Адвокатът с линкълна

8

Правната кантора на Добс и Делгадо се намираше на двайсет и деветия етаж на един от двата еднакви небостъргача, които господстваха над силуета на Сенчъри Сити. Стигнах точно навреме, обаче всички вече се бяха събрали в заседателна зала с продълговата полирана маса и стъклена стена със западно изложение, гледката през която обхващаше Санта Моника и островите в залива. Денят беше ясен и видях Каталина и Анакапа в самия край на света. Тъй като слънцето залязваше и изглеждаше почти на равнището на очите, прозорецът беше поляризиран. Все едно стаята си бе сложила тъмни очила.

Клиентът ми също. Луис Рулей седеше начело на масата. Носеше рейбан с черни рамки. Отървал се от сивия затворнически гащеризон, той се беше избарал с бледа копринена тениска и тъмнокафяв костюм. Приличаше на самоуверен и хладнокръвен млад шеф на фирма за недвижими имоти, а не на уплашеното момче, което бях видял в кошарата в съда.

Отляво на Рулей седеше Сесил Добс, а до него – запазена дама с разкошни фризура и бижута, най-вероятно майката на клиента ми. Добс едва ли я беше предупредил, че тя няма да участва в разговора.

Първото място отдясно на Рулей бе празно и ме очакваше. На съседното се беше настанил моят детектив Рол Левин. На масата пред него имаше затворена папка.

Добс ме запозна с Мери Алис Уиндзор, която силно ми стисна ръката. Седнах и Добс обясни, че тя ще плати защитата на сина си и се е съгласила с очертаните от мен условия. После плъзна по масата към мен един плик. Надникнах вътре и видях чек за шейсет хиляди долара на мое име. Това беше предварителният хонорар, който бях поискал, но бях очаквал да получа само половината като капаро. По-рано бях печелил и повече от цели дела, но никога не бях получавал толкова много само с един чек.

Парите идваха от сметката на Мери Алис Уиндзор. Можеше да се разчита на банката – „Фърст Нешънъл“ в Бевърли Хилс. Затворих плика и го плъзнах обратно по масата.

– Трябва да го получа от Луис – заявих, вторачен в госпожа Уиндзор. – Не ме интересува дали вие ще му дадете парите, а той ще ми ги предаде. Но искам чекът да идва от Луис. Работя за него и това трябва да е ясно още отначало.

Това доста се различаваше от поведението ми същата сутрин – бях приел пари от трета страна. Обаче сега ставаше въпрос за установяване на контрол. Трябваше ми само един поглед към Мери Алис Уиндзор и С. С. Добс, за да се уверя, че съм им дал да разберат: случая ръководех аз, за добро или лошо.

Не вярвах, че е възможно, но изражението на Мери Уиндзор стана още по-твърдо. Кой знае защо тя ми заприлича на огромен стар часовник, от ония, които са като цели шкафове – лицето й беше каменно и безизразно.

– Майко – обади се Рулей, предотвратявайки нещо, преди още да е започнало. – Всичко е наред. Ще му напиша чек. Би трябвало да мога да го покрия, докато ми дадеш парите.

Тя премести поглед от мен към сина си и после пак към мен.

– Добре.

– Госпожо Уиндзор, вашата подкрепа за сина ви е изключително важна – казах аз. – И не говоря само за финансовата страна на нещата. Ако не успеем да извоюваме свалянето на тия обвинения и изберем алтернативата на процеса, ще бъде много важно публично да демонстрирате подкрепата си.

– Не бъдете глупав – отвърна тя. – Ще го подкрепям в огън и вода. Тези смехотворни обвинения трябва да бъдат свалени и онази жена… тя няма да получи и стотинка от нас.

– Благодаря, майко – рече Рулей.

– Да, благодаря – присъединих се и аз. – Непременно ще ви информирам, сигурно чрез господин Добс, където и когато има нужда от вас. Радвам се, че ще застанете зад сина си.

