Адвокатът с линкълна

27

Получих чека от Рулей. В първия ден на процеса в банковата ми сметка имаше повече пари, отколкото когато и да било през живота ми. Ако исках, можех да зарежа автобусните спирки да рекламирам на билбордове. Можех също да си позволя задната корица на указателя, вместо половината страница вътре. Най-после имах дело за големи пари и усилията ми аха възнаградени. Поне от гледна точка на парите. Загубата Рол Левин завинаги щеше да направи тоя удар изгубена кауза.

Три дни избирахме съдебните заседатели и сега бяхме готови да пристъпим към шоуто. Процесът трябваше да проси още най-много три дни – два за прокурора и един за ятата. Бях казал на съдията, че имам нужда от един ден, за да изложа аргументите си пред съдебните заседатели, но всъщност по-голямата част от работата ми щеше да протече по време на прокурорското изложение.

Началото на процеса винаги е заредено с електричество. Нервност, която трепери дълбоко под лъжичката. Заложено е страшно много. Репутация, лична свобода, целостта на самата система. Нещо в това ония дванайсет непознати да съдят живота и работата ти винаги опъва нервите. И говоря за себе си, адвоката – осъждането на обвиняемия е съвсем друго нещо. Така и не свикнах и всъщност никога не съм искал. Мога да го оприлича само на нервността и напрежението, когато се изправяш пред черковния олтар в деня на сватбата си. Два пъти съм го преживявал и си спомнях за това всеки път, щом съдията обявеше началото на процеса.

Въпреки че с опита си в съдебните процеси решително превъзхождах своя съперник, изобщо не се съмнявах в какво положение съм. Аз бях сам човек, изправен пред великанската паст на системата. Аз бях преследваният. Категорично. Да, вярно, че си имах работа с прокурор, който за пръв път участваше в голям наказателен процес. Само че това предимство се стопяваше от могъществото на властта. Под заповедите на прокурора бяха силите на цялата правосъдна система. И срещу всичко това аз разполагах само със себе си. И с един виновен клиент.

Седях до Луис Рулей на масата на защитата. Бяхме сами. Зад себе си нямах нито помощник, нито детектив – от някакво странно чувство за вярност към Рол Левин не му бях потърсил заместник. Пък не ми и трябваше. Левин ми беше дал всичко необходимо. Процесът и неговото развитие щяха да послужат за последна проверка на неговите детективски способности.

На първия ред в галерията седяха С. С. Добс и Мери Алис Уиндзор. Според досъдебното споразумение, съдията позволяваше на майката на Рулей да присъства в залата само по време на встъпителните пледоарии. Тъй като фигурираше в списъка със свидетели на защитата, тя нямаше да има право да слуша другите свидетелски показания. Щеше да чака навън в коридора с вярното си кученце Добс, докато не я повиках на свидетелската катедра.

Също на първия ред, само че не до тях, седеше моят отбор: бившата ми съпруга Лорна Тейлър. Носеше тъмносин костюм и бяла блуза. Изглеждаше страхотно и спокойно можеше да се слее с фалангата от правистки, които ежедневно присъстваха в съдебната зала. Обаче тя беше тук заради мен и затова я обичах.

Останалите редове в галерията бяха заети неравномерно. Имаше неколцина вестникарски репортери, които дебнеха за остроумни изрази от встъпителните пледоарии, както и адвокати и обикновени зяпачи. Не се бяха появили хора от телевизията. Процесът още привличаше съвсем бегло внимание и това ме радваше. Защото означаваше, че нашата стратегия за овладяване на общественото мнение действа добре.

С Рулей мълчахме, докато чакахме съдията да заеме мястото си и да покани съдебните заседатели в залата, за да можем да започнем. Опитвах се да се успокоя, като репетирах думите, които исках да отправя към заседателите. Рулей се взираше право напред в герба на щата Калифорния над стола на съдията.

Телефонът на съдебната секретарка иззвъня. Тя каза няколко думи в слушалката и затвори.

– Още две минути – високо обяви секретарката. – Две минути.

Когато съдията се обадеше, за да предупреди за влизането си в залата, хората трябваше да заемат местата си и да се приготвят. Ние вече го бяхме сторили. Озърнах се към Тед Минтън на прокурорската маса и видях, че той върши същото като мен. Успокояваше се, като репетираше. Наведох се напред и прегледах записките в бележника си. После Рулей неочаквано също се наведе напред и едва не се блъсна в мен. Заговори шепнешком, въпреки че още не се налагаше.

– Започва се, Мик.

– Знам.

