Адвокатът с линкълна

13

Ваннайският общински център представлява продълговат бетонен площад, заобиколен от държавни сгради. В единия край е ваннайският участък на лосанджелиското полицейско управление. От едната страна са двата затвора, от отсрещната – обществена библиотека и една административна сграда. В другия край на тунела от бетон и стъкло се издигат федерална административна сграда и поща. Чаках Луис Рулей на една от бетонните пейки при библиотеката. Площадът почти пустееше въпреки страхотното време. Не беше като предишния ден – навсякъде фрашкано с камери, репортери и досадници, накачулили Робърт Блейк и адвокатите му, които се опитваха да представят присъдата „невинен“ за истинска невинност.

Беше хубав, тих следобед, в какъвто обикновено обичам да съм навън. Повечето ми работно време минава в съдебни зали без прозорци или на задната седалка на линкълна, затова излизам при всеки удобен случай. Само че тоя път не усещах ветреца и не забелязвах чистия въздух. Бях ядосан, защото Луис Рулей закъсняваше, а и обвинението на Сам Скейлс, че съм законен измамник, пускаше метастази в ума ми. Когато накрая забелязах Рулей да прекосява площада в моята посока, аз се изправих да го посрещна.

– Къде се бавиш? – сопнах му се.

– Казах ти, че ще дойда колкото може по-бързо. Имах клиент, когато ти ми се обади.

– Да се поразходим.

Запътих се към федералната сграда, защото дотам можехме да вървим най-дълго по права линия, без да се налага да завиваме. След двайсет и пет минути имах среща с Минтън, прокурора, на когото бяха поверили неговото дело, в по-старото от двете съдилища. Осъзнах, че не приличаме на адвокат и неговия клиент, които обсъждат дело. А по-скоро на адвокат и неговия агент на недвижими имоти, които обсъждат как да заграбят апетитен парцел. Носех костюм „Хюго Бос“, а Рулей – жълто-кафяв костюм със зелено поло. Мокасините му бяха със сребърни токички.

– В „Пеликан Бей“ няма да има модни ревюта – осведомих го.

– Това пък какво означава? Къде е тоя „Пеликан Бей“?

– Това е красиво име на затвор със строг режим, където пращат извършители на тежки сексуални престъпления. Тъкмо си затам с полото и мокасините.

– Какво става? Какъв е проблемът?

– Проблемът е такъв, че пред теб е адвокат, който не може да търпи клиентът му да го лъже. След двайсет минути ще се кача при човека, който иска да те прати в „Пеликан Бей“. Ще ми е нужно абсолютно всичко, до което успея да се добера, за да се опитам да те измъкна, и не ми помагаш много, като ме лъжеш.

Рулей спря, обърна се към мен и разпери ръце.

– Не съм те излъгал! Не съм го извършил аз. Не знам какво иска оная жена, обаче…

– Дай да те питам нещо, Луис. С Добс казахте, че си следвал една година право в Калифорнийския университет, нали така? Там научиха ли те нещо за поверителността на връзката между адвокат и клиент?

– Не знам. Не си спомням. Не следвах там достатъчно дълго.

Пристъпих към него, нарушавайки личното му пространство.

– Виждаш ли? Ти си лъжец, ебати. Не си следвал една година право в Калифорнийския университет. Не си следвал там и един ден, по дяволите.

Рулей отпусна ръце и се плесна по хълбоците.

– В това ли била работата, Мики?

– Да, точно в това, и отсега нататък не ми викай Мики. Така ми викат приятелите. А не лъжливите клиенти.

– Каква връзка с делото има това дали съм следвал право преди десет години? Не…

– Защото, щом си ме излъгал за това, ще ме излъжеш и за друго, а така не мога да те защитавам.

Изрекох тия думи прекалено високо. Видях, че две жени ни наблюдават от една недалечна пейка. Носеха баджове на съдебни заседатели на блузите си.

– Хайде, насам.

Запътих се в обратната посока към участъка.

– Виж сега – тихо рече Рулей. – Излъгах заради майка си, разбираш ли?

– Не, не разбирам. Обясни ми.