Не казах нищо повече и зачаках. Ней трябваше много време, за да разбере, че я отпращам.

– Но точно сега не ви трябвам тук, така ли?

– Точно така. Трябва да обсъдим делото и за Луис е най-добре и най-подходящо да го направи само със своите защитници. Отношенията между адвокат и клиент не включват други хора. Може да ви принудят да свидетелствате срещу сина си.

– Но ако си тръгна, как ще се прибере Луис?

– Имам шофьор. Ще го закарам.

Тя погледна Добс с надеждата, че той има по-голяма власт и ще отмени нарежданията ми. Адвокатът се усмихна и се изправи, за да придърпа стол а й назад. Накрая Мери Уиндзор извърна очи и също стана.

– Добре. Ще се видим на вечеря, Луис.

Добс я изпрати навън и видях, че разменят няколко думи в коридора. Не чувах какво си говорят. После тя си отиде и адвокатът се върна, като затвори вратата след себе си.

Разгледах някои предварителни въпроси с Рулей и му съобщих, че след две седмици ще му предяват обвинения. Тогава щеше да има възможност да осведоми прокуратурата, че не се отказва от правото си на незабавен процес.

– Това е първото решение, което трябва да вземем – заявих аз. – Дали искаш тая история да се проточи, или да действаме бързо и да окажеш натиск върху прокуратурата.

– Какви са възможностите? – попита Добс.

Погледнах го, после пак върнах очи към Рулей.

– Ще бъда съвсем откровен с теб. Когато имам клиент, който не е арестуван, обикновено гледам да провлачвам нещата. Защото свободата му е заложена на карта – защо да не я използва докрай, преди да удари чукчето на съдията.

– Говориш за виновен клиент – отвърна Луис.

– От друга страна, ако аргументите на прокуратурата са слаби, забавянето само ще им даде време да ги защитят – продължих аз. – Разбираш ли, в момента времето е единственият ни лост. Ако не се откажем от правото си на незабавен процес, прокуратурата ще бъде подложена на сериозен натиск.

– Не съм извършил това, в което ме обвиняват – настоя Рулей. – Не искам да губя нито секунда. Искам да загърбя тая гадост.

– Ако не се откажем от правото ти на бърз процес, той теоретично трябва да започне в рамките на шейсет дни след повдигането на обвинения. Всъщност той се отлага, когато преминат към предварително изслушване. Тогава съдията изслушва уликите и решава дали има достатъчно основание за процес. Това е бюрократична процедура. Отново ще ти предявят обвинения и тогава часовникът пак започва да отмерва шейсетте дни.

– Не мога да повярвам – изпъшка Рулей. – Това нещо ще продължи вечно.

– Винаги можем да се откажем и от предварителното изслушване. Това вече ще ги притисне яко. Делото е прехвърлено на млад прокурор. Новак в наказателните процеси. Може би точно така и трябва да постъпим.

– Чакай малко – намеси се Добс. – Предварителното изслушване не е ли полезно от гледна точка на това да се запознаем с уликите на прокуратурата?

– Всъщност не – поясних аз. – Вече не. Законодателството отдавна се опита да ускори нещата и превърна предварителното изслушване в обикновена процедура, защото облекчиха правилата за даване на показания. Сега обикновено на свидетелската катедра се изправя ченгето, което води случая, и казва на съдията същите неща, каквито казват всички. Защитата обикновено не вижда други свидетели, освен това ченге. Ако питаш мен, най-добрата стратегия е да принудим прокурора да се задейства или да млъкне. Да настоим за процес шейсет дни след повдигането на обвинения.

– Идеята ми харесва – рече Рулей. – Искам да приключа с тая история колкото може по-скоро.

Кимнах. Казваше го така, като че ли оправдателната присъда беше сигурна.

