Адвокатът с линкълна

42

Последвах Минтън покрай съдебната секретарка. Залата пустееше – там беше само Миън, който седеше на бюрото си.

Взех куфарчето си от масата на защитата и излязох от ограденото пространство.

– Ей, Холър, чакай малко – спря ме Минтън, докато събираше вещите си от своята маса.

Погледнах назад към него.

– Какво има?

Той дойде при перилата и посочи задната врата на залата.

– Да излезем оттам.

– Клиентът ми ще ме чака навън.

– Просто ела с мен.

И се запъти нататък. Последвах го. Във вестибюла, където преди два дни се бях сдърпал с Рулей, Минтън спря и се изправи пред мен. Само че мълчеше. Обмисляше думите си. Реших да му дам начална скорост.

– Докато ти идеш да повикаш Смитсън, мисля да се отбия в офиса на „Таймс“ на втория етаж и да се погрижа репортерът там да научи, че след половин час тук ще има шоу с фойерверки.

– Виж – изпелтечи Минтън. – Трябва да го обмислим.

– Кой, ние с теб ли?

– Само не бързай с „Таймс“, става ли? Дай ми номера на мобилния си и почакай десет минути.

– Защо?

– Ще сляза в службата и ще опитам да направя нещо.

– Нямам ти доверие, Минтън.

– Ако мислиш за доброто на клиента си, а не за евтина слава, ще трябва да ми имаш доверие за десет минути.

Извърнах се и се престорих, че обмислям предложението. Накрая пак го погледнах. Лицата ни бяха на по-малко от метър разстояние едно от друго.

– Знаеш ли, Минтън, можех да изтърпя всичките ти гадости. Ножа, арогантността и всичко останало. Аз съм професионалист и ми се налага да живея с помията на прокурорите всеки божи ден. Но когато се опита да прехвърлиш Корлис на Маги Макфърсън, реших, че не заслужаваш никаква милост.

– Виж, не съм направил нарочно нищо, за да…

– Огледай се, Минтън. Тук сме само двамата. Няма камери, няма записващи устройства, няма свидетели. Нима ще ми кажеш в лицето, че преди вчерашното служебно съвещание не си чувал за Корлис?

Той гневно размаха показалец към мен.

– А ти нима ще ми кажеш в очите, че преди тая сутрин не си чувал за него?

Двамата дълго се взирахме един в друг.

– Може да съм зелен, обаче не съм глупак – накрая продължи прокурорчето. – Цялата ти стратегия беше да ме тласнеш към Корлис. Още отначало си знаел какво можеш да постигнеш с него. И сигурно си го научил от бившата си.

– Ако можеш да го докажеш, давай – отвърнах.

– А, не се бой, щях… ако имах време. Но сега имам само половин час.

Бавно вдигнах ръка и си погледнах часовника.

– По-точно двайсет и шест минути.

– Дай ми номера на мобилния си.

Продиктувах му го и той си тръгна. Изчаках във вестибюла петнайсетина секунди, преди да изляза. Рулей стоеше до стъклената стена, която гледаше към площада долу. Майка му и С. С. Добс седяха на една пейка до отсрещната стена. По-нататък по коридора видях детектив Соубъл.

Луис ме забеляза и бързо закрачи към мен. Скоро го последваха майка му и Добс.

– Какво става? – първо попита моят клиент.

Изчаках да се съберат и тримата, преди да отговоря.

– Мисля, че всичко ще експлодира.

– Какво искаш да кажеш? – повдигна вежди Добс.

– Съдията обмисля пряка присъда. Съвсем скоро ще узнаем.

– Какво е пряка присъда? – обади се Мери Уиндзор.

– Когато съдията взима решението от ръцете на съдебните заседатели и признава обвиняемия за невинен. Сърдита е, защото смята, че Минтън е допуснал неправомерности с Корлис и още някои неща.

– Може ли да го направи? Просто така да го обяви за невинен?

– Тя е съдия. Може да прави каквото поиска.

– Господи Боже мой!

Уиндзор вдигна длан към устата си. Още малко и щеше да избухне в сълзи.

– Казах, че го обмисля – предупредих аз. – Това не означава, че ще се случи. Но вече ми предложи прекратяване на процеса поради техническа причина и аз категорично отказах.

– Отказал си?! – изджафка Добс. – Защо си постъпил така, по дяволите?

– Защото е безсмислено. Обвинението можеше веднага пак да съди Луис – при това тоя път доста по-солидно, защото знаят нашите ходове. Остави прекратяването. Няма да даваме частни уроци на прокурора. Трябва ни нещо окончателно, иначе ще изчакаме решението на съдебните заседатели. Даже да е срещу нас, имаме сериозно основание за обжалване.

– Не трябва ли Луис да реши? – попита семейният адвокат. – В края на краищата той е…

– Млъкни, Сесил – изсумтя Уиндзор. – Просто млъкни и престани да оспорваш всичко, което човекът прави за Луис. Той има право. Втори път няма да се подлагаме на това!