– Виж, майка ми и Сесил си мислят, че една година съм следвал право. Искам да продължават да смятат така. Той повдигна тоя въпрос и аз само потвърдих. Обаче това беше преди десет години! Какво толкова?

– Това, че ме лъжеш – повторих. – Можеш да лъжеш майка си, Добс, енорийския си свещеник и полицията. Но когато ти задам пряк въпрос, недей да ме лъжеш. Трябва да мога да действам, изхождайки от презумпцията, че съм научил всички факти от теб. Неопровержимите факти. Затова, когато те попитам нещо, ще ми казваш истината. През останалото време можеш да говориш каквото си искаш.

– Добре де, добре.

– Щом не си следвал право, къде си бил?

Рулей поклати глава.

– Никъде. Просто не правих нищо една година. Най-често киснех в апартамента си край кампуса, четях и размишлявах какво искам да правя нататък. Със сигурност знаех само, че не искам да стана адвокат. Не се обиждай.

– Не се обиждам. Значи си висял там цяла година и накрая си започнал да продаваш недвижими имоти на богаташи.

– Не, това стана по-късно.

Той срамежливо се засмя.

– Всъщност реших да стана писател – в колежа учих английска литература – и се опитах да напиша роман. Не ми трябваше много време, за да установя, че не ме бива. Накрая отидох да работя при майка. Тя така поиска.

Успокоих се. Гневът ми и без това до голяма степен беше демонстративен. Опитвах се да го загрея за по-сериозен разпит. И смятах, че вече е готов.

– Е, след като вече си чист и си признаваш всичко, Луис, разкажи ми за Реджи Кампо.

– Какво по-точно?

– Щеше да й платиш за секса, нали?

– Какво те кара да…

Накарах го да млъкне, като спрях отново и го сграбчих за единия ревер на скъпото му сако. Беше по-висок и по-едър от мен, обаче аз имах предимството в тоя разговор. Притисках го.

– Отговори на въпроса, мама му стара.

– Добре де, да, щях дай платя. Но как разбра?

– Защото съм адски печен адвокат. Защо не ми го каза още първия ден? Не разбираш ли колко сериозно променя това случая?

– Заради майка ми. Не исках майка ми да узнае, че… нали разбираш.

– Хайде да седнем, Луис.

Заведох го при една от дългите пейки до участъка. Там имаше много място и никой не можеше да ни чуе. Седнах в средата на пейката и той се настани от дясната ми страна.

– Майка ти изобщо не беше там, когато разговаряхме за делото. Струва ми се, че не беше и когато приказвахме за Калифорнийския университет.

– Обаче Сесил беше, а той й казва всичко.

Кимнах и мислено си отбелязах отсега нататък напълно да отрежа достъпа на Сесил Добс до информация по делото.

– Добре, мисля, че разбирам. Но докога щеше да си мълчиш? Не виждаш ли, че това променя всичко?

– Да не съм адвокат!

– Нека ти обясня накратко системата, Луис. Знаеш ли какъв съм аз? Неутрализатор. Работата ми е да неутрализирам аргументите на прокурора. Да взема абсолютно всяко едно доказателство и да измисля как да го елиминирам. Представи си ме като някой от уличните жонгльори по тротоарите във Венис. Виждал ли си ония момчета, дето въртят на малки пръчки цял куп чинии?

– Да, струва ми се. Отдавна не съм ходил там.

– Няма значение. Жонгльорът поставя по една чиния върху всяка пръчка и започва да върти чиниите, така че да не падат. Едновременно завърта адски много и обикаля от една на друга, като не оставя нито една да падне на земята. Чат ли си?

– Да. Разбирам.

– Е, това са аргументите на прокуратурата, Луис. Цял куп въртящи се чинии. И всяка една от тях е отделно доказателство срещу теб. Моята работа е да спра всяка чиния и да я ударя толкова силно в земята, че да се строши и повече да не може да се използва. Ако в синята чиния е кръвта на жертвата по ръцете ти, трябва да измисля как да я строша. Ако в жълтата чиния е ножът с твоите кървави пръстови отпечатъци, пак трябва да я строша тая пущина. Да ги неутрализирам. Разбираш ли?

