Адвокатът с линкълна

15

Когато искат да хвърлят малки състояния за дрехи и бижута, богаташите в Бевърли Хилс отиват на Родео Драйв. Когато искат да хвърлят големи състояния за къщи и апартаменти, отиват на няколко преки оттам на Канън Драйв, където са скъпарските фирми за недвижими имоти. На златни стативи в техните зали, като произведения на Пикасо и Ван Гог, са изложени снимки на оферти за много милиони долари. Тъкмо там намерих „Уиндзор Резиденшъл Истейтс“ и Луис Рулей в четвъртък следобед.

Когато пристигнах, Рол Левин вече чакаше – при това буквално. Бяха го задържали в чакалнята с бутилка минерална вода, защото Луис водел служебни разговори по телефона в кабинета си. Секретарката, прекалено почерняла от слънцето блондинка, с коса, която висеше от едната страна на лицето и като сърп, ме осведоми, че ще можем да влезем само след още няколко минути. Кимнах и се отдръпнах от бюрото й.

– Искаш ли да ми обясниш какво става? – попита Левин.

– Да, когато влезем при него.

От тавана от двете страни на чакалнята висяха стоманени жици, на които бяха закрепени рамки с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра, съдържащи снимки и описание на предлаганите за продан имоти. Преструвайки се, че разглеждам редиците от къщи, които не можех и да се надявам да си позволя дори след сто години, аз се насочих към задния коридор, водещ към офисите. Когато стигнах там, забелязах отворена врата и чух гласа на Рулей. Като че ли уговаряше представяне на имот на Мълхоланд Драйв за клиент, който искал да запази името си в тайна. Озърнах се назад към Левин, който продължаваше да кисне в предната част на чакалнята.

– Пълни глупости – изсумтях и му дадох знак да дойде при мен.

Минах по коридора и влязох в разкошния кабинет на Рулей. Вътре видях задължителното бюро, отрупано с документи и дебели каталози. Само че моят клиент го нямаше там. Беше се проснал на дивана отдясно на бюрото с цигара в едната ръка и телефона в другата. Появата ми го смая и аз си помислих, че секретарката може изобщо да не му е съобщила, че има посетители.

Левин се вмъкна след мен, последван от секретарката, чийто перчем се клатеше като сърп напред-назад, докато бързаше да ни настигне. Уплаших се острието да ней отреже носа.

– Извинявайте, господин Рулей, тия хора просто влязоха, без да ме питат.

– Трябва да затварям, Лайза – каза в слушалката той. – По-късно ще ти се обадя.

След това я остави върху вилката на стъклената масичка.

– Няма нищо, Робин. Можеш да си вървиш.

И я освободи, като махна с опакото на дланта си. Робин ме изгледа така, като че ли бях жито и искаше да ме окоси с тоя свой рус сърп, след което напусна стаята. Затворих вратата и погледнах Рулей.

– Какво става? – попита той. – Приключи ли всичко?

– Нищо подобно – отвърнах.

Носех папката със следствените материали на прокуратурата. Анализът на оръжието беше най-отпред. Приближих се и го пуснах на масичката.

– Успях само да се посрамя в прокуратурата. Обвиненията срещу теб си остават и сигурно ще отидем на процес.

Рулей се умърлуши.

– Не разбирам. Нали каза, че ще скъсаш гъза на прокурора.

– Само че се оказа, че той скъса моя. Защото пак не беше откровен с мен.

После се обърнах към Левин.

– И защото заради теб ни прецакаха.

Рулей разтвори папката. На първата страница имаше цветна снимка на нож с кръв по черната ръкохватка и върха на острието. Не беше същият като на ксерокопията в материалите, които детективът беше получил от своите източници в полицията и ни бе показал на срещата в офиса на Добс още първия ден от делото.

– Какво е това, по дяволите? – вторачи се в снимката Левин.

– Нож. Истинският, оня, който е носил Рулей в апартамента на Реджи Кампо. С нейната кръв и неговите инициали на дръжката.

