Адвокатът с линкълна

36

Луис Рулей бързо закрачи към свидетелската скамейка, като баскетболист, повикан от резервите да се включи в играта. Приличаше на човек, горящ от нетърпение да получи възможност да се защити. И знаеше, че позата му няма да убегне на съдебните заседатели.

След като претупах процедурните подробности, преминах към детайлите на делото. Под разпита ми Рулей невъзмутимо призна, че вечерта на 6 март е отишъл в „Морганс“ да търси женска компания. Каза, че не търсел конкретно услугите на проститутка, но не възразявал срещу такава възможност.

– И по-рано съм бил с жени, на които е трябвало да плащам – заяви той. – Така че това не би ме смутило.

Рулей свидетелства, че не е търсил съзнателно погледа на Реджина Кампо, преди тя да отиде при него. Всъщност Кампо била агресорът, само че тогава това не го обезпокоило. Предложението й му давало и други възможности. Тя казала, че ще се освободи след десет и Луис можел да се отбие, ако нямал други ангажименти.

Моят клиент описа опитите си през следващия час в „Морганс“ и после в „Ламплайтър“ да намери жена, на която да не се налага да плаща, ала те завършили с неуспех. След това отишъл с колата си на адреса, който му дала Кампо, и почукал на вратата.

– Кой ви отвори?

– Тя. Открехна вратата и надникна навън.

– Реджина Кампо ли? Жената, която даде показания тая сутрин?

– Да, тя.

– Видяхте ли цялото й лице през открехнатата врата?

– Не. Тя я открехна съвсем мъничко. Виждаше се само лявото й око и малко от лявата страна на лицето й.

– Как се отваряше вратата? Пролуката, през която я виждахте, отдясно ли беше или отляво?

– От моето положение пролуката беше отдясно.

– Добре, хайде да се уверим, че сме разбрали всичко вярно. Пролуката е била отдясно, нали така?

– Да.

– Значи, ако е стояла зад вратата и е надничала през пролуката, тя ви е гледала с лявото си око.

– Точно така.

– Виждахте ли дясното й око?

– Не.

– Ако е имала охлузвания, рани или каквито и да е травми от дясната страна на лицето й, вие можехте ли да ги видите?

– Не.

– Добре. Какво се случи после?

– Тя видя, че съм аз, и ми каза да вляза. Отвори вратата По-широко, но застана зад нея.

– И вие не можехте да я видите, така ли?

– Не цялата. Криеше се зад ръба на вратата.

– Какво се случи после?

– Ами озовах се в нещо като антре, вестибюл, и тя посочи към дневната, в която се влизаше през сводеста врата. Запътих се натам.

– Това означаваше ли, че тя е била зад вас?

– Да, когато се обърнах към дневната, тя беше зад мен.

– Тя затвори ли вратата?

– Да, струва ми се. Чух, че вратата се затваря.

– И после?

– Нещо ме удари по тила и паднах. Тогава изгубих съзнание.

– Знаете ли колко време сте били в безсъзнание?

– Не. Мисля, че е минало доста време, но нито полицаите, нито някой друг ми каза точно колко.

– Какво си спомняте после?

– Спомням си, че се задушавах и когато отворих очи, отгоре ми седеше някой. Лежах по гръб и той седеше върху мен. Опитах се да помръдна и тогава разбрах, че някой седи и върху краката ми.

– Какво се случи после?

– Двамата се изредиха да ме предупреждават да не мърдам и единият каза, че ми били взели ножа, така че, ако се опитам да помръдна или избягам, щял да ми даде да разбера.

– После са дошли полицаите и са ви арестували?

– Да, след няколко минути пристигна полицията. Сложиха ми белезници и ме накараха да се изправя. И тогава видях, че имам кръв по сакото.

– Ами по ръката ви?

– Не я виждах, защото ми бяха закопчали китките зад гърба. Чух единият от мъжете, които бяха седели отгоре ми, да казва на полицая, че по ръката ми има кръв, й тогава полицаят нахлузи торбичка върху дланта ми. Усетих го.

– Как се е озовала кръвта по ръката и сакото ви?

– Знам само, че някой трябва да ме е намазал с нея, защото аз не съм го сторил.

– Левак ли сте?

– Не.

– И не сте ударили госпожица Кампо с левия си юмрук?

– Не съм.

– Заплашихте ли я, че ще я изнасилите?

– Не.

– Казахте ли й, че ще я убиете, ако не ви се подчинява?

– Не.

Надявах се да разпаля оня огън, който бях видял първия ден в кабинета на С. С. Добс, обаче Рулей се държеше спокойно и хладнокръвно. Реших преди да приключа с него, да го попритисна още, за да върна нещо от тогавашния му гняв. На обяда му бях казал, че искам пак да го видя, и не бях сигурен какво прави сега.

– Изпитвате ли гняв, задето ви обвиняват в нападение срещу госпожица Кампо?

– Естествено.

– Защо?