– Виж, може изобщо да не се стигне до процес – обади се Добс. – Ако тези обвинения не се потвърдят…

– Прокуратурата няма да се откаже от тях – прекъснах го. – Обикновено ченгетата преувеличават обвиненията и после прокуратурата ги окастря. Тук нямаше такова нещо. Прокуратурата даже ги допълни. Това ми показва две неща. Първо, че според тях уликите са сериозни, и второ, че са допълнили обвиненията, за да започнат с по-висока миза, когато се стигне до пазарлъци.

– Искаш да кажеш, ако се призная за виновен, така ли? – попита Рулей.

– Да.

– Забрави. Няма да вляза в пандиза за нещо, което не съм извършил.

– Това може да не значи затвор. Досието ти е чисто…

– Не ми пука дали значи, че може и да не ме затворят. Няма да се призная за виновен в нещо, което не съм извършил. Ако това представлява проблем за теб, трябва да се разделим още сега.

Внимателно се вгледах в него. Почти всичките ми клиенти се обявяват за невинни по някое време. Особено ако е първото им дело с мен. Обаче в думите на Рулей долавях страст и искреност, каквито отдавна не бях виждал. Лъжците са неуверени. Извръщат поглед. Очите на Рулей бяха приковани в моите като гвоздеи.

– Трябва да се има предвид и въпросът с гражданския иск – прибави Добс. – Признаването на вина ще даде възможност на оная жена да…

– Наясно съм с всичко това – пак го прекъснах. – Струва ми се, че изпреварваме нещата. Исках само да дам на Луис обща представа за хода на делото. Няма да се наложи да правим никакви постъпки, нито да взимаме важни и неотложни решения поне още две седмици. Просто при повдигането на обвиненията трябва да знаем как ще изиграем ръката.

– Луис следва една година право в Калифорнийския университет – осведоми ме Добс. – Мисля, че ситуацията в общи линии му е ясна.

Рулей кимна.

– Добре, хубаво – отвърнах аз. – Тогава да продължаваме. Луис, хайде да започнем с теб. Майка ти каза, че те очаква на вечеря. В нейния дом ли живееш?

– Живея в къщата за гости. Тя е в главната сграда.

– Някой друг живее ли там?

– Камериерката. В голямата къща.

– Братя и сестри, гаджета?

– Не.

– И работиш във фирмата на майка си, така ли?

– По-скоро аз я ръководя. Тя вече не се занимава много с нея.

– Къде беше в събота вечер?

– В събо… за снощи ли питаш?

– Не, питам за събота вечер. Започни оттам.

– В събота вечер не правих нищо. Останах си вкъщи и гледах телевизия.

– Сам?

– Точно така.

– Какво гледа?

– Дивиди. Един стар филм, „Разговорът“. На Копола.

– Значи никой не е бил при теб и не те е видял. Просто си изгледал филма и си си легнал.

– Общо взето.

– Общо взето. Така стигаме до неделя сутрин. Какво прави вчера през деня?

– Играх голф в „Ривиера“, обичайната ми игра за четирима. Започнахме в десет и свършихме в четири. Прибрах се вкъщи, изкъпах се и се преоблякох, вечерях в къщата на майка ми – интересува ли те какво ядохме?

– Не. Но по-късно сигурно ще ми трябват имената на хората, с които си играл голф. Какво стана след вечеря?

– Казах на майка, че се прибирам, но излязох навън.

Забелязах, че Левин е започнал да си води бележки в тефтерче, което беше извадил от джоба си.

– Каква е колата ти?

– Имам две, рейнджроувър четири по четири, с който развеждам клиенти, и карера – карам я, когато съм сам.

– Значи снощи си бил с поршето, така ли?

– Точно така.

– Къде отиде?

– Отатък хълма, в Долината.

Каза го така, като че ли за момче от Бевърли Хилс е рисковано да се спусне в работническите квартали в долината Сан Фернандо.

– Къде по-точно?

– На Вентура Булевард. Обърнах едно в „Натс Норт“, после още едно в „Морганс“.