Все едно, че го беше зашлевила. Добс сякаш се дръпна назад от групичката. Погледнах Мери Уиндзор и видях едно различно лице. Лице на жена, започнала бизнеса си от нулата и стигнала до върха. Погледнах по друг начин и адвоката, осъзнавайки, че сигурно през цялото време е шепнал в ухото й отровни приказки по мой адрес.

Престанах да мисля за това и се съсредоточих върху непосредствения проблем.

– Има само едно нещо, което прокуратурата мрази повече от загубата на процес – продължих аз. – Съдията да ги посрами с пряка присъда, особено след установяване на прокурорска простъпка. Минтън слезе да приказва с шефа си, а той е политически мислещ човек и винаги следи откъде духа вятърът. След няколко минути може да научим нещо.

Рулей стоеше точно пред мен. Погледнах над рамото му да проверя дали Соубъл още е в коридора. Тя разговаряше по мобилния си.

– Вижте – казах аз. – Сега само стойте спокойно. Ако не ни потърсят от прокуратурата, след половин час ще се върнем в съда и ще видим как ще постъпи съдията. Само не се отдалечавайте. Извинете ме, отивам до тоалетната.

Отдръпнах се и се запътих към Соубъл, обаче Рулей остави майка си и нейния адвокат и ме настигна. Хвана ме за ръката, за да ме спре.

– Все още искам да знам откъде Корлис е научил ония глупости, за които приказваше.

– Има ли значение? Това е в наша полза. Само това е важно.

Луис приближи лице към моето.

– Оня тип ме обяви за убиец от свидетелската скамейка. Как така ще е в наша полза?

– Защото никой не му повярва. И тъкмо затова съдията е бясна, защото са пратили на свидетелската скамейка професионален лъжец да говори лъжи за теб. Да го направят пред съдебните заседатели и после оня да бъде изобличен като лъжец – това е тежка простъпка. Не разбираш ли? Трябваше да увелича залога. Нямаше друг начин да принудя съдията да притисне обвинението. Правя точно това, което искаш ти, Луис. Измъквам те.

Вгледах се в лицето му, докато той размишляваше над думите ми.

– Така че забрави – продължих. – Върни се при майка си и Добс и ме остави да пусна една вода.

Рулей поклати глава.

– Няма да го оставя така, Мик.

И насочи показалец към гърдите ми.

– Тук става нещо друго и това не ми харесва. Не забравяй, пистолетът ти е в мен. Имаш и дъщеря. Трябва да…

Сграбчих дланта му и я отблъснах от гърдите си.

– Да не си посмял да заплашваш семейството ми! – с овладян, но гневен глас казах аз. – Ако искаш мен, добре, ето ме, хайде, ела. Обаче, ако още веднъж заплашиш дъщеря ми, ще те погреба толкова дълбоко, че никога няма да те намерят. Ясно ли е, Луис?

Той бавно кимна и на лицето му плъзна усмивка.

– Естествено, Мик. Значи се разбираме.

Пуснах ръката му и го оставих. Закрачих към дъното на коридора, където бяха тоалетните и където чакаше и говореше по мобилния си Соубъл. Вървях слепешката, отправената към дъщеря ми заплаха ме заслепяваше. Но когато наближих полицайката, се отърсих от мисълта за това. Докато стигна при нея, тя приключи разговора си.

– Детектив Соубъл.

– Господин Холър.

– Може ли да попитам защо сте тук? Ще ме арестувате ли?

– Тук съм, защото вие ме поканихте, забравихте ли?

– Хмм, не си спомням.

Тя присви очи.

– Казахте ми, че трябва да присъствам на вашия процес.

Изведнъж ми просветна, че тя говори за неловкия разговор в домашния ми кабинет по време на обиска вкъщи в понеделник вечер.

– А, да, бях забравил. Е, радвам се, че сте ме послушали. По-рано видях партньора ви. Какво се е случило с него?

– А, някъде тук е.

Опитах се да открия скрит смисъл в думите й. Не беше отговорила на въпроса ми дали е тук, за да ме арестува. Посочих коридора пред съдебната зала.

– Е, какво мислите?

– Интересно е. Ще ми, се да бях муха на стената в кабинета на съдията.

– Още не си тръгвайте. Не е свършило.

– Може би ще поостана.

Мобилният ми завибрира. Бръкнах под сакото и го откачих от хълбока си. Дисплеят показваше, че ме търсят от прокуратурата.

– Трябва да отговоря – казах.

– Непременно – отвърна Соубъл.

Отворих телефона и закрачих по коридора към мястото, където нервно се разхождаше Рулей.

– Ало?

– Мики Холър, обажда се Джак Смитсън от окръжната. Как е?

– Било е и по-добре.

– Едва ли, след като чуеш какво ще ти предложа.

– Цял съм слух.