Адвокатът с линкълна

7

В затвора имаше вход за адвокати, който ми позволи да изпреваря дългата опашка посетители, чакащи да видят близките си, затворени в някой от небостъргачите. Когато му съобщих с кого искам да се срещна, дежурният въведе името в компютъра и изобщо не спомена Глория Дейтън да е в затворническата болница или да не е на разположение. Той разпечата посетителски пропуск, пъхна го в пластмасов бадж и ми каза да го нося през цялото време, докато съм там. После ме инструктира да се отдръпна от гишето и да изчакам придружител.

– Ще дойде след няколко минути.

От опит знаех, че мобилният ми не хваща сигнал в затвора и че ако изляза навън, за да се обадя, може да изпусна придружителя си и после пак да се наложи да се регистрирам. Затова зачаках и се зазяпах в лицата на хората, които идваха при арестантите. Повечето бяха черни и кафяви. От повечето се излъчваше рутина. Сигурно всички бяха много по-наясно от мен със системата.

След двайсет минути в чакалнята се появи дебела жена в шерифска униформа и ме поведе. Знаех, че не е постъпила в шерифското отделение със сегашната си физика. Надхвърляше нормата най-малко с петдесет кила и сякаш с мъка ги носеше, докато вървеше. Също така обаче ми беше известно, че влезе ли някой, трудно ще го изхвърлят. Като че ли най-доброто, което можеше да се очаква от нея, беше в случай на бунт да се облегне на вратата, за да я затисне.

– Съжалявам, че се забавих толкова – каза ми жената, докато чакахме между двойните стоманени врати в женския небостъргач. – Трябваше да я намеря, да проверя дали още е при нас.

Тя даде знак, че всичко е наред, към камерата над следващата врата и ключалката изщрака. Шерифката провря туловището си през вратата.

– Беше в болницата, оправяха я – информира ме моята придружителка.

– Оправят ли я?

Нямах представа, че в затвора прилагат програма за лечение, включваща „оправяне“ на наркомани.

– Да, пострадала е – продължи с новините шерифката. – Малко са я отупали. Тя ще ви обясни.

Прекратих с въпросите. В известен смисъл бях облекчен, че медицинското забавяне не се дължи – поне не пряко – на употреба или пристрастяване към наркотици.

Шерифката ме заведе в адвокатската стая, в която бях ходил много пъти при различни клиенти. Огромното мнозинство от тях бяха мъже и не че правех разлика между половете, обаче не обичах да представлявам арестувани жени. От проститутки до убийци, бях защитавал всякакви – в затворничките имаше нещо жалостиво. Почти винаги установявах, че престъпленията им са свързани с мъже. Мъже, които ги бяха използвали, малтретирали, изоставяли, наранявали. Не твърдя, че не са били отговорни за действията си или че някои не са заслужавали получените наказания. Те бяха хищници сред жените и лесно можеха да конкурират мъжете. И въпреки това жените, които виждах в затвора, ми се струваха съвсем различни от мъжете в другия небостъргач. Мъжете продължаваха да живеят с воля и сила. А на жените не им оставаше нищо, когато вратата зад тях се заключеше.

Залата за посещения представляваше редица от кабини, в които адвокатите можеха да седнат от едната страна и да разговарят с клиентите си от другата, разделени от петдесет сантиметра прозрачен плексиглас. В стъклена стаичка в единия край на залата седеше и наблюдаваше шериф, но на теория не чуваше разговора. Ако се налагаше клиентът да получи документи, шерифът първо трябваше да ги прегледа и одобри.

Придружителката ми ме заведе при една от кабините и ме остави. После чаках още десет минути, преди същата шерифка да се появи оттатък плексигласа с Глория Дейтън. Веднага видях подутината над лявото око на клиентката ми и шева, с който беше затворена раничката високо на челото й. Глория Дейтън имаше гарвановочерна коса и мургава кожа. Някога беше хубавица. Когато я представлявах за пръв път преди седем-осем години, още беше красива. От оная красота, която те смайва с факта, че е за продан, както и самото решение на тази жена, че най-големият й или единствен шанс е да се продава на непознати. Сега просто ми изглеждаше корава. Бръчките по лицето й бяха опънати. Беше ходила при хирурзи, които не бяха най-добрите в занаята си, но пък и те не можеха да направят нищо за очи, които са видели твърде много.