– В тия барове човек може да забърше мацка, нали така?

– Да. Тъкмо затова отидох там.

Каза го делово и аз оцених откровеността му.

– Значи си търсел жена. Конкретна жена ли, някоя позната?

– Не, чисто и просто исках да спя с жена.

– Какво се случи в „Натс Норт“?

– Случи се това, че нямаше никакви хора, затова си тръгнах. Даже не си допих чашата.

– Често ли ходиш там? Барманите познават ли те?

– Да, познават ме. Снощи там работеше едно момиче, казва се Пола.

– Добре, значи не ти се е отворил парашутът, затова си си тръгнал. Отишъл си в „Морганс“. Защо точно там?

– Просто редовно посещавам това заведение.

– Познават ли те?

– Би трябвало. Давам добри бакшиши. Снощи на бара бяха Денис и Дженис. Познават ме.

Обърнах се към Левин.

– Как се казва жертвата, Рол?

Детективът разтвори папката си и извади полицейския доклад, обаче отговори, без да го погледне.

– Реджина Кампо. Приятелите й викат Реджи. Двайсет и шест годишна. Казала на полицията, че е актриса и че в момента работи като телефонистка.

– И се надява скоро да си осигури охолен живот – подхвърли Добс.

Не му обърнах внимание.

– Луис, преди вчерашния случай познаваше ли Реджи Кампо? – попитах аз.

Той сви рамене.

– Слабо. Мяркал съм я из баровете. Обаче никога не съм бил с нея. Даже не бяхме разменили и една приказка.

– Опитвал ли си се да я заговориш?

– Не, никога не съм имал възможност. Тя като че ли винаги беше с друг мъж или с повече хора. Не обичам конкуренция, нали разбираш? Стилът ми е да търся сами жени.

– Какво беше по-различно снощи?

– Снощи тя дойде при мен, това беше по-различно.

– Разкажи ни какво се случи.

– Няма нищо за разказване. Аз бях на бара в „Морганс“ и оглеждах възможностите, а тя беше в отсрещния край с някакъв тип. Изобщо не й обърнах внимание, защото вече изглеждаше заета, разбираш ли?

– Аха, и какво се случи?

– Ами след известно време мъжът, с когото беше мацка-та, отиде да пикае или да пуши и тя моментално се домъкна при мен и ме попита дали проявявам интерес. Казах й, че да, но нали си с друг… Не мисли за него, вика тя, той ще си тръгне до десет и тогава съм свободна за цялата нощ. Написа ми адреса си и ми каза да отида след десет. Отговорих, че ще отида.

– Върху какво ти написа адреса си?

– Върху салфетка. Обаче отговорът на следващия ти въпрос е, не, не я пазя. Запомних адреса и я изхвърлих. Работя в бизнеса с недвижими имоти. Помня адреси.

– По кое време се случи това?

– Не знам.

– Е, тя ти е казала да отидеш след десет. Погледна ли си часовника по някое време, да видиш колко ти остава да чакаш?

– Струва ми се, че беше между осем и девет. След като оня се върна, двамата веднага си тръгнаха.

– Кога си тръгна ти?

– Останах още няколко минути, после станах. Отбих се на още едно място, преди да отида при нея.

– Къде?

– Ами тя живееше в апартамент в Тарзана, затова отидох в „Ламплайтър“. Беше ми на път.

– Защо?

– Ами, нали разбираш, исках да видя какви са възможностите. Нали разбираш, да видя дали няма нещо по-добро, нещо, за което не се налага да чакам, или…

– Или какво?

Той не довърши мисълта си.

– С което да продължиш ли?

Рулей утвърдително кимна.

– Добре, с кого разговаря в „Ламплайтър“? Между другото, къде е тоя бар?

Това беше единственото заведение, което не познавах.

– На „Вентура“ до Уайт Оук. Не съм приказвал с никого. Беше фрашкано, обаче никоя не ми хвана окото.