– Да, разбирам. Аз…

– Виж сега, насред всички тия чинии има една голяма. Тя е цяло блюдо, Луис, и ако падне, ще повлече всичко със себе си, всяка от чиниите. Цялото дело ще се провали. Знаеш ли кое е това блюдо, Луис?

Той отрицателно поклати глава.

– Това голямо блюдо е жертвата, главният свидетел срещу теб. Ако успеем да съборим това блюдо, цялото шоу свършва и тълпата се разотива.

Зачаках да видя дали ще реагира. Мълчеше.

– Луис, ти почти две седмици кри от мен метода, чрез Който мога да съборя голямото блюдо. А той е във въпроса за Причината. Защо му е на човек с пари на разположение, ролекс на ръката, порше на паркинга и адрес в Холмби Хилс да използва нож, за да получи секс от жена, която и без това го продава? Когато го сведеш до тоя въпрос, делото започва да се срива, Луис, защото отговорът е елементарен. Не му трябва. Здравият разум подсказва, че не му трябва. И когато стигнеш до това заключение, всички чинии престават да се въртят. Виждаш инсценировката, виждаш капана и сега вече обвиняемият започва да прилича на жертва.

Погледнах го.

– Съжалявам – кимна той.

– И трябва да съжаляваш. Делото щеше да се провали още преди почти две седмици и сега сигурно нямаше да седим тук, ако беше откровен с мен отначало.

В тоя момент осъзнах истинската причина за гнева си – не беше заради закъснението на Рулей, заради лъжата му, нито задето Сам Скейлс ме нарече законен измамник. А защото виждах как големите пари ми се изплъзват. В това дело нямаше да има процес, нямаше да има шестцифрен хонорар. Щях да имам късмет, ако запазех капарото, което бях получил. Делото щеше да приключи още днес, когато отидех в прокуратурата и разкажех на Тед Минтън какво ми е известно и с какво разполагам.

– Съжалявам – пак изхленчи Рулей. – Не исках да оплесквам нещата.

Забих поглед в земята между краката си. Без да го поглеждам, вдигнах ръка и я поставих на рамото му.

– Извинявай, че ти се разкрещях така, Луис.

– Какво ще правим сега?

– Имам да ти задам още няколко въпроса за оная вечер. После ще отида в оная сграда ей там, при прокурора, и ще съборя всички чинии. Предполагам, че когато изляза оттам, делото вече ще е приключило и ти ще можеш да продължиш да показваш своите имоти на богаташите.

– Просто ей така ли?

– Ами формално прокурорът може да поиска да отиде в съда и да помоли съдията да приключи делото.

Рулей смаяно зяпна.

– Господин Холър, не мога да изразя с думи колко…

– Викай ми Мики. Извинявай за преди малко.

– Няма нищо. Благодаря. Какво искаш да ме попиташ?

Замислих се. Всъщност нямах нужда от нищо повече, за да се срещна с Минтън. Оръжията ми бяха заредени и насочени. Аз бях ходещо доказателство.

– Какво пишеше в бележката? – попитах го.

– В коя бележка?

– Оная, дето ти я е дала на бара в „Морганс“?

– А, пишеше адреса й, отдолу беше написала „четиристотин долара“, а най-отдолу – „Ела след десет“.

– Жалко, че не разполагаме с нея. Но мисля, че и това стига.

Кимнах и си погледнах часовника. До срещата ми оставаха още петнайсет минути, ала бях приключил с Рулей.

– Можеш да си вървиш, Луис. Ще ти се обадя, когато всичко приключи.

– Сигурен ли си? Бих могъл да те почакам тук, ако искаш.

– Не знам колко ще продължи. Ще трябва да му изложа всичко. Той сигурно ще поиска да отнесе въпроса към шефа си. Може да се позабавя.

– Добре тогава, ще си вървя. Но ще ми се обадиш, нали?

– Да, ще ти се обадя. Сигурно ще отидем при съдията в понеделник или вторник и тогава всичко ще приключи официално.

Рулей протегна ръка и аз я стиснах.

– Мерси, Мик. Ти си върхът. Знаех, че си най-добрият адвокат, когато поисках да те наема.

Проследих го с поглед, докато прекосяваше площада и минаваше между двете съдебни, сгради към обществения паркинг.

– Да, най-добрият съм – казах си.