Той отвори уста, ала не отговори. Изглеждаше разярен, че изобщо му задавам такъв въпрос. Накрая все пак възвърна дар слово.

– Как така „защо“? Някога обвинявали ли са ви в нещо, което не сте извършили? Случвало ли ви се е да не можете Да сторите нищо друго, освен да чакате? Просто да чакате седмици и месеци наред, докато накрая получите възможност да идете в съда и да кажете, че ви обвиняват несправедливо. Само че после трябва да чакате още по-дълго, докато прокурорът вика на свидетелската скамейка лъжци, а вие трябва да слушате лъжите им и просто да чакате своя ред. Естествено, че съм гневен. Аз съм невинен! Не съм го извършил!

Изпълнението му беше идеално. Точно на място. Насочено към всеки, който някога несправедливо е бил обвиняван в Каквото и да било. Можех да му задам още въпроси, обаче си припомних принципа: влизаш и излизаш. По-малкото винаги е повече. Седнах си на мястото. Ако бях пропуснал нещо, щях да го попитам след кръстосания разпит.

Погледнах съдията.

– Нямам повече въпроси, Ваша светлост.

Минтън скочи на крака, още преди аз да съм седнал. Той застана зад катедрата, без да откъсва ледения си поглед от Рулей. Показваше на съдебните заседатели какво мисли за него. Очите му бяха като лазери, пронизващи залата. Стисна ръбовете на катедрата толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Всичко това беше театър за пред заседателите.

– Отричате да сте докосвали госпожица Кампо – започна прокурорът.

– Точно така – потвърди Рулей.

– Според вас тя сама се е ударила или е накарала човек, когото до оная вечер никога не е виждала, да я пребие, така ли?

– Не знам кой го е направил. Знам само, че не съм аз.

– Но искате да кажете, че тая жена, Реджина Кампо, лъже. Че днес е дошла в съда и нагло е излъгала съдията, съдебните заседатели и целия свят.

Минтън подчертаваше думите си, като отвратено клатеше глава.

– Знам само, че аз не съм извършил нещата, които твърди тя. Единственото обяснение е, че единият от нас лъже. И това не съм аз.

– Това ще определят съдебните заседатели, нали така?

– Да.

– А тоя нож, който ужким сте взели за самозащита? Нима искате да убедите съдебните заседатели, че жертвата отнякъде е знаела, че имате нож, и го е използвала в своя полза?

– Нямам представа какво е знаела. Никога не съм й показвал ножа, нито съм го вадил в бар, в който може да е била и тя. Затова не виждам откъде може да е знаела за него. Мисля, че го е намерила, когато е бръкнала в джоба ми за парите. Винаги нося ножа и парите си в един и същи джоб.

– А, значи сега изкарвате, че е откраднала и парите от джоба ви. И кога се е случило това, господин Рулей?

– Носех в себе си четиристотин долара. Когато ме арестуваха, парите ги нямаше. Някой ги е взел.

Вместо да се опита да изобличи Рулей по въпроса за парите, Минтън беше достатъчно интелигентен, за да знае, че откъдето и да го подхване, пак ще излезе в най-добрия случай на равно. Ако се опиташе да докаже, че обвиняемият изобщо не е имал пари и че е възнамерявал да нападне и изнасили Кампо, а не дай плати, аз щях да извадя данъчните декларации на клиента си и те щяха да хвърлят сериозно съмнение върху идеята, че не е можел да си позволи една проститутка. Адвокатите обикновено наричаха такъв ход на свидетелските показания „тотално преебаване“, затова и той се въздържа и продължи с финала си.

Прокурорът драматично вдигна в ръка снимката на смазаното от бой лице на Реджина Кампо.

– Значи Реджина Кампо е лъжкиня – рече той.

– Да.

– И е накарала някой да й причини всичко това или даже го е сторила сама.

– Не знам кой го е извършил.

– Но не сте вие.

– Не, не съм аз. Не бих сторил такова нещо на жена. Не бих посегнал на жена.

Рулей посочи снимката, която продължаваше да държи Минтън.

– Никоя жена не заслужава такова нещо – заяви той.

Наведох се напред и зачаках. Рулей беше повторил дословно думите, които го бях инструктирал някак да вметне в отговорите си по време на показанията. „Никоя жена не заслужава такова нещо.“ Сега оставаше само Минтън да се хване на въдицата. Той беше умен. Трябваше да разбере, че Рулей току-що му е отворил вратичка.

– Какво искате да кажете с това „заслужава“? Нима смятате, че престъпното насилие се свежда до въпроса дали жертвата си получава заслуженото?

– Не. Нямах това предвид. Исках да кажа, че с каквото и да си изкарва прехраната, не е трябвало да я бият така. Никой не заслужава с него да се случи такова нещо.

Прокурорът отпусна ръката, в която държеше снимката. Погледна я за миг и отново отправи очи към обвиняемия.

– Повече нямам какво да ви питам, господин Рулей.