– Барманите познават ли те?

– Не, едва ли. Не ходя там чак толкова често.

– Обикновено преди третия опит ли вадиш късмет?

– Не, обикновено просто се отказвам след втория.

Кимнах, за да спечеля малко време да помисля още какво да го попитам, преди да стигнем до случилото се в дома на жертвата.

– Колко време остана в „Ламплайтър“?

– Около час, струва ми се. Или малко по-малко.

– На бара ли? Колко изпи?

– Да, изпих две чаши на бара.

– Общо колко изпи снощи, преди да отидеш в апартамента на Реджи Кампо?

– Хм, най-много четири. За два, два и половина часа. Оставих едната си чаша в „Морганс“ недопита.

– Какво пи?

– Мартини. „Грей Гуус“.

– В някой от баровете плащал ли си с кредитна карта? – за пръв път се обади Левин.

– Не – отвърна Рулей. – Когато излизам, винаги плащам в брой.

Погледнах детектива и зачаках да видя дали има още въпроси. В момента той знаеше за случая повече от мен. Кимна ми. Беше приключил.

– Добре. По кое време стигна при Реджи?

– В десет без дванайсет минути. Погледнах си часовника. Не исках да почукам на вратата й по-рано.

– И какво прави до десет?

– Изчаках на паркинга. Тя беше казала десет, затова изчаках дотогава.

– Видя ли да излиза мъжа, с когото тя си е тръгнала от „Морганс“?

– Да, видях го. Качих се чак след като той си замина.

– Каква кола караше? – попита Левин.

– Жълт корвет. Модел от деветдесетте. Не знам точно коя година.

Детективът отново кимна. Нямаше повече въпроси. Знаех, че просто се опитва да изясни подробностите около мъжа, който беше ходил в апартамента на Кампо преди Рулей. Продължих.

– Та той си тръгва и ти влизаш. Какво става по-нататък?

– Влизам в блока и нейният апартамент е на втория етаж. Качвам се, чукам на вратата, тя отваря и аз влизам.

– Чакай малко. Не искам съкратената версия. Как се качи? По стълбището ли или с асансьора? Разказвай подробно.

– С асансьора.

– Някой друг качи ли се с теб? Видя ли те някой?

Той поклати глава. Дадох му знак да продължи.

– Тя открехна вратата, видя, че съм аз, и ми каза да вляза. Имаше коридор, така че нямаше много място. Подминах я, за да я оставя да затвори. Така тя се озова зад мен. И затова не видях какво става. Тя държеше нещо в ръка. Удари ме с него и аз паднах. Моментално изгубих съзнание.

Известно време помълчах, докато обмислях думите му и се опитвах да си представя ситуацията.

– Значи преди да се случи каквото и да било, тя просто те повали на пода, така ли? Без да ти каже нищо, без да извика, просто се приближава отзад и фрас.

– Точно така.

– Добре, а после? Какво си спомняш след това?

– Още ми е доста мъгляво. Помня, че дойдох на себе си и двама типове седяха отгоре ми. Притискаха ме на пода. И тогава пристигна полицията. И бърза помощ. Седях, облегнат с гръб на стената, и ръцете ми бяха оковани в белезници. Един санитар ми тикаше амоняк или нещо подобно под носа. Тогава вече наистина се свестих.

– Още ли беше в апартамента?

– Да.

– Къде беше Реджи Кампо?

– Седеше на дивана и друг санитар обработваше лицето й. Тя ревеше и разправяше на другото ченге, че съм й се бил нахвърлил. Пълни лъжи. Че съм я изненадал на входа и съм я ударил. Бил съм й казал, че ще я изнасиля и после ще я убия. Не съм правил нищо подобно. Извъртях се, за да видя ръцете си, които бяха оковани зад гърба ми. И видях, че са пъхнали едната ми длан в найлонова торба. Забелязах кръв по дланта си и тогава загрях, че всичко е инсценировка.