– Мики Мантъл – поздрави ме Глория. – Ще ме защитаваш ли пак?

Каза го с момичешкия си глас, който редовните й клиенти сигурно обожаваха. На мен просто ми звучеше странно от оная опъната уста и лице с твърди като камък очи.

Винаги ме наричаше Мики Мантъл, въпреки че беше родена много след оттеглянето на великия бейзболист от спорта и навярно не знаеше нищо за него и играта му. За нея това бе просто име. Предполагам, че алтернативата беше да ми вика Мики Маус, което сигурно нямаше много да ми харесва.

– Ще опитам, Глория – отговорих. – Какво ти е на лицето? Как пострада?

Тя презрително махна с ръка.

– Имах някои противоречия с момичетата в моята стая.

– За какво?

– Момичешки работи.

– Друсаш ли се тук?

Глория възмутено ме изгледа и се опита да имитира нацупена физиономия.

– Не, естествено.

Вперих очи в нея. Изглеждаше ми чиста. Може би не се друсаше и бе имало друга причина за боя.

– Не искам да кисна тук, Мики – осведоми ме тя с истинския си глас.

– Не те обвинявам. И аз не обичам да идвам тук, затова бързам да се разкарам.

Веднага съжалих за втората част от изречението, с която й бях напомнил за положението й. Тя обаче като че ли не забеляза.

– Смяташ ли, че можеш да ме вкараш в някоя от ония досъдебни програми, в които мога да се оправя?

Стори ми се интересно, че наркоманите наричат и надрусването, и прочистването по един и същи начин – „оправяне“.

– Глория, проблемът е, че предишния път те вкарахме в програма за досъдебна намеса, забрави ли? И явно не се е получило. Затова тоя път не знам. Там няма много свободни места и съдиите и прокурорите не обичат да връщат хората пак, след като по-рано не са се възползвали.

– Какво искаш да кажеш? – възрази тя. – Аз се възползвах. Издържах чак до края.

– Точно така. Дотук добре. Само че след като програмата свърши, ти си се върнала към предишното си занимание и ето че пак си тук. Няма да го определят като успех, Глория. Трябва да бъда честен с теб. Съмнявам се, че тоя път ще успея да те вкарам в такава програма. Мисля, че трябва да бъдеш готова за по-сурово отношение.

Очите й помръкнаха.

– Не мога – едва чуто рече тя.

– Виж, в затвора имат разни програми. Ще се оправиш и ще излезеш с нов шанс да започнеш начисто.

Глория поклати глава – изглеждаше изгубена.

– Отдавна я караш така, обаче това повече не може да продължава – казах й. – Ако бях на твое място, щях да се замисля дали да не се разкарам от това място. От Лос Анджелис, имам предвид. Щях да замина някъде и да започна наново.

Тя ме погледна с гневни очи.

– Да започна наново и какво да правя? Само ме виж. Какво да правя? Да се омъжа, да народя дечурлига и да садя цветя ли?

Не можех дай отговоря на този въпрос. Нито пък тя.

– Ще разговаряме за това, когато му дойде времето. Засега ще мислим за делото. Разкажи ми какво се случи?

– Каквото се случва винаги. Проверих си човека и всичко си беше наред. Изглеждаше чист. Обаче се оказа кука.

– Ти ли отиде при него?

Глория утвърдително кимна.

– В „Мондриън“. Имаше апартамент – това беше още едно доказателство. Куките обикновено нямат апартаменти. Не им стига бюджетът.

– Не съм ли ти казвал, че е адски глупаво да носиш кокаин, когато си на работа? А ако някой изобщо те помоли да вземеш кокаин, значи е ченге.

– Всичко това ми е известно и той не ме е молил да нося дрога. Забравих, че е в мен, чат ли си? Получих я от един тип, при когото бях точно преди тоя. Какво трябваше да направя, да я оставя в колата, за да я гепят пиколата от „Мондриън“ ли?

– От кого я взе?

– От един тип в „Тревълодж“ на Санта Моника. Оправих го преди това и той ми я предложи, нали чаткаш, вместо мангизи. После, след като си тръгнах, проверих съобщенията на телефонния си секретар, и видях, че ме е търсил другият от „Мондриън“. Обадих му се, уговорихме се и направо отидох там. Забравих, че дрогата ми е в чантичката.

