Адвокатът с линкълна

25

След като затворих телефона, казах на бар-мана, че съм си променил мнението и искам още една половинка, докато чакам да ме приберат. Извадих портфейла и оставих една от кредитните си карти на бара. Той първо я прокара през апарата, после ми донесе гинеса. Толкова дълго налива бирата, изгребвайки пяната навън, за да напълни халбата догоре, че едва я бях опитал, когато се появи Маги.

– Идваш прекалено бързо – измърморих. – Искаш ли нещо за пиене?

– Не, много е рано. Хайде просто да те закарам вкъщи.

– Добре.

Станах от столчето, сетих се да си взема кредитната карта и телефона и напуснах бара, преметнал ръка през раменете й. Имах чувството, че съм излял повече гинес и водка в канала, отколкото в гърлото си.

– Паркирала съм точно отпред – осведоми ме Маги. – „Четирите алчни копелета“, как го измисли това? Да не би собствениците да са четирима?

– Не, алчните копелета са прависти.

– Мерси.

– Не се отнася за теб. Само за адвокати. Ти си прокурорка.

– Колко пи, Холър?

– Някъде между прекалено и адски много.

– Само да не ми повърнеш в колата.

– Обещавам.

Стигнахме до автомобила, един от евтините модели на „Ягуар“. Това беше първата кола, която си купуваше, без да я държа за ръката и да участвам в избора. Беше се спряла на ягуар, защото е него се чувстваше шик, обаче всеки, който разбираше от коли, знаеше, че това си е просто префасониран форд. Не я бях разочаровал. Всичко, което я правеше щастлива, правеше щастлив и мен – освен времето, когато беше смятала, че разводът с мен ще направи живота й по-щастлив. Тогава не се чувствах особено добре.

Маги ми помогна да се вмъкна вътре и потеглихме.

– Недей и да заспиваш – на излизане от паркинга прибави тя. – Не знам пътя.

– Просто мини по Лоръл Кениън. Когато стигнеш долу, само завий наляво.

Въпреки че по-натовареният трафик трябваше да е в обратната посока, докато стигнем до Феърхолм Драйв минаха близо четирийсет и пет минути. По пътя й разказах за случилото се с Рол Левин. Тя не реагира като Лорна, защото не го познаваше. Въпреки че с него се знаехме от години и го бях използвал като детектив, бяхме се сприятелили едва след моя развод. Всъщност тъкмо Рол ме беше прибирал вкъщи от „Четирите зелени полета“ не една вечер, докато преживявах края на брака си.

Дистанционното за вратата на гаража ми беше в линкълна, затова й казах просто да паркира на свободното място отпред. Освен това се сетих, че ключът ми за входната врата е на връзката с ключа за колата, която беше конфискувал барманът. Трябваше да минем от долната страна до задната веранда, за да вземем изпод пепелника на масата за пикник резервния ключ, оня, дето ми го беше върнал Рулей. Влязохме през задния вход, който водеше направо в кабинета ми. И по-добре, защото даже в пияно състояние се радвах, че сме избегнали изкачването на стъпалата отпред. Това не само щеше да ме изтощи, но и тя щеше да види гледката и да си спомни за разликите между живота на прокурора и този на алчното копеле.

– А, много мило – рече Маги. – Нашата чаена чашка.

Проследих погледа й до снимката на дъщеря ни, която държах на бюрото си. Зарадва ме мисълта, че неволно съм спечелил още една точка в нейните очи.

– Да – отвърнах и припряно се опитах да измисля начин да се възползвам от това.

– Накъде е спалнята? – попита тя.

– Хм, не бързаш ли много? Надясно.

– Извинявай, Холър, няма да се бавя много. Имам само още два часа до края на работното време на Стейси, а при тоя трафик скоро ще трябва да потегля обратно.

Бившата ми жена ме заведе в спалнята и ние седнахме един до друг на леглото.

– Мерси, че го правиш – казах.

– Предполагам, че едно добро дело заслужава друго – отвърна тя.

– Мислех, че съм получил наградата си оная нощ, когато те закарах у вас.

Маги постави длан на бузата ми, обърна лицето ми към своето и ме целуна. Приех го като потвърждение, че тогава наистина сме се любили. Почувствах се невероятно прецакан, задето не си го спомнях.

– Гинес – облиза устните си тя, когато се отдръпна от мен.

– И малко водка.

– Бива си я комбинацията. Утре сутрин ще те цепи главата.

– Толкова е рано, че ще почне да ме цепи още тая вечер. Знаеш ли какво, защо не идем да вечеряме в „Дан Танас“? Днес Крейг е на входа и…

– Не, Мик. Трябва да се прибирам при Хейли, а ти трябва да си легнеш.

Вдигнах ръце в знак на капитулация.

– Добре де, хубаво.

– Обади ми се утре сутрин. Искам да поговорим, когато изтрезнееш.

– Добре.

– Да ти помогна ли да се съблечеш и да си легнеш?

– Не, ще се справя и сам. Просто ще…

Отпуснах се по гръб и си изух обувките. После се претърколих до ръба на леглото и издърпах чекмеджето на нощното шкафче. Извадих шишенце тиленол и един диск, който бях получил от свой клиент, Димитриъс Фолкс, гангстер от Норуок, наричан на улицата Лил Димън. Веднъж ми беше казал, че една нощ имал видение и знаел, че е предопределен да умре млад от насилствена смърт. Даде ми диска и ме зарече да го пусна, когато го убият. Така и стана. Пророчеството на Димитриъс се сбъдна. Застреляха го от минаваща по улицата кола около шест месеца, след като ми беше дал диска. Отгоре с маркер беше написал „Реквием за Лил Димън“. Всъщност беше направил сборен диск балади от дискове на Тупак.