– Какво искаш да кажеш?

– Тя е намазала дланта ми с кръв, за да изглежда, че съм го направил. Обаче кръвта беше по лявата ми ръка. Аз не съм левак. Ако исках да ударя някого, щях да използвам дясната си ръка.

Той замахна с десния си юмрук, за да илюстрира думите си в случай, че не съм го разбрал. Изправих се от мястото си и отидох до прозореца. Вече сякаш бях по-високо от слънцето. Гледах залеза. Разказът на Рулей ме смущаваше. Струваше ми се толкова невероятен, че можеше да е истина. И тъкмо това ме безпокоеше. Винаги се боях, че може да не позная невинността. Вероятността да я срещна в моята работа бе толкова малка, че се опасявах, че няма да съм готов, когато се сблъскам с нея. Че ще я пропусна.

– Добре, да поговорим за това – все още застанал с лице към слънцето, продължих аз. – Казваш, че ти е намазала ръката с кръв, за да инсценира нападение. И е намазала лявата ти ръка. Обаче, ако е искала да те обвини, нямаше ли да намаже с кръв дясната ти ръка, тъй като мнозинството хора са десняци? Нямаше ли да се съобрази с това?

Обърнах се към масата и видях, че всички ме гледат неразбиращо.

– Казваш, че е открехнала вратата и после те е пуснала. Видя ли лицето й?

– Не цялото.

– Какво успя да видиш?

– Окото й. Лявото й око.

– Изобщо успя ли да видиш дясната половина на лицето й? Например когато си влязъл?

– Не, тя остана зад вратата.

– Точно така! – възкликна Левин. – Когато е отишъл при нея, тя вече е била пребита. Скрила се е от него, после той влиза и тя го поваля. Всички рани са били по дясната половина на лицето й и това е налагало да намаже с кръв лявата му ръка.

Кимнах, обмисляйки логиката на обяснението. Изглеждаше безупречна.

– Добре. – Отново се обърнах към прозореца и продължих да крача напред-назад. – Струва ми се, че така ще се получи. Виж, Луис, ти ни каза, че и по-рано си виждал тая жена из баровете, но никога не си бил с нея. Значи е непозната. Каква е причината да го направи? Защо й е да инсценира всичко това?

– За пари.

Обаче не отговори Рулей. А Добс; Извърнах се от прозореца и се вторачих в него. Знаеше, че се е обадил, без да го питат, но явно не му пукаше.

– Очевидно е – продължи адвокатът. – Тя иска пари от него, от семейството. В момента сигурно вече подават гражданския иск. Наказателните обвинения са само прелюдия към иска, към паричните претенции. Ето каква е всъщност целта й.

Седнах си на мястото и срещнах погледа на Левин.

– Днес видях снимка на тая жена в съда – осведомих ги. – Половината й лице беше смазано. Искаш да кажеш, че това трябва да бъде нашата защита, така ли? Че сама си е нанесла раните?

Левин разтвори папката си и извади лист хартия – черно-бяло копие на снимката, която ми беше показала Маги Макфърсън. Подутото лице на Реджи Кампо. Източникът на Левин си го биваше, обаче не чак толкова, че да му даде самата фотография. Той плъзна копието по масата към Добс и Рулей.

– Ще получим истинските снимки като веществени доказателства – поясних аз. – Те изглеждат по-зле, много по-зле, и ако приемем твоята версия, съдебните заседатели… разбира се, ако се стигне до съдебни заседатели, ще трябва да повярват, че го е направила сама.

Наблюдавах Рулей, докато разглеждаше снимката. Ако наистина беше нападнал Реджи Кампо, той с нищо не го издаде. Лицето му остана абсолютно безизразно.

– Знаете ли какво? – казах аз. – Ще ми се да си мисля, че съм добър адвокат и че ме бива да убеждавам, когато става въпрос за съдебни заседатели. Но даже на мен ми е трудно да повярвам в тая версия.