Кимнах и се наведох напред. Виждах обнадеждаващо пламъче, някакъв шанс.

– Кой беше оня тип в „Тревълодж“?

Тя уреждаше срещите си чрез уебсайт със снимки, телефонни номера и имейл-адреси на мацки.

– Каза ли откъде е?

– Не. Беше мексиканец, кубинец или нещо от тоя род. Беше друсан до козирката.

– Когато ти даде коката, видя ли дали има още?

– Да, имаше. Надявах се пак да ми се обади… обаче се съмнявам, че съм удовлетворила очакванията му.

Когато за последен път влязох в нейната реклама в LA-Darligs.com, за да проверя дали още е в бранша, установих, че снимките са поне с петгодишна давност, а изглеждаха дори с десет. Предполагах, че това може да води до известно разочарование у клиентите, щом отворят вратата на хотелската си стая.

– Колко имаше?

– Не знам. Знам само, че имаше още, защото иначе нямаше да ми го даде.

Основателен аргумент. Пламъчето все по-силно се разгаряше.

– Провери ли го?

– Естествено.

– Как, по шофьорската му книжка ли?

– Не, по паспорта му. Рече ми, че нямал шофьорска книжка.

– Как се казваше?

– Ектор еди кой си.

– Хайде де, Глория, Ектор чий? Опитай се да…

– Ектор еди кой си Моя. Имаше три имена. Обаче си спомням „Моя“.

– Добре, браво.

– Мислиш ли, че можеш да го използваш, за да ми помогнеш?

– Възможно е, зависи кой е тоя тип. Ако е дилър.

– Искам да изляза на свобода.

– Добре, виж сега, Глория. Ще се срещна с прокурорката и ще видя какво смята тя, за да съм наясно как да ти помогна. Определили са ти гаранция двайсет и пет хиляди долара.

– Какво?

– По-голяма е от обичайната заради дрогата. Нямаш двайсет и пет хилядарки, нали?

Тя поклати глава. Забелязах, че мускулите на лицето й се стягат. Знаех какво предстои.

– Ще ми ги дадеш ли назаем, Мики? Обещавам, че…

– Не мога, Глория. Това ми е принцип и ще загазя, ако го наруша. Ще трябва да пренощуваш тук и утре ще ти предявят обвиненията.

– Не – по-скоро простена, отколкото изрече тя.

– Знам, че ще ти бъде тежко, обаче трябва да издържиш. И утре, когато дойдеш в съда, трябва да си чиста, иначе няма шанс да ти уредя по-малка гаранция и да те измъкна. Така че без тия боклуци, дето ви ги носят тук. Ясно ли е?

Глория вдигна ръце над главата си, сякаш се пазеше от падащи отломки, и силно сви юмруци от страх. Предстоеше й дълга нощ.

– Утре трябва да ме измъкнеш.

– Ще направя всичко възможно.

Махнах с ръка на шерифката в стъклената кабинка. Бях готов да си вървя.

– Още нещо – казах на Глория. – Спомняш ли си в коя стая беше оня тип в „Тревълодж“?

Тя се замисли за миг, преди да отговори.

– Да, лесно е за помнене. Триста трийсет и три.

– Добре, мерси. Ще видя какво мога да направя.

Когато се изправих, Глория остана на мястото си. Скоро придружителката ми дойде и ми каза, че ще трябва да изчакам, докато върне арестантката в килията й. Погледнах си часовника. Наближаваше два. Не бях обядвал и започваше да ме цепи глава. Освен това ми оставаха само два часа до срещата с Леели Феър в прокуратурата, където щяхме да разговаряме за Глория, и после трябваше да отида в Сенчъри Сити, за да се видя с Рулей и Добс.

– Някой друг не може ли да ме изведе от тук? – троснах се аз. – Имам работа в съда.

– Съжалявам, господине, такава е процедурата.

– Добре, тогава побързайте, моля.

– Винаги бързам.

След петнайсет минути разбрах, че така само съм успял да ядосам шерифката и сега тя ме кара да чакам повече, отколкото ако си бях държал езика зад зъбите. Като клиент в ресторант, който получава върнатата в кухнята студена супа гореща, обаче вече с вкус на плюнка. Трябваше да го имам предвид.