Пъхнах го в плеъра на нощното шкафче и скоро се разнесе ритмичният ритъм на „Бог да прости мъртвите“. Песента беше поздрав за падналите другари.

– Такива неща ли слушаш? – смаяно се вторачи в мен Маги.

Свих рамене, доколкото можех, опрян на един лакът.

– Понякога. Помага ми да разбера по-добре много мои клиенти.

– Тия хора би трябвало да са в затвора.

– Може би някои. Но много от тях имат какво да кажат, някои са истински поети и тоя тип беше най-добрият.

– „Беше“ ли? Кой е той, оня, дето го застреляха пред автомобилния музей на Уилшир ли?

– Не, ти говориш за Биги Смолс. Това е великият покоен Тупак Шакур.

– Не мога да повярвам, че слушаш такива неща!

– Казах ти. Това ми помага.

– Направи ми една услуга. Недей да ги слушаш пред Хейли.

– Не се тревожи, няма.

– Трябва да тръгвам.

– Остани още мъничко.

Тя ме послуша, обаче седна вдървено на ръба на леглото. Виждах, че се опитва да разбере текста. За това е нужен слух и не става веднага. Следващата песен беше „Животът продължава“ и видях, че тилът и раменете й се напрягат, когато различава някои думи.

– Може ли вече да си вървя? – попита Маги.

Пресегнах се и понамалих плеъра.

– Ей, ще го изключа, ако ми попееш като едно време.

– Не сега, Холър.

– Никой не познава оная Маги Макфърсън, която познавам аз.

Тя се подсмихва и аз помълчах, докато си спомнях ония времена.

– Какво те задържа при мен, Маги?

– Казах ти, не мога да остана.

– Не, нямам предвид тая вечер, а това, че не ме изоставяш, не ми показваш вратата с Хейли и винаги си на разположение, когато имам нужда от теб. Като тая вечер. Не познавам много хора, чиито бивши жени още ги харесват.

Тя се позамисли, преди да отговори.

– Не знам. Сигурно, защото виждам добрия човек, добрия баща, който някой ден ще разкъса обвивката и ще излезе навън.

Кимнах с надеждата да е права.

– Кажи ми нещо. Какво щеше да правиш, ако не можеше да си прокурор?

– Сериозно ли питаш?

– Да, какво щеше да правиш?

– Никога не съм се замисляла за това. В момента върша това, което винаги съм искала. Късметлийка съм. Защо да променям нещо в живота си?

Отпуших тиленола и лапнах две таблетки без вода. Следваше песента „Толкова много сълзи“, поредната балада за всички изгубени. Стори ми се подходяща.

– Струва ми се, че щях да стана учителка – накрая заяви тя. – В началното училище. На момиченца като Хейли.

Усмихнах се.

– Госпожо Макфърсън, госпожо Макфърсън, кучето ми изяде домашното.

Тя ме сръга по ръката.

– Всъщност е страхотно – прибавих аз. – От теб щеше да стане добра учителка… освен когато пращаш хлапетата зад решетките без право на излизане под гаранция.

– Много смешно. Ами ти?

Поклатих глава.

– От мен няма да стане добър учител.

– Питам какво щеше да правиш, ако не беше адвокат.

– Не знам. Обаче имам три линкълна. Предполагам, че бих могъл да отворя фирма за лимузини, да возя хората до летището.

Сега вече Маги ми се усмихна.

– Ще те наема.

– Хубаво. Ти си ми първата клиентка. Дай ми един долар и ще го залепя на стената.

Само че лафенето не помагаше. Отпуснах се назад, притиснах очите си с длани и се опитах да прогоня деня, да прогоня спомена за Рол Левин на пода в дома му, вперил поглед в завинаги черно небе.

– Знаеш ли от какво ме беше страх? – попитах я.

– От какво?

– Че няма да позная невинността. Че ще се изправи точно пред мен и няма да я видя. Не говоря за съдебни присъди. Имам предвид невинността. Просто невинността.

Тя мълчеше.

– Но знаеш ли от какво трябваше да ме е страх?

– От какво, Холър?

– От злото. Чистото зло.

– Какво имаш предвид?

– Имам предвид, че повечето хора, които защитавам, не са зли, Магс. Виновни са, да, но не са зли. Нали разбираш какво искам да кажа? Има разлика. Когато ги слушаш, когато слушаш тия песни, разбираш защо са направили такъв избор. Хората просто се опитват да оцелеят, да живеят с това, което им е дадено, а на някои не им е дадено абсолютно нищо. Обаче злото е нещо друго. Различно е. Като… Не знам. Просто съществува и когато се появи… не знам. Не мога да го обясня.

– Пиян си, затова.

– Знам само, че трябваше да се боя от едно, а аз се страхувах точно от обратното.

Маги протегна ръка и ме погали по рамото. Последната песен беше „да живееш и умреш в Ел Ей“, любимата ми от тоя саморъчно записан диск. Тихо си затананиках и после запях с припева.

„да живееш и умреш в Ел Ей

тва е брато местото

трябва да си тук да го разбереш

всеки иска да го скива щото“

Съвсем скоро престанах да пея и смъкнах ръце от лицето си. Заспах облечен. Така и не чух да си тръгва жената, която бях обичал повече от всичко друго в живота си. По-късно тя щеше да ми каже, че последното, което съм промълвил, преди да заспя, е било: „Повече не мога да върша това“.

Не бях говорил за пеенето.