Адвокатът с линкълна

23

Трупът на Рол Левин лежеше в задната стая на едноетажната му къща, която се намираше на няколко преки от Бранд Булевард. Помещението най-вероятно беше предвидено за дневна, обаче детективът го бе превърнал в домашен кабинет. И той като мен нямаше нужда от рекламно пространство. Защото никой не му правеше делови посещения. Фирмата му я нямаше даже в телефонния указател. Работеше за адвокати и си осигуряваше достатъчно ангажименти от тях. Петимата адвокати, с които трябваше да се види на бейзболния мач, свидетелстваха за неговите способности и успехи.

Униформените ченгета, които бяха предупредени за моето идване, ме накараха да изчакам в предната дневна, докато детективите имат възможност да дойдат и да разговарят с мен. В коридора застана униформен полицай, ако случайно ми щукне да се втурна към задната стая или изхода отпред. Мястото, на което стоеше, му позволяваше да пази и в двете посоки. Седнах и се замислих за своя приятел.

На идване от стадиона бях решил, че знам кой е убил Рол Левин. Нямаше нужда да ме водят в задната стая да видя или чуя уликите, за да разбера кой е убиецът. Дълбоко в себе си бях убеден, че Рол е стигнал прекалено близо до Луис Рулей. И тъкмо аз го бях пратил там. Оставаше само да си отговоря на въпроса как ще реагирам.

След двайсет минути двамата детективи дойдоха в дневната. Изправих се и поговорихме прави. Мъжът се представи като Ланкфорд. Той ми се беше обадил. Той беше по-възрастен, ветеран. Партньор му бе жена на име Соубъл. Не изглеждаше да разследва убийства от много отдавна.

Не се ръкувахме. Те носеха латексови ръкавици. На обувките си бяха нахлузили хартиени калцуни. Ланкфорд дъвчеше дъвка.

– Добре, ето какво е положението – навъсено започна той. – Ливайн бил в кабинета си, седял на бюрото. Столът беше обърнат с гръб към бюрото, явно е гледал извършителя. Прострелян е с един изстрел в гърдите. С някакво малокалибрено оръжие, струва ми се с двайсет и двойка, обаче ще изчакаме аутопсията.

Детективът забоде показалец в средата на гърдите си. Чух глухия звук от бронираната жилетка под ризата му.

Поправих го. И сега, и по-рано, по телефона, беше произнесъл името като Ливайн.

– Добре де, Левин – повтори той. – Така или иначе, след изстрела се е опитал да се изправи или просто се е проснал по очи на пода и е издъхнал в тая поза. Извършителят претършувал кабинета и в момента не можем да определим какво е търсил, нито какво е взел.

– Кой го е намерил? – попитах.

– Една съседка, която видяла кучето му да тича на свобода. Извършителят трябва да го е пуснал навън преди или след убийството. Съседката намерила животното да скита наоколо, познала го и го върнала обратно. Заварила вратата отворена, влязла и открила трупа. Не е било куче-пазач, ако питате мен. Една от ония малки космати топки.

– Шицу – поясних.

Бях виждал кученцето и бях чувал Левин да говори за него, обаче не си спомнях името му. Звучеше нещо като Рекс или Бронко, име, което издава дребния му ръст.

Соубъл се консултира с бележника си, преди да продължи разпита.

– Не открихме нищо, което да ни отведе до най-близкия му роднина. Знаете ли дали има семейство?

– Мисля, че майка му живее на изток. Той е роден в Детройт. Може и майка му да е там. Струва ми се, че не поддържаха връзка.

Тя кимна и продължи:

– Намерихме календара му. Вашето име е записано на почти всеки ден от последния месец. По конкретно дело ли е работил за вас?

– По две различни дела, но главно по едното.

– Искате ли да ни разкажете за тях? – попита детектив-ката.

– Едното дело отива на процес. Идния месец. Опит за изнасилване и убийство. Рол Левин се занимаваше с доказателствения материал и ми помагаше да се подготвя.

– С други думи се е опитвал да подлее вода на следствието, а? – подхвърли Ланкфорд.

Тогава разбрах, че учтивостта му по телефона е била само за заблуда, за да ме привлече в къщата. Сега щеше да се държи по друг начин. Струваше ми се даже, че дъвче дъвката си по-агресивно, отколкото при влизането си в стаята.

– Наричайте го както щете, детектив. Всеки има право на защита.