След смъртта на Рол Левин отношенията ни с Рулей се свеждаха до студена търпимост. Понасях го, защото трябваше. Обаче в дните и седмиците преди процеса се срещах със своя клиент колкото може по-рядко и след началото му разговарях с него колкото може по-малко. Знаех, че единствената слабост в плана ми е собствената ми слабост. Страхувах се, че всякакви контакти с Рулей ще ме накарат да изпусна гнева си и да се поддам на желанието си лично, физически да отмъстя за своя приятел. Трите дни на избора на съдебни заседатели бяха живо изтезание. Ден след ден трябваше да седя плътно до него и да слушам снизходителните му забележки за евентуалните заседатели. Имаше само един начин да издържа – да се преструвам, че го няма там.

– Готов ли си? – попита Рулей.

– Опитвам се – отвърнах. – А ти?

– Готов съм. Обаче преди да започнем, искам да ти кажа нещо.

Погледнах го. Беше прекалено близо към мен. Щеше да е неучтиво, даже да го харесвах, вместо да го мразя. Отдръпнах се.

– Какво?

Той пак се наведе към мен.

– Ти си ми адвокат, нали така?

Дръпнах се още по-назад в опит да се отдалеча от него.

– Какво има, Луис? Работим заедно повече от два месеца и сега седим тук, след като сме избрали съдебните заседатели и сме готови за процеса. Ти ми плати над сто и петдесет бона и ме питаш дали съм ти адвокат?! Естествено, че съм ти адвокат. Какво има? Какво се е случило?

– Нищо не се е случило.

Той се наведе напред и продължи.

– Искам да кажа, че щом си ми адвокат, мога да ти казвам разни неща и ти трябва да ги пазиш в тайна, даже да съм ти съобщил за престъпление. Повече от едно престъпление. Тоя случай е предвиден в правилата за адвокатската тайна, нали така?

Усетих тревожното свиване в стомаха ми.

– Да, Луис, точно така – освен ако не ми съобщиш да престъпление, което предстои да бъде извършено. В такъв случай мога да бъда освободен от етичния кодекс и да информирам полицията, за да го предотвратят. Всъщност това е мой дълг. Адвокатът е съдебен служител. Е, какво искаш да ми кажеш? Току-що чу, че остават две минути. Скоро ще започнем.

– Аз наистина съм убивал хора, Мик.

Зяпнах го.

– Какво?!

– Чу ме.

Наистина. Бях го чул. И не биваше да се правя на изненадан. Вече знаех, че е убивал хора. Сред които Рол Левин. И даже беше използвал моя пистолет – въпреки че не бях разбрал как се е преборил с проследяващата гривна на глезена си. Просто се изненадах, че е решил да ми го признае толкова делово две минути преди началото на процеса.

– Защо ми го казваш? – попитах. – Предстои ми да се опитам да те защитавам и ти…

– Защото знам, че вече знаеш. И защото знам какъв е планът ти.

– Планът ми ли? Какъв план?

Той лукаво ми се усмихна.

– Стига бе, Мик. Елементарно е. Ти ме защитаваш в това дело. Полагаш всички усилия, получаваш си големите кинти, печелиш и се чупиш. Но пък после, след като всичко свърши и паричките са ти в банката, ти се обръщаш срещу мен, защото вече не съм ти клиент. Хвърляш ме на куките, за да измъкнеш Хесус Менендес и да изкупиш вината си.

Не отговорих.

– Е, аз не мога да го допусна – тихо продължи Рулей. – Виж сега, твой съм завинаги, Мик. Казвам ти, че съм убил хора, и знаеш ли какво? Марта Рентерия беше сред тях. Дадох й, каквото заслужаваше, и ако ме издадеш на куките Или използваш думите ми срещу мен, няма да практикуваш Професията си още дълго. Да, може би ще успееш да възкресиш Хесус от мъртвите. Обаче мен няма да ме съдят заради твоето предателство. Струва ми се, че на това му викат „компрометиране на веществени доказателства“. И ти ще ги компрометираш, Мик.

Пак не отговорих. Само повторно кимнах с глава. Рулей сигурно го беше премислил. Зачудих се дали му е помогнал Сесил Добс. Явно имаше юридически наставник.

Наведох се към него и прошепнах:

– Ела с мен.

Изправих се, бързо минах през вратичката на перилата и се запътих към задната врата на залата. Зад себе си чух гласа на секретарката:

– Господин Холър? Започваме вече. Съдията…

– Един момент – извиках, без да се обръщам назад.