Рол седна на дивана, колкото можеше по-далече от Рулей. Аз останах прав и двамата ме гледаха. Започнах с Левин.

– Днес отидох да сритам гъза на прокурора и накрая той срита моя ей с тия неща. Кой е източникът ти, Рол? Защото ти е дал белязана колода.

– Чакай малко, чакай малко. Това не е…

– Не, ти чакай. Докладът, в който пишеше, че произходът на ножа не може да се установи, е фалшив. Подхвърлили са го, за да ни прецакат. Да ни измамят. И напълно успяха, защото аз им се натресох, като си мислех, че днес няма как да се издъня, и просто ей така им дадох записа от бара в „Морганс“. Направо го извадих, като че ли е съдийското чукче. Само че не беше, по дяволите.

– Куриерът беше – рече Левин.

– Моля?

– Куриерът. Човекът, който носи докладите от полицейския участък в прокуратурата. Аз му казвам кои дела ме интересуват и той ми ги преснима.

– Е, само че са те надушили и се е получило идеално. По-добре му се обади и му кажи, че ако има нужда от добър адвокат, няма да му помогна.

Усетих, че съм започнал да се разхождам пред тях, обаче не престанах.

– И ти – обърнах се към Рулей. – Получавам сега истинския доклад за оръжието и установявам, че ножът не само е изработен по поръчка, но и че може да се свърже с теб, защото носи тъпите ти инициали! Пак ме излъга!

– Не съм те излъгал – викна ми той. – Опитах се да ти обясня. Казах, че това не е моят нож. Повторих го два пъти, обаче никой не ме слушаше.

– Тогава трябваше да обясниш какво имаш предвид. Казвайки просто, че това не е твоят нож, е все едно да кажеш, че не си го извършил ти. Трябваше да настоиш: „Ей, Мик, може да възникне проблем с ножа, защото аз все пак носех нож, обаче това на снимката не е той“. Какво си мислеше, че просто ще изчезне ли?

– Моля те, хайде говори по-тихо – възрази Рулей. – Навън може да има клиенти.

– Не ми пука! Майната им на твоите клиенти. Там, накъдето си се запътил, няма да ти трябват клиенти. Не виждаш ли, че тоя нож проваля всичко, което постигнахме? Носил си смъртоносно оръжие на среща с проститутка. Ножът не е подхвърлен. Твой си е. И това значи, че вече нямаме инсцецировка. Как да твърдим, че тя е инсценирала всичко, щом прокурорът може да докаже, че си носил ножа, когато си влязъл в апартамента й?

Той не отговори, ала аз не му и дадох много време да го стори.

– Ти си го извършил, ебати, и са те пипнали – насочих показалец към него. – Нищо чудно, че не са си дали труда да разпитват в бара. Няма нужда от повече разследване, защото имат твоя нож и твоите кървави отпечатъци по него.

– Не съм го извършил! Това е инсценировка. КАЗВАМ ТИ! Беше…

– Кой крещи сега? Виж, не ми пука какво ми казваш. Не мога да работя с клиент, който не е откровен, който не вижда смисъл да обясни на своя адвокат какво става. Прокуратурата ти направи предложение и смятам, че е най-добре да го приемеш.

Рулей изпъна гръб и рязко взе пакета цигари от масата. Извади една и я запали от предишната, която допушваше.

– Няма да се призная за виновен в нещо, което не съм извършил – заяви клиентът ми с глас, който внезапно беше станал спокоен след първото дръпване на дима.

– Седем години. Ще излезеш след четири. Имаш време до съда в понеделник, после няма да е валидно. Помисли си и ми кажи дали ще приемеш.

– Няма да приема. Не съм го извършил и ако ти не можеш да доведеш делото до процес, ще си потърся друг адвокат.

Левин държеше папката със следствените материали. Пресегнах се и грубо я дръпнах от ръцете му, за да чета направо от анализа на оръжието.

– Не си го извършил, а? – стрелнах Рулей с поглед. – Добре, щом не си го извършил, имаш ли нещо против да ми обясниш защо си отишъл при оная проститутка с изработен по поръчка нож „Черна нинджа“, с тринайсет сантима острие и с твоите инициали отгоре, при това не веднъж, а два пъти, от двете страни на острието?