– Да бе, естествено, и всички са невинни, само родителите им са виновни, задето прекалено рано са ги отбили – рече той. – Както и да е. Тоя тип Ливайн по-рано е бил ченге, нали така?

Пак беше започнал да произнася грешно фамилията му.

– Да, служил е в лосанджелиската полиция. В „Престъпления против личността“, но се е пенсионирал след дванайсетгодишна служба. Поне ми се струва, че бяха дванайсет. Ще трябва да проверите. И се казва Левин.

– Да де, хубаво. Предполагам, че не го е бивало да бачка на страната на добрите, а?

– Зависи от гледна точка.

– Може ли да се върнем на вашето дело? – обади се Соубъл. – Как се казва ответникът?

– Луис Рос Рулей. Процесът е във Ваннайския върховен съд при съдия Фулбрайт.

– Той в ареста ли е?

– Не, освободен е под гаранция.

– Някаква неприязън между Рулей и господин Левин?

– Поне аз не знам за такова нещо.

Бях решил. Щях да се справя с Рулей както аз си знаех. Щях да се придържам към плана, който бях измислил – с помощта на Рол Левин. Щях да хвърля бомба със закъснител в делото и да си плюя на петите. Смятах, че го дължа на своя приятел Миш. Такова щеше да е и неговото желание. Нямаше да използвам други хора. Сам щях да се заема с това.

– Възможно ли е да е педерастка история? – попита Ланкфорд.

– Моля? Какво ви кара да говорите така?

– Педалско псе, после всичко в къщата – има снимки само на мъже и кучето. Навсякъде. По стените, до леглото, на пианото.

– Разгледайте по-внимателно, детектив. Снимките сигурно са само на един мъж. Партньорът му почина преди няколко години. Смятам, че оттогава не е бил с друг.

– Бас хващам, че е умрял от СПИН.

Не потвърдих. Просто продължих да чакам. От една страна, поведението на Ланкфорд ме дразнеше. От друга страна, смятах, че дърводелските му следствени методи ще му попречат да свърже Рулей с убийството. Което ме устройваше. Трябваше да го разтакавам само пет-шест седмици и после нямаше да ме е грижа дали ще го разкрият. Дотогава щях да съм приключил с изпълнението на плана си.

– Тоя тип обикаляше ли педалските заведения? – попита детективът.

Свих рамене.

– Нямам представа. Обаче ако беше педерастко убийство, защо са претършували само кабинета му, а не останалата част от къщата?

Ланкфорд кимна. Логичният ми въпрос като че ли за момент го извади от равновесие. После обаче ми нанесе изненадващ удар.

– Къде бяхте сутринта, господин адвокат?

– Моля?

– Просто рутинен въпрос. Местопрестъплението предполага, че жертвата е познавал убиеца. Позволил му е да влезе в кабинета. Както вече казах, сигурно е седял на бюрото, когато е бил прострелян. Струва ми се, че присъствието на убиеца изобщо не го е притеснявало. Ще трябва да проверим всичките му познати, и по служебна, и по приятелска линия.

– Искате да кажете, че съм заподозрян, така ли?

– Не, просто се опитвам да си изясня нещата и да ги фокусирам.

– Цяла сутрин си бях вкъщи. Имах среща с Рол на Доджър Стейдиъм. Тръгнах за стадиона към дванайсет и когато се обадихте, ме заварихте там.

– Ами преди това?

– Както казах, бях си вкъщи. Сам. Обаче към единайсет разговарях по телефона, което доказва, че съм бил там, а домът ми е най-малко на половин час от тук. Ако са го убили след единайсет, аз съм вън от подозрение.

Ланкфорд не лапна въдицата. Не ми каза часа на смъртта. Може още да не го знаеше.

– Кога за последен път разговаряхте с него? – вместо това попита той.

– Снощи по телефона.

– Кой на кого се обади и защо?

– Той ми се обади и попита дали мога да отида по-рано на мача. Отговорих му, че мога.

– Защо?

– Той обича да… обичаше да гледа загряването. Каза, че можело да обсъдим някои подробности по делото Рулей. Нищо конкретно, но миналата седмица не ме беше осведомявал за развитието на разследванията си.

– Много благодаря за съдействието – саркастично заяви Ланкфорд.

– Нали разбирате, че току-що постъпих така, както съветвам да не прави всеки клиент и изобщо всеки, който е готов да ме послуша? Разговарях с вас без адвокат, разкрих ви алибито си. Сигурно съм се побъркал.

