл промени позата си на прозореца и колата се разклати под тежестта му.

– Не, не, тебе искаме. Коравия ни е адски важен, нали си чат какво искам да кажа? Искам да го пуснат и да се върне на работа.

Рокерът пъхна длан под елека си – тя беше толкова месеста, че кокалчетата се губеха из плътта. Когато я извади, в нея имаше плик. Подаде ми го.

– В брой ли са? – попитах.

– Да. Какво му е лошото да са в брой?

– Нищо. Обаче трябва да ти дам фактура. Това е изискване на данъчната служба. Точно десет ли са?

– До последния кинт.

Вдигнах капака на картонената кантонерка, която държа на задната седалка. Кочанът с фактурите беше зад документите по последното дело. Заех се да я попълня. Повечето адвокати, лишени от право да практикуват, са извършили финансови нарушения. Злоупотреба с хонорари. Водя стриктен архив и винаги давам фактура. За нищо на света няма да допусна Калифорнийската адвокатска колегия да ме гепи в издънка.

– Значи все пак ги имаш – без да преставам да пиша, казах аз. – Ами ако бях кандисал на пет? Какво щеше да правиш тогава?

Воугъл се усмихна. Липсваше му един от долните предни зъби. Сигурно от меле в клуба. Той се потупа по елека от другата страна.

– Нося още един плик, ама с петарка, адвокате. Беше ти готов.

– По дяволите, сега съжалявам, че те оставям с пари в джоба.

Откъснах неговото копие на фактурата и му го подадох през прозореца.

– Писал съм го на Кейси. Той е клиентът.

– Както кажеш.

Рокерът пое фактурата и се изправи, вдигайки ръка от прозореца. Колата възвърна нормалната си височина. Искаше ми се да го попитам откъде идват парите, от кое престъпно начинание на Светците са спечелени, дали сто момичета са танцували сто часа, за да може той да ми плати, обаче по-добре да не знаех отговора на тоя въпрос. Проследих го с поглед, докато се върна при харлито си и с усилие преметна дебелия си крак през седалката. За пръв път забелязах двойните амортисьори на задното колело. Казах на Ърл да се върне на магистралата и да продължи за Ван Найс, където се налагаше да се отбия в банката, преди да отида в съда и да се срещна с новия си клиент.

По пътя отворих плика и преброих парите, двайсетачки, петдесетачки и стотачки. Бяха точно. Резервоарът беше напълнен и можех да продължа с Харълд Кейси. Щях да изляза на процес и да дам урок на младия прокурор. Щях да спечеля, ако не процеса, със сигурност обжалването. Кейси щеше да се върне при семейството си и да продължи работата си при Светците на пътя. Докато подавах вносна бележка за сметката с хонорарите ми, изобщо не мислех за вината му в престъплението, в което го обвиняваха.

– Господин Холър? – след известно време се обади шофьорът.

– Какво има, Ърл?

– Оня човек, дето казахте, че щял да идва от Ню Йорк, експерта де? Ще го взимам ли от летището?

Поклатих глава.

– Никакъв експерт няма да идва от Ню Йорк, Ърл. Най-добрите фото – и киноексперти в света са тук, в Холивуд.

Той кимна и срещна погледа ми за миг в огледалото. После пак впери очи в пътя.

– Ясно – отново кимна шофьорът.

Аз също си кимнах. Нямах никакви колебания за онова, което бях направил или казал. Такава ми беше работата. Така действаше системата. След петнайсет години адвокатска практика бях започнал да възприемам нещата съвсем простичко. Правосъдието представляваше грамадна ръждясала машина, която засмукваше хора, животи и пари. Аз бях просто техник. Бях се специализирал да влизам в машината, да поправям разни неща и в замяна да взимам каквото ми трябва.

Вече не ценях абсолютно нищо в правосъдието. Представите за достойнствата на състезателното начало в съдебната система, получени в юридическия факултет, за гаранциите и търсенето на истината отдавна се бяха изтъркали като лица на статуи от други цивилизации. Правосъдието нямаше нищо общо с истината. А с пазарлъци и манипулации. Аз не работех с понятия като вина и невинност, защото всички бяха виновни. За нещо. Обаче това нямаше значение, защото всяко дело, което поемах, представляваше къща, построена върху основи, излети от преуморени и нископлатени работници. Те я караха през куп за грош. Допускаха грешки. И после замазваха грешките с лъжи. Моята работа беше да смъкна боята и да открия пукнатините. Да вмъкна пръсти и инструменти в тия пукнатини и да ги разширя. Да ги направя толкова големи, че или къщата да падне, или ако не успея, да пусна клиента си да се провре през тях.

Голяма част от обществото ме смяташе за въплъщение на дявола, само че тия хора грешаха. Аз бях черен ангел. Аз бях истинският светец на пътя. Имаше нужда от мен, услугите ми се търсеха. И от двете страни. Аз бях смазката за машината. Аз позволявах на зъбните колела да зацепват и да се въртят. Без мен моторът на системата нямаше да продължава да работи.

Само че делото на Рулей щеше да промени всичко това. За мен. За него. И определено за Хесус Менендес.