По време на краткото пътуване до сградата на наказателния съд се обадих на Рол Левин. Той се беше прибрал в домашния си офис в Глендейл и преглеждаше полицейските доклади за разследването и ареста на Рулей. Помолих го да отложи тая работа и да позвъни тук-там. Исках да видя какво ще открие за мъжа от стая 333 в „Тревълодж“ на Санта Моника. Казах му, че сведенията ми трябват за вчера. Знаех, че си има източници и начини да провери името Ектор Моя. Не ми пукаше кои и какви са тия източници. Интересуваха ме само резултатите.

Когато Ърл спря пред съда, му казах, че докато съм вътре, може да прескочи до „При Филипе“ и да ни вземе сандвичи с печено говеждо. Щях да изям своя на път за Сенчъри Сити. Подадох му двайсетачка през облегалката и слязох.

Докато чаках асансьора във вечно фрашканото с хора фоайе, извадих един тиленол от куфарчето си с надеждата да предотвратя мигрената, която се дължеше на липсата на храна. Трябваха ми десет минути, за да се добера до деветия етаж и още петнайсет, докато чаках Леели Феър да благоволи да ми даде аудиенция. Обаче нямах нищо против да пови-ся, защото Рол Левин ми се обади точно преди да ме пуснат вътре. Ако Феър ме беше приела веднага, нямаше да разполагам с тия допълнителни боеприпаси.

Детективът ми каза, че мъжът от стая 333 в „Тревълодж“ се е регистрирал под името Гилберто Гарсия. В мотела не му поискали личен документ, защото платил в брой за една седмица и дал петдесетдоларов депозит за евентуални телефонни сметки. Освен това Левин беше проверил името, което му бях дал, и бе установил, че Ектор Аранде Моя е колумбиец, Издирван за бягство от Сан Диего, където му е било предявено обвинение за трафик на дрога. Всичко това ми даваше сериозно предимство и възнамерявах да го използвам при прокурора.

Феър делеше кабинета си с още трима прокурори. Всеки от тях заемаше по един ъгъл. Другите двама ги нямаше, сигурно бяха в съда, но на бюрото в ъгъла срещу нея седеше човек, когото не познавах. Трябваше да разговаряме в негово присъствие, Това не ми харесваше, защото прокурорът, с когото си имах работа в такива ситуации, често играеше заради другите в стаята, опитваше се да си придаде вид на корав и ловък правист, понякога за сметка на моя клиент.

Придърпах си стол от едното свободно бюро и седнах. Прескочих любезностите, защото нямаше такива, и преминах направо на въпроса, защото бях гладен и нямах много време.

– Тая сутрин си завела документи срещу Глория Дейтън – започнах. – Тя е моя клиентка. Искам да видя какво можем да направим по въпроса.

– Ами може да се признае за виновна и да получи от една до три години във Фронтера.

Каза го делово и с усмивка, която повече приличаше на хилене.

– А аз си мислех за програма за досъдебна намеса.

– Аз пък си мислех, че тя вече е опитала тая ябълка и я е изплюла. В никакъв случай.

– Я ми кажи, колко кока е носела със себе си, един-два грама, нали?

– Пак си е незаконно, каквото и да е количеството. Глория Дейтън е имала много възможности да се поправи и да избегне затвора. Обаче шансовете й са се изчерпали.

Тя се обърна към бюрото си, разтвори една папка и погледна първия лист.

– Девет ареста само за последните пет години – прочете прокурорката. – Това е третото й обвинение за притежание на дрога и не е оставала повече от три дни в затвора. Забрави за досъдебната програма. Дейтън все някога трябва да получи урок – сега е моментът. Не съм склонна да се пазаря за това. Ако се признае за виновна, ще й дам от една до три. Иначе ще пледирам за присъда и тя ще рискува съдията да й даде повече. Ще поискам максимума.

Кимнах. Нещата се развиваха точно както и предполагах. Присъдата от една до три години най-вероятно щеше да доведе до деветмесечен престой в пандиза. Знаех, че Глория Дейтън може да издържи и навярно така трябваше. Обаче ми оставаше още един коз.

– Ами ако тя има нещо за размяна?

Феър изсумтя, като че ли се бях измайтапил.

– Какво например?