– Нали вече ви благодарих.

– Можете ли да ни кажете нещо друго, господин Холър? – обади се Соубъл. – За господин Левин или неговата работа?

– Да, има още нещо. Нещо, което сигурно трябва да проверите. Обаче искам да си остане поверително.

Вперих очи в униформеното ченге, което стоеше в коридора. Соубъл проследи погледа ми и ме разбра.

– Полицай, би ли изчакал навън, моля? – извика тя.

Униформеният излезе – стори ми се ядосан, може би защото го отпращаше жена.

– Добре – рече Ланкфорд. – Какво искате да ни съобщите?

– Ще трябва да проверя точните дати, обаче преди няколко седмици, през март, той работи по друго дело, свързано с мой клиент, който предаде един наркодилър. Левин се обади на някои хора, помогна за разпознаването на дилъра. После научих, че оня бил колумбиец и имал доста широки връзки. Може да е имал приятели, които…

Оставих ги сами да довършат многоточието.

– Не знам – вторачи се в мен детективът. – Доста чисто е извършено. Не ми прилича на отмъщение. Нито са му прерязали гърлото, нито са му изтръгнали езика. Един изстрел, плюс това, че са претършували кабинета. Какво може да са търсили хората на дилъра?

Поклатих глава.

– Може би името на моя клиент. Според споразумението, което постигнах, самоличността му се запазваше в тайна.

Ланкфорд замислено ме погледна.

– Как се казва клиентът?

– Не мога да ви кажа. Адвокатска тайна.

– Добре, ето, че пак почнахме с тия глупости. Как да разследваме тая информация, след като не знаем дори името на клиента ви? Хич ли не ви пука, че приятелят ви лежи там на пода с парче олово в сърцето?

– Пука ми, да. Явно аз съм единственият тук, на когото му пука. Обаче също така съм обвързан от правните принципи и етика.

– Възможно е клиентът ви да е в опасност.

– Нищо не заплашва клиента ми. В затвора е.

– Жена е, нали? – попита Соубъл. – Все повтаряте „моя клиент“, вместо „той“ или „тя“.

– Няма да разговарям с вас за моя клиент. Ако ви интересува името на дилъра, то е Ектор Аранде Моя. Намира се във федерален затвор. Струва ми се, че обвинението е повдигнато от Управлението за контрол на наркотичните вещества във връзка с дело в Сан Диего. Повече нищо не мога да ви кажа.

Соубъл си записа всичко. Реших, че вече съм им дал достатъчно основания да оставят на мира Рулей и да не търсят педерастки мотиви.

– По-рано идвали ли сте в кабинета на господин Левин, господин Холър? – попита ме тя.

– Няколко пъти. Обаче не през последните два месеца, най-малко.

– Имате ли нещо против да дойдете с нас отзад? Може би ще забележите нещо странно или липсващо.

– Той още ли е там?

– Жертвата ли? Да, още е така, както са го открили.

Кимнах. Не бях сигурен, че искам да видя трупа на Рол Левин на местопрестъплението. После изведнъж реших, че трябва да го видя и че не бива да забравям гледката. Това щеше да разпалва решимостта ми да изпълня плана си.

– Добре, ще дойда.

– Тогава си обуйте това и не пипайте нищо, докато сте там – нареди Ланкфорд. – Все още не сме свършили с местопрестъплението.

Той извади от джоба си чифт сгънати хартиени калцуни. Седнах на дивана на Рол и ги обух, после тръгнах след двамата по коридора към стаята на убийството.

Тялото на Рол Левин лежеше така, както го бяха намерили – по корем на пода с обърнато надясно лице, отворени очи и уста. Позата му беше неестествена, с единия хълбок по-високо от другия и с ръце зад гърба. Изглеждаше очевидно, че е паднал от стола си, който се намираше зад него.

Моментално съжалих за решението си да дойда в кабинета. Внезапно разбрах, че този последен поглед към лицето на Рол ще помрачи всичките ми други зрителни спомени за него. Трябваше да се опитам да го забравя, за да не ми се налага мислено да се взирам в тия очи.

Същото беше с баща ми. Единственият ми зрителен спомен от него беше за мъж на легло. Тежеше най-много четирийсет и пет кила и ракът го разяждаше отвътре. Всичките ми други спомени бяха фалшиви и идваха от снимките в книгите, които бях чел.

