Адвокатът с линкълна

45

До вечерта слухът беше започнал да се разпространява. Не секретните подробности, а официалната версия. Версията, че съм спечелил делото, като съм уредил прокуратурата да поиска окончателно прекратяване на процеса само за да арестуват клиента ми за убийство в коридора пред залата, точно след като съм се разделил с него. Обадиха ми се всички адвокати, които познавах. Звъняха ми дотогава, докато батерията на мобилния ми не падна. Всичките ми колеги ме поздравяваха. В техните очи нямаше никакви проблеми. Рулей беше идеалният клиент. Бях получил хонорар от тарифа А за един процес и щях да получа същия хонорар за следващия. Двоен дар, за който повечето адвокати можеха само да мечтаят. И естествено, когато им казвах, че няма да поема защитата по второто дело, всички ме молеха да ги препоръчам на Рулей.

Най-много обаче очаквах обаждането по домашния ми телефон. Беше Маги Макфърсън.

– Цяла вечер чакам да ми звъннеш – осведомих я.

Нервно се разхождах назад-напред в кухнята, ограничаван от телефонния кабел. Когато се прибрах вкъщи, проверих всички апарати, ала не открих подслушвателни устройства.

– Извинявай, имах съвещание – отвърна бившата ми жена.

– Чух, че са ви събрали заради Рулей.

– Да, точно затова ти се обаждам. Ще го пуснат.

– Какви ги говориш? Как така ще го пуснат?!

– Да. Държали са го девет часа в една килия и не се е пречупил. Може би прекалено добре си го научил да не говори, защото е твърд като камък и нищо не са изкопчили. И това означава, че не разполагат с достатъчно основания за задържане.

– Грешиш. Имат достатъчно. Намерили са талона за глоба и трябва да има свидетели, които да потвърдят, че е бил в „Кобра Рум“. Даже Менендес може да го разпознае.

– Не по-зле от мен знаеш, че Менендес не означава нищо. Той ще разпознае всеки, за да излезе на свобода. А ако има други свидетели от „Кобра Рум“, ще е нужно време, за да ги открият. Талонът за глоба показва, че е бил в близост, но не и в апартамента й.

– Ами ножът?

– Работят по въпроса, но и за това ще им трябва време. Виж, искаме да го направим както трябва. Смитсън решаваше и повярвай ми, той също искаше да го задържим. Така по-лесно щяхме да преглътнем фиаското, което днес претърпяхме благодарение на теб. Само че просто нямаме нищо. Засега. Ще го пуснат и ще запретнат ръкави с криминалистичните експертизи и свидетелите. Ако Рулей е виновен, ще го пипнем и другият ти клиент ще излезе от затвора. Не се безпокой. Обаче трябва да го направим както трябва.

Безпомощно замахнах с юмрук във въздуха.

– Изгърмяха си патроните. По дяволите, не биваше да го арестуват днес.

– Сигурно са си мислили, че деветчасовият разпит ще свърши работата.

– Сглупили са.

– Никой не е съвършен.

Отношението й ме ядоса, но си сдържах езика зад зъбите. Имах нужда от нея, за да съм в течение на събитията.

– Точно кога ще го пуснат?

– Не знам. Преди малко се реши. Кърлин и Букър дойдоха да присъстват на съвещанието и Смитсън току-що ги прати обратно в полицията. Когато се върнат, сигурно ще го пуснат.

– Виж, Маги. Рулей знае за Хейли.

Изтече ужасяващо дълъг момент, преди Маги да отговори:

– Какво искаш да кажеш, Холър? Допуснал си дъщеря ни да…

– Нищо не съм допускал. Той се вмъкна вкъщи и видя снимката й. Това не значи, че знае къде живее Хейли, нито даже как се казва. Но знае за съществуването й и иска да ми отмъсти. Затова трябва веднага да се прибереш. Искам да си при Хейли. Изведи я от апартамента. Само взимай мерки за сигурност.

Нещо ме накара да не й разкрия всичко – по-точно това, че в съда Рулей е заплашил конкретно семейството ми. „Не можеш да защитиш всеки.“ Щях да го използвам само ако откажеше да изпълни каквото исках.

– Тръгвам още сега – отвърна бившата ми съпруга. – И ще дойдем при теб.

Знаех, че ще го каже.

– Не, не идвайте.

– Защо?

– Защото и той може да дойде при мен.

– Това е безумие. Какво ще правиш?

– Още не съм сигурен. Просто иди да вземеш Хейли и идете на някое сигурно място. После ми се обади по мобилния си, обаче не ми казвай къде сте. По-добре да не знам.

– Просто се обади в полицията, Холър. Те могат…

– И какво да им кажа?

– Не знам. Кажи им, че те е заплашил.

– Адвокат да каже на полицията, че се чувства застрашен… да, направо ще се изпотрепят да ми се притекат на помощ. Сигурно ще пратят спецотряд.

– Ами все нещо трябва да направиш.

– Мислех, че съм направил. Мислех, че той ще остане в затвора до края на дните си. Обаче вие привързахте и сега трябва да го пуснете.