Вдигнах и показалец. После излязох в сумрачния вестибюл, предназначен да спира шума от коридора. Натам водеха двукрилите врати от двете страни. Застанах настрани и изчаках Рулей да влезе в тясното пространство.

Още щом мина през вратата, аз го сграбчих и го завъртях към стената. Опрях две ръце върху гърдите му и го притиснах към нея.

– Какво си мислиш, че правиш, ебати?

– По-спокойно, Мик. Просто реших, че трябва да знаем къде сме двамата…

– Копеле, убил си Рол, а той просто работеше за теб! Опитваше се да ти помогне!

Искаше ми се да го стисна за гърлото и да го удуша на място.

– Грешиш, Мик. Левин не се опитваше да ми помогне. Опитваше се да ме погребе и му оставаше още малко. Получи си каквото заслужаваше.

Замислих се за последното съобщение на Левин, което бях получил на домашния си телефон. „Осигурил съм измъкването на Хесус от пандиза.“ Каквото и да беше открил, заради него го бяха убили. И го бяха убили, преди да успее да ми предаде информацията.

– Как успя? Щом ми признаваш всичко, искам да как успя да го извършиш. Как се справи с джипиеса? Гривната ти показва, че даже не си доближавал Глендейл.

Той ми се усмихна като момченце с играчка, която не иска да дава на друг.

– Да речем, че това е поверителна информация, и повече да не коментираме. Човек не знае, може пак да се наложи да изпълня стария фокус на Худини.

В думите му долових заплаха и в усмивката му зърнах злото, което беше видял Рол Левин.

– Кротувай, Мик – рече Рулей. – Както сигурно ти е известно, имам си застраховка.

Още по-силно го притиснах към стената и се надвесих над него.

– Слушай, лайно такова. Искам си пистолета. Да не си мислиш, че си в безопасност? Глупости. Няма да изкараш и до края на седмицата, ако не си го получа. Ясно ли ти е?

Той бавно се пресегна, стисна ме за китките и смъкна ръцете ми от гърдите си. После започна да поправя ризата и вратовръзката си.

– Може ли да предложа едно споразумение? – спокойно попита клиентът ми. – След тоя процес аз напускам съда като свободен човек. Продължавам да се радвам на свободата си и в замяна на това пистолетът никога няма да попадне, да речем, в чужди ръце.

Имаше предвид Ланкфорд и Соубъл.

– Защото ще ми е адски неприятно това да се случи, Мик. От теб зависят много хора. Много клиенти. И естествено, ти не би искал да идеш там, накъдето са се запътили те.

Отстъпих от него, като наложих цялата си воля да не вдигна юмруци и да не му се нахвърля. За сметка на това в гласа ми тихо кипяха целите ми гняв и омраза.

– Обещавам ти, че ако се ебаваш с мен, никога няма да те оставя на мира – заявих. – Наясно ли сме с това?

На лицето му плъзна усмивка. Обаче преди да успее да отговори, вратата на залата се отвори и оттам надникна приставът, шериф Миън.

– Съдията е на мястото си – строго съобщи той. – И ви иска вътре. Веднага.

Погледнах Рулей.

– Наясно ли сме?

– Да, Мик – добродушно отвърна моят клиент. – Абсолютно сме наясно.

Отдръпнах се от него, влязох в залата и закрачих по пътеката към вратичката на ограденото пространство. През цялото време съдия Констанс Фулбрайт не ме изпускаше от поглед.

– Много любезно от ваша страна да благоволите да ни посетите тази сутрин, господин Холър.

Къде ли бях чувал същите думи?

– Извинете, Ваша светлост – на влизане през вратичката отговорих аз. – Получи се непредвидена ситуация с моя клиент. Трябваше да я обсъдим.

– Обсъжданията с клиента могат да се провеждат на масата на защитата – осведоми ме тя.

– Да, Ваша светлост.

– Струва ми се, че не започваме добре, господин Холър. Когато моят секретар съобщи, че заседанието започва след две минути, очаквам всички, включително адвокатите и техните клиенти, да чакат по местата си и да са готови.

– Извинявам се, Ваша светлост.

– Това не е достатъчно, господин Холър. До края на работното време днес искам да посетите секретарката ми с чековата си книжка. Глобявам ви петстотин долара за неуважение към съда. Тук не командвате вие, а аз.

– Ваша светлост…

– А сега да поканим съдебните заседатели – прекъсна възражението ми Фулбрайт.

Приставът отвори вратата на тяхната стая и дванайсетимата съдебни заседатели плюс още двама резервни започнаха да заемат местата си. Наведох се към Рулей, който току-що сядаше, и му прошепнах:

– Дължиш ми петстотин долара.