В стаята работеха неколцина души. Криминалисти и патолози. На лицето ми трябва да се беше изписал ужасът, който изпитвах.

– Знаете ли защо не можем да го покрием? – попита ме Ланкфорд. – Заради хора като вас. Заради О’Джей Симсън. На това му викат „местене на веществени доказателства“. Нещо, на което вие адвокатите веднага ще се нахвърлите. Затова край с покриването на трупа с чаршаф. Поне докато не го извадим от тук.

Не отговорих. Само кимнах. Имаше право.

– Бихте ли се приближили до бюрото, за да ни кажете дали виждате нещо необичайно? – помоли ме Соубъл, която явно изпитваше известно съчувствие към мен.

Подчиних се с признателност, защото можех да застана с гръб към трупа. Отидох при бюрото, което се състоеше от три работни маси, образуващи буквата Г в ъгъла на стаята. Познах, че е купено от магазина на ИКЕА в недалечния Бърбанк. Нищо луксозно, просто и удобно. На централната маса в ъгъла имаше компютър и подвижен плот за клавиатура. Масите от двете страни си приличаха като две капки вода и Левин сигурно ги беше използвал, за да не смесва различните си разследвания.

Погледът ми се задържа върху компютъра и се зачудих какви сведения за Рулей има във файловете му. Соубъл забеляза накъде е насочено вниманието ми.

– Нямаме компютърен специалист – поясни тя. – Участъкът ни е съвсем малък. Повикахме човек от шерифската служба, но ми се струва, че е изваден целият диск.

И посочи с химикалката си под масата, където се намираше компютърът. Един от пластмасовите капаци беше свален и оставен отзад.

– Вътре сигурно няма да има нищо за нас – прибави детективката. – Какво ще кажете за бюрата?

Първо се обърнах към масата вляво от компютъра. Отгоре бяха пръснати листове и папки. Погледнах някои заглавия и познах имената.

– Някои са мои клиенти, само че делата са стари. Приключени са.

– Сигурно са от кантонерките в килера – отвърна Соубъл. – Убиецът може да ги е изсипал тук, за да ни заблуди. Да скрие това, което е търсил или е взел. Бихте ли погледнали и тук?

Отидохме при масата вдясно от компютъра. Там не цареше такъв безпорядък. Видях календар, върху който Левин явно си беше отбелязвал отработените часове и за кой адвокат е вършил работа. Прелистих го и установих, че моето име се среща най-често през последните пет седмици. Точно както ми бяха казали детективите – всъщност той беше работил само за мен.

– Не знам – въздъхнах аз. – Не знам какво да търся. Не виждам нищо, което може да ви бъде от полза.

– Е, повечето адвокати и толкова не помагат – обади се иззад мен Ланкфорд.

Не си направих труда да се обърна, за да се защитя. Той беше при трупа и не исках да видя какво прави. Пресегнах се към картотеката с имена на масата, за да прегледам картичките.

– Не я пипайте! – моментално ме спря Соубъл.

Рязко си дръпнах ръката.

– Извинявам се. Просто исках да прегледам имената. Не…

Не довърших. Прииска ми се да си тръгна и да си взема нещо за пиене. Имах чувството, че хотдогът, който толкова ми се беше усладил на стадиона, се кани да излезе навън.

– Ей, я проверете там – нареди Ланкфорд.

Двамата със Соубъл бързо се завъртяхме и видяхме, че патолозите внимателно преобръщат трупа. Предницата на тениската на Доджърс, която носеше Рол, беше окървавена. Обаче Ланкфорд сочеше ръцете на мъртвеца, които по-рано не се бяха виждали под тялото му. Двата средни пръста на лявата му ръка бяха свити към дланта, докато външните оставаха изпънати.

– Тоя да не си е падал по говедата? – попита детективът.

Никой не се засмя.

– Какво мислите? – погледна ме Соубъл.

Вторачих се в последния жест на моя приятел и само поклатих глава.

– А, ясно – рече Ланкфорд. – Това е знак. Шифър. Иска да ни покаже, че го е извършил дяволът.

Спомних си, че Рол беше нарекъл Рулей „дявол“, въплъщение на злото. И тогава разбрах какво е последното послание на приятеля ми към мен. Умирайки на пода в кабинета си, той се беше опитал да ми каже. Да ме предупреди.