Усетих нечие присъствие и когато се обърнах, видях, че на пейката до мен сяда мъж. Той ме погледна и двамата едновременно се познахме. Беше Хауърд Кърлин, детектив от отдел „Убийства“ във ваннайския участък. Бяхме се сблъсквали в няколко дела през годините.

– Я кой бил тук – рече той. – Гордостта на Калифорнийската адвокатска колегия. Да не би да си говореше сам?

– Възможно е.

– Това може да навреди на един адвокат, ако се разчуе.

– Не ме е страх. Как я караш, детектив?

Кърлин развиваше сандвич, който беше извадил от кафява книжна торба.

– Напрегнат ден. Късен обяд.

От опаковката се показа сандвич с фъстъчено масло. В него имаше още един пласт с нещо друго, обаче не беше желе. Не знаех какво е. Погледнах си часовника. Оставаха ми няколко минути, преди да се наредя на опашката пред детекторите за метал на входа на съдебната сграда, ала не бях сигурен, че искам да ги прекарам с Кърлин и неговия отвратителен наглед сандвич. Помислих си дали да повдигна въпроса за оправдаването на Блейк, да понатрия носа на полицията, обаче детективът ме изпревари.

– Как я кара моят човек Хесус? – попита той.

Кърлин ръководеше следствието по делото на Хесус Менендес. Беше го гепил толкова яко, че Хесус нямаше друг избор, освен да се признае за виновен и да се надява на чудо.

– Не знам – отвърнах. – Вече не се чувам с него.

– Да, сигурно щом се признаят за виновни и ги приберат на топло, вече не са ти от голяма полза. Няма обжалване, няма нищо.

Кимнах. Всички ченгета гледаха с предубеждение на адвокатите. Сякаш бяха убедени, че собствените им действия и разследвания не подлежат на съмнения и упреци. Не вярваха в правосъдна система, основана на гаранции и уравновесяване.

– Също като теб, предполагам – отговорих аз. – До следващия случай. Надявам се напрегнатият ти ден да означава, че работиш, за да ми осигуриш нов клиент.

– Аз не гледам така на нещата. Но се питам дали нощем спиш добре.

– Знаеш ли аз какво се питам? Какво има в тоя сандвич, по дяволите?

Кърлин протегна към мен остатъка от сандвича си.

– Фъстъчено масло и сардини. Купища качествен протеин, за да издържа още един ден тичане след боклуци. И разговори с тях. Не отговори на въпроса ми.

– Идеално си спя, детектив. Знаеш ли защо? Защото играя важна роля в системата. Нужна роля – също като твоята. Когато някой бъде обвинен в престъпление, има възможност да изпита системата. Ако иска да го стори, се обръща към мен. Това е всичко. Когато го проумееш, нямаш проблеми със съня.

– Интересна версия. Надявам се, че когато затваряш очи, сам си вярваш.

– Ами ти, детектив? Никога ли не си слагал глава на възглавницата, питайки се дали не си пратил невинни хора зад решетките?

– Не – моментално отсече той с пълна уста. – Никога не се е случвало, няма и да се случи.

– Навярно е хубаво да си толкова сигурен.

– Веднъж ми казаха, че когато стигнеш до края на пътя, трябва да погледнеш обществените дърва и да определиш дали си прибавял към тях, или само си взимал. Е, аз съм прибавил към дървата, Холър. Нощем спя спокойно. Обаче се чудя за теб и другите като теб. Всички адвокати само взимате от дървата.

– Мерси за проповедта. Ще я имам предвид другия път, когато сека дърва.

– Ако това не ти харесва, ще ти кажа един виц. Каква е разликата между сома и адвоката?

– Хммм, не знам, детектив.

– Единият обира лайната по дъното, а другият е риба.

И той гръмогласно се засмя. Изправих се. Беше време да вървя.

– Надявам се, че си миеш зъбите, след като ядеш такова нещо – подхвърлих. – Иначе не ми се ще да съм на мястото на партньора ти.

Отдалечих се, замислен за думите му за дървата. И за Сам Скейлс, който беше казал, че съм законен измамник. Днес ме нападаха от всички страни.

– Мерси за съвета – подвикна зад гърба ми Кърлин.