– Номер на хотелска стая, в която сериозен дилър на дрога върти далавера.

– Звучи малко мъгляво.

И наистина си беше мъгляво, само че по промяната в гласа й усетих, че е заинтригувана. Всички прокурори обичат пазарлъците.

– Обади се на вашите хора и ги помоли да проверят името Ектор Аранде Моя. Колумбиец. Мога да почакам.

Тя се поколеба. Явно не й харесваше някакъв адвокат да я манипулира, особено в присъствието на неин колега. Обаче въдицата вече беше хвърлена.

Феър отново се обърна към бюрото си и се обади. Слушах нейната страна от разговора – прокурорката каза на някого да направи проверка на името Моя. После известно време слуша отговора, благодари и затвори. Накрая, без да бърза, пак ме погледна.

– Добре. Какво иска Дейтън?

Бях готов с отговора.

– Иска да я включите в програма за досъдебна намеса. И сваляне на всички обвинения при успешното й изпълнение. Няма да свидетелства срещу тоя тип и името й няма да фигурира в документите. Просто ще ви даде името на хотела и номера на стаята, в която е отседнал той, а вашите хора ще свършат останалото.

– Ще трябва да докажат обвиненията срещу него. Ще се наложи Дейтън да даде показания. Предполагам, че двата грама, които са открили в нея, идват от тоя тип. В такъв случай ще трябва да ни разкаже за него.

– Няма. Онзи, с когото току-що разговаря, ти е казал, че вече има издадена заповед за ареста му. Ще го окошарите въз основа на нея.

Тя обмисля положението в продължение на няколко секунди, като мърдаше долната си челюст назад-напред, сякаш опитваше на вкус сделката и се чудеше дали да хапне още. Знаех какъв е проблемът. Пазарлъкът беше изгоден за тях, обаче всъщност щяха да спечелят федералните власти. Това означаваше, че когато пипнеха оня тип, щяха да се намесят федералните. Прокурорката Леели Феър нямаше да се прочуе – освен ако не възнамеряваше някой ден да се прехвърли в Главна прокуратура.

– Федералните ще се влюбят в теб – опитах се да въздействам върху съвестта й. – Той е кофти пич и сигурно скоро ще си тръгне, тогава ще изгубите шанса да го пипнете.

Феър ме изгледа сякаш съм хлебарка.

– Не ми играй номера, Холър.

– Извинявай.

Тя пак се замисли. Отново опитах.

– Щом получите местонахождението му, винаги можете да му организирате капан.

– Помълчи малко, ако обичаш. Пречиш ми да мисля.

Разперих ръце в знак на капитулация и млъкнах.

– Добре – накрая въздъхна прокурорката. – Нека поговоря с шефа. Дай ми номера си и ще ти се обадя по-късно. Обаче още отсега те предупреждавам, че ако приемем, тя ще трябва да се съгласи на програма при ограничителен режим. Например в Окръжната болница на Университета на Южна Калифорния. Няма да пожертваме за нея място в програми.

Замислих се и кимнах. В Окръжната имаше затворническо крило, в което се лекуваха ранени, болни и зависими затворници. Феър предлагаше програма, в която да лекуват зависимостта на Глория Дейтън и да я освободят след приключването й. Нямаше дай предявят никакви обвинения, нито щеше да лежи повече в затвора.

– Съгласен – заявих аз.

Погледнах си часовника. Трябваше да се задействам.

– Предложението ни е в сила до първото изслушване утре – осведомих я. – След това ще се обадя на Управлението за контрол на наркотичните вещества и ще видя дали не искат да се спазарим направо с тях. Тогава ще ти измъкнат делото от ръцете.

Тя възмутено ме измери с поглед. Знаеше, че ако сключа сделка с тях, федералните ще я прегазят. Винаги прегазваха щатските органи. Изправих се и оставих визитка на бюрото й.

– Не се опитвай да ме шантажираш, Холър – изсумтя Феър. – Ако ми изиграеш някой номер, ще си го върна на клиентката ти.

Не отговорих. Върнах стола, който бях взел, на мястото му. Тя смекчи заплахата със следващата си реплика.

– Пък и съм сигурна, че можем да решим въпроса така, че всички да са доволни.

Погледнах я от вратата на кабинета.

– Всички, освен Ектор Моя.