Адвокатът с линкълна

31

Отне им половин час да обискират линкълна и после влязоха вкъщи, където започнаха от кабинета. Наблюдавах ги през цялото време и отварях уста само за да обясня нещо, което привличаше вниманието им. Те също не приказваха много помежду си и ставаше все по-ясно, че двамата партньори са на коренно различно мнение по въпроса за посоката, в която Ланкфорд водеше следствието.

По някое време мобилният му иззвъня и той излезе на верандата, за да разговаря на спокойствие. Бях вдигнал щорите и застанах в коридора, за да мога едновременно да гледам към него и Соубъл.

– Всичко това не ви допада особено, нали? – попитах я, когато се уверих, че партньорът й не ни чува.

– Няма значение дали ми допада. Просто водим следствието и толкова.

– Партньорът ви винаги ли се държи така или само с адвокати?

– Миналата година хвърли петдесет хиляди долара за адвокат, искаше да му дадат попечителството над децата му. Не успя. Преди това изгубихме едно голямо дело, убийство, заради формална нередност.

Кимнах с глава.

– И той е обвинил адвоката. Обаче кой е нарушил закона?

Тя не отговори и това потвърди, че тъкмо Ланкфорд е допуснал формалната нередност.

– Картината ми е ясна – заявих.

Пак се озърнах към детектива на верандата. Той нетърпеливо жестикулираше, като че ли се опитваше да обясни нещо на идиот. Трябва да разговаряше с адвоката си. Реших да променя темата.

– Не смятате ли, че някой манипулира следствието?

– Какви ги говорите?

– Скритите в скрина снимки, гилзата в шахтата на пода. Много удобно, не мислите ли?

– Какво искате да кажете?

– Нищо не искам да кажа. Задавам въпроси, които явно не интересуват партньора ви.

Хвърлих поглед към Ланкфорд. Той набираше номер, обаждаше се на някого. Обърнах се и влязох през отворената врата на кабинета. Соубъл гледаше зад папките в едно чекмедже. След като не намери пистолет, затвори чекмеджето и се зае с бюрото.

– Ами съобщението, което ми остави Рол? – тихо заговорих аз. – Затова, че осигурил талона на Хесус за свободно излизане от пандиза. Какво според вас означава това?

– Още не сме стигнали дотам.

– Жалко. Струва ми се, че е важно.

– Всичко е важно, докато престане да е такова.

Кимнах, без да съм убеден, че разбирам какво иска да каже.

– Знаете ли, процесът, в който в момента участвам, е много интересен. Трябва пак да дойдете и да го проследите. Може да научите нещо.

Детективката вдигна поглед от бюрото. Очите ни се срещнаха за момент. После нейните подозрително се присвиха, като че ли се опитваше да прецени дали предполагаемият заподозрян не я сваля.

– Сериозно ли говорите?

– Да, защо не?

– Ами защото може да не успеете да стигнете до съда, ако ви арестуваме.

– Ей, ако няма пистолет, няма и обвинение. Нали затова сте тук?

Тя не отговори.

– Пък и това е работа на партньора ви. Вие не сте съгласна с него. Виждам.

– Типичен адвокат. Мислите си, че цялата картина ви е ясна.

– Не, напротив. Установявам, че всичко ми е като в мъгла. Соубъл промени темата.

– Това дъщеря ви ли е?

И посочи снимката на бюрото.

– Да, Хейли.

– Благозвучно е. Хейли Холър. На Халеевата комета ли е кръстена?

– Нещо такова. Само се пише по друг начин. Бившата ми жена го измисли.

В тоя момент влезе Ланкфорд и високо заприказва Соубъл за току-що проведения телефонен разговор. Обадил му се прекият им началник, за да ги осведоми, че пак са в играта и трябва да поемат следващото глендейлско убийство, независимо дали още разследват делото Левин. Ала не спомена нищо за това, че и той е звънил на някого.

Тя му съобщи, че е приключила с обиска на кабинета. Нито следа от оръжие.

– Нали ви казвам, не е тук – повторих. – Губите си времето. И моето. Утре имам работа в съда и трябва да се подготвя за свидетелите.

– Да продължим със спалнята – не обърна внимание на възражението ми Ланкфорд.

Отстъпих в коридора, за да могат да минат в съседната стая. Те заобиколиха леглото от двете страни и се насочиха към нощните шкафчета. Детективът изтегли горното чекмедже и извади един компактдиск.