Свърших си работата с анализа на оръжието и хвърлих папката обратно на Левин. Тя прелетя между ръцете му и го удари по гърдите.

– Защото винаги го нося със себе си!

Настойчивостта на отговора му донесе тишина в стаята. Направих още един тигел пред масичката, вперил очи в него.

– Винаги го носиш – повторих аз.

– Точно така. Аз съм агент на недвижими имоти. Карам скъпи коли. Нося скъпи бижута. И често се срещам с непознати сам в празни къщи.

Той отново ме накара да се замисля. Колкото и да бях, надъхан, все още можех да позная мъждукащото пламъче. Левин се наведе напред и погледна Рулей, после мен. И той го виждаше.

– Какви ги приказваш? – попитах. – Та ти продаваш къщи на богаташи.

– Откъде да знам, че са богаташи, когато ми се обадят и поискат да видят някое място?

Смутено разперих ръце.

– Трябва да имате някаква система да ги проверявате, нали така?

– Естествено, можем да проверим кредитните им карти и да поискаме някои справки. И въпреки това всичко се свежда до това, което ни дават, а тия хора не обичат да чакат. Когато искат да видят някой имот, искат да го видят веднага. Тук има много фирми за недвижими имоти. Ако не реагираме моментално, някой друг ще заеме нашето място.

Кимнах. Пламъчето ставаше все по-ярко. Тук може би имаше нещо, което да използвам.

– Ставали са убийства, знаеш го – продължи Рулей. – През годините. Всеки агент на недвижими имоти знае, че има опасност, когато ходиш на такива места сам. Известно време из този район върлуваше изнасилвач, който нападаше и обираше жени в празни жилища. Майка ми…

Той млъкна. Зачаках. Нищо.

– Какво майка ти?

Клиентът ми се поколеба, преди да отговори.

– Веднъж показвала къща в Бел Ер. Била сама и си мислела, че нищо не я заплашва, защото се намира в Бел Ер. Мъжът я изнасилил. Зарязал я завързана. След като не се прибра в офиса, аз отидох в къщата. И я намерих.

Очите на Рулей се взираха в спомена.

– Кога беше това? – попитах.

– Преди около четири години. Оттогава престана да продава. Просто си стоеше в офиса и нито веднъж не отиде да покаже някой имот. Аз поех продажбите. И тъкмо тогава започнах да нося ножа. Имам го от четири години и го нося навсякъде, освен в самолета. Беше в джоба ми, когато отидох в оня апартамент. Изобщо и не помислих за него.

Настаних се на стола срещу дивана. Мозъкът ми започваше да пуши. Вече виждах как може да се получи. Въпреки че защитата се градеше върху случайност. Кампо беше инсценирала всичко и случайността й бе помогнала, когато беше открила ножа в него. Можеше да се получи.

– Майка ти подаде ли жалба в полицията? – обади се Левин. – Проведоха ли следствие?

Рулей поклати глава, докато гасеше фаса си в пепелника.

– Не, прекалено се срамуваше. Боеше се, че ще стигне до вестниците.

– Кой друг знае? – попитах аз.

– Хм, аз… сигурен съм, че и Сесил знае. Сигурно никой друг. Не можеш да го използваш. Тя ще…

– Няма да го използвам без нейно разрешение – прекъснах го. – Обаче може да се окаже важно. Ще трябва да поговоря с нея.

– Не, не бива да…

– Заложени са животът и прехраната ти, Луис. Ако те пратят в затвора, няма да оцелееш. Не се бой за майка си. Една майка ще направи каквото трябва, за да защити рожбата си.

Той сведе очи и поклати глава.

– Не знам…

Бавно издишах в опит да се отпусна. Може би бяхме предотвратили катастрофата.

– Едно знам със сигурност – заявих. – Ще отида в прокуратурата и ще откажа сделката. Ще отидем на процес и ще рискуваме.