– Казах ти, не беше достатъчно. Даже сега, след като знам за евентуалната опасност за Хейли, пак не стига.

– Тогава върви при дъщеря ни и се погрижи за нея. Останалото остави на мен.

– Отивам.

Само че не затвори. Като че ли ми даваше възможност да кажа още нещо.

– Обичам те, Магс – прошепнах. – Обичам ви и двете. Внимавай.

Затворих, преди тя да успее да отговори. Почти незабавно пак вдигнах слушалката и набрах мобилния на Фернандо Валенцуела. Той се обади на петото иззвъняване.

– Вал, тук е Мик.

– Пфу, ако знаех, че си ти, нямаше да отговоря.

– Виж, имам нужда от помощта ти.

– От моята помощ ли? Молиш ме за помощ, след като оня ден ме обвини?!

– Виж, Вал, спешно е. Оня ден ти надумах нещо тъпо и се извинявам. Ще ти платя телевизора, ще направя каквото искаш, само ми помогни сега.

Зачаках. След малко той ме попита:

– Какво ти трябва?

– Рулей още носи гривната на глезена си, нали?

– Да. Знам какво се е случило на процеса, но той не ми се е обаждал. Един от моите хора в съда ми съобщи, че ченгетата пак го прибрали, така че не знам какво става.

– Прибрали са го, само че ще го пуснат. Сигурно ще ти се обади, за да му свалиш гривната.

– Вече съм си вкъщи, мой човек. Може да ме намери утре заран.

– Точно това ми трябва. Накарай го да почака.

– Това не е услуга, мой човек.

– Услуга е. Искам да си отвориш лаптопа и да го наблюдаваш. Когато напусне участъка, искам да знам къде отива. Можеш ли да го проследиш?

– В момента ли?

– Да, веднага. Някакъв проблем ли има?

– Нещо такова.

Приготвих се за нов спор. Той обаче ме изненада.

– Нали ти обясних за алармата на батерията?

– Да, спомням си.

– Е, преди час получих съобщение за двайсет процента.

– Още колко време ще можеш да го следиш, докато батерията падне съвсем?

– Сигурно от шест до осем часа активно следене, преди да премине на икономичен режим. После ще се появява на екрана ми през петнайсет минути в продължение на още пет часа.

Замислих се. Трябваше само да преживея нощта и да съм сигурен, че Маги и Хейли са в безопасност.

– Въпросът е, че когато премине на икономичен режим, гривната почва да пищи – продължи Валенцуела. – Ще го чуеш да идва. Или ще му писне да слуша алармата и ще зареди батерията.

Или може би пак щеше да изпълни фокуса на Худини, помислих си.

– Добре – отвърнах аз. – Ти ми каза, че има още аларми, които можеш да вградиш в проследяващата програма.

– Точно така.

– Можеш ли да програмираш гривната така, че алармата да се задейства, когато той наближи конкретно място?

– Да, например, ако беше педофил, алармата може да се задейства, когато наближи някое училище. Такива неща. Мястото трябва да е точно определено.

– Добре.

Дадох му адреса на апартамента на „Дикенс“ в Шърман Оукс, където живееха Маги и дъщеря ми.

– Ако се приближи на десет преки от там, обади ми се. Няма значение колко е часът, непременно ми се обади. Това е услугата.

– Какво има там?

– Там живее дъщеря ми.

Оттатък последва дълго мълчание, преди Валенцуела да отговори:

– С Маги ли? Смяташ ли, че оня тип ще отиде там?

– Не знам. Надявам се, че докато носи гривната на глезена си, няма да направи тая глупост.

– Добре, Мик, дадено.

– Мерси, Вал. И се обади на домашния ми телефон. Батерията на мобилния ми падна.

Дадох му номера и замълчах за момент. Чудех се още какво да прибавя, за да изкупя предателството си отпреди два дни. Накрая се отказах. Трябваше да се съсредоточа върху настоящата опасност.

Излязох от кухнята и се запътих по коридора към кабинета си. Прехвърлих картотеката на бюрото си, намерих един номер и вдигнах настолния телефон.

Набрах и зачаках. Погледнах от прозореца наляво и за пръв път забелязах, че вали. Явно щеше да се изсипе проливен дъжд и се зачудих дали времето ще повлияе върху сателитното проследяване на Рулей. Оставих тая мисъл, когато оттатък ми отговори Теди Воугъл, тарторът на Светците.

– Ало?

– Тед, тук е Мики Холър.

– Как си, адвокате?

– Тая вечер не съм много добре.

– Тогава се радвам, че се обаждаш. С какво мога да ти помогна?

Преди да отговоря, погледах дъжда през прозореца. Знаех, че ако продължа, ще бъда задължен на хора, с които никога не исках да се обвързвам.

Обаче нямаше мърдане.

– Случайно някой от вашите в момента да е насам? – попитах го.

Той се поколеба. Сигурно любопитстваше защо адвокатът му се обажда за помощ. Очевидно го молех за нещо, което се въртеше около мускули и оръжие.

– Оставил съм няколко момчета да наглеждат клуба. Какво има?