– „Реквием за Лил Димън“ прочете той. – Това сигурно е майтап, ебати.

Не отговорих. Соубъл бързо претърси двете чекмеджета на своето шкафче и установи, че в тях има само няколко Презерватива. Извърнах се.

– Ще се заема с дрешника – съобщи Ланкфорд, след като приключи със своето нощно шкафче. Остави чекмеджетата изтеглени, нещо типично за полицейски обиск. Влезе в дрешника и гласът му скоро се разнесе отвътре.

– Това е то.

Когато се появи навън, държеше дървената кутия на пистолета.

– Браво – похвалих го. – Открихте празна кутия от пистолет. Сигурно сте детектив.

Ланкфорд разклати кутията в ръце, после я остави на леглото. Или се опитваше да си играе с мен, или кутията наистина тежеше. Усетих, че тилът ми се напряга – разбрах, че Рулей спокойно може повторно да се е вмъкнал в дома ми, за да върне оръжието. Това щеше да бъде идеалното скривалище. Никога нямаше да се сетя да го потърся там, след като вече знаех, че го няма. Спомних си странната усмивка на лицето му, когато му бях казал, че си искам пистолета. Дали се беше усмихвал, защото знаеше, че колтът е на старото си място?

Полицаят отключи ключалката и вдигна капака. После извади мушамената покривка. Корковото легло, в което по-рано беше пистолетът, продължаваше да е празно. Толкова шумно изпуснах дъха си, че все едно въздъхнах.

– Какво ви казвах? – побързах да се обадя, за да прикрия облекчението си.

– Да, какво ни казвахте – повтори Ланкфорд. – Хайди, носиш ли торбичка? Ще вземем кутията.

Погледнах Соубъл. Не ми приличаше на жена с такова име. Зачудих се дали не е полицейски прякор. Или тъкмо по тая причина малкото й име отсъстваше от визитката й. Не звучеше достатъчно строго за полицайка.

– В колата – отвърна тя.

– Иди я донеси.

– Нима ще вземете празна кутия от пистолет? – попитах – За какво ви е?

– Всичко това са веществени доказателства, господин адвокат. Би трябвало да го знаете. Пък и ще ни е от полза, защото имам предчувствието, че така и няма да намерим оръжието.

Поклатих глава.

– Ще ви се да ви бъде от полза. Кутията не доказва нищо.

– Доказва, че пистолетът на Мики Коен е бил във вас. Пише го ей тука на тая месингова плочка, която е сложил баща ви или който и да е там.

– И какво от това, ебати?

– Ами докато бях на верандата ви, ми хрумна да се обадя и да проверя онова дело на Мики Коен за самозащита. Оказва се, че в архива на лосанджелиската полиция още пазят всички балистични свидетелства от процеса. Какъв късмет за нас, а, след петдесет години!

Веднага разбрах. Щяха да вземат куршумите и гилзите от делото Коен и да ги сравнят със същите веществени доказателства от делото Левин. Щяха да сравнят убийството на Левин с оръжието на Мики Коен, което после щяха да свържат с мен чрез кутията от пистолета и компютъра на Автоматизираната система за контрол на оръжията. Когато беше измислил плана си да ме обвърже с мълчание, Рулей едва ли беше съзнавал, че полицията може да събере нужните улики и без да разполага с колта.

Мълчах. Соубъл излезе от стаята, без да ме погледне. Ланкфорд се вторачи в мен с усмивка-трепач.

– Какво ви става, господин адвокат? Да не онемяхте от силата на доказателствата?

Най-после си възвърнах дар слово.

– Колко време ще отнеме балистичната експертиза? – успях да попитам.

– Ей, специално за вас ще побързаме. Затова вървете и се забавлявайте, докато можете. Обаче не напускайте града. – И самодоволно се изхили. – Божичко, мислех, че само на кино казват тая реплика. Ама току-що я казах! Ще ми се партньорката ми да ме беше чула.

Соубъл се върна с голяма кафява торба и червен скоч. Тя прибра кутията на пистолета в торбата и я запечата с лепенката. Зачудих се с колко време разполагам и дали колелцата на механизма, който бях задействал, току-що са спрели. Почувствах се пуст като празната дървена кутия, която полицайката току-що беше запечатала в кафявата книжна кесия.