Говореше за стриптийз бара на „Сепулвида“, не много далеч от Шърман Оукс. Разчитах на това.

– Семейството ми е в опасност, Тед. Имам нужда от няколко души, които да пазят отпред и може би да гепят един тип, ако се наложи.

– Въоръжен и опасен?

Не се колебах много.

– Да, въоръжен и опасен.

– Звучи като филм от нашия тип. Къде ги искаш?

Веднага беше готов за действие. Знаеше, че ще бъда много по-ценен за него, ако съм под негова власт, а не на хонорар. Продиктувах му адреса на апартамента на „Дикенс“. Описах му Рулей, казах му и как е бил облечен в съда.

– Ако се появи пред апартамента, искам да бъде спрян – заключих. – И нека хората ти се задействат веднага.

– Дадено – обеща Воугъл.

– Благодаря, Тед.

– Не, благодарско на теб. С удоволствие ще ти помогнем, ти толкоз пъти си ни измъквал.

Да бе, как ли пък не, помислих си. Затворих с мисълта, че току-що съм прекрачил една от ония граници, които човек се надява никога да не вижда, камо ли да престъпва. Пак погледнах през прозореца. Дъждът навън се стичаше на талази от стрехите. Отзад нямах водосточни тръби и прозрачната водна стена приглушаваше дневната светлина. Тая година имаше само дъжд. Само дъжд.

Излязох от кабинета и се върнах в предната част на къщата. На масата в малката трапезария лежеше пистолета, който бях взел от Ърл Бригс. Вторачих се в оръжието и се замислих за всичките си досегашни ходове. С две думи, бях летял слепешком и така бях изложил на опасност не само себе си.

Започнах да се паникьосвам. Припряно вдигнах телефона от стената в кухнята и набрах мобилния на Маги. Отговори веднага. Разбрах, че е в колата си.

– Къде си?

– Тъкмо стигам пред къщи. Ще събера малко багаж и тръгваме.

– Хубаво.

– Какво да кажа на Хейли, че баща й е изложил живота й на опасност ли?

– Не е така, Маги. Той е виновен. Рулей. Не успях да го овладея. Една вечер се прибрах вкъщи и той седеше в кабинета ми. Нали работи в агенция за недвижими имоти. Бива го да открива адреси. Видя снимката й на бюрото ми. Исках да…

– Може ли по-късно да го обсъдим? Трябва да се кача и да взема дъщеря си.

Не дъщеря ни. Дъщеря си.

– Естествено. Обади ми се, когато отидете някъде.

Тя изключи, без да каже нищо повече. Бавно оставих слушалката. Не вдигнах длан от телефона. Наведох се напред, докато опрях чело в стената. Идеите ми се бяха изчерпали. Можех само да чакам Рулей да направи следващия си ход.

Телефонният звън ме сепна и аз отскочих назад. Слушалката падна на пода. Изтеглих я за кабела. Обаждаше се Валенцуела.

– Получи ли съобщението ми? Току-що се обадих.

– Не, говорех по телефона. Какво има?

– Тогава добре, че се обадих пак. Той се движи.

– Накъде?

Извиках прекалено високо. Изпусках си нервите.

– Насочва се на юг по „Ван Найс“. Обади ми се и каза, че искал да му сваля гривната. Отговорих, че вече съм си вкъщи и може да ми позвъни утре заран. Предупредих го, че е най-добре да зареди батерията, за да не му се разпищи посред нощ.

– Добро хрумване. Къде е сега?

– Още е на „Ван Найс“.

Опитах се да си представя маршрута му. Ако се движеше на юг по „Ван Найс“, той се насочваше право към Шърман Оукс и квартала, в който живееха Маги и Хейли. Също така обаче можеше просто да го прекоси на път за дома си оттатък хълма. Трябваше да почакам, за да се уверя.

– С какво закъснение го следи джипиес системата? – поинтересувах се аз.

– Няма закъснение, мой човек. Показва го, където е в момента. Току-що мина под надлеза на сто и първа. Може би просто се прибира вкъщи, Мик.

– Знам, знам. Само да прекоси Вентура. Следващата улица е „Дикенс“. Ако завие по нея, значи не си отива вкъщи.

Стоях и не знаех какво да правя. Заразхождах се напред-назад, плътно притиснал слушалката към ухото си. Знаех, че даже Теди Воугъл веднага да е задействал хората си, те щяха да стигнат там чак след още няколко минути. Точно сега не ми вършеха никаква работа.

– Ами дъжда? Отразява ли се на джипиеса?

– Не би трябвало.

– Поне това е успокоително.

– Спря.

– Къде?

– Трябва да е на светофар. Струва ми се, че това тук е Мурпарк Авеню.

На една пряка преди „Вентура“ и две преди „Дикенс“. Оттатък чух някакво писукане.

– Какво е това?

– Алармата, дето ме накара да я програмирам. Току-що прекоси границата от десет преки.

Писукането утихна.

– Изключих я.

– Ще ти се обадя веднага.

Не дочаках отговор. Затворих и се обадих на Маги. Тя веднага вдигна.

– Къде си?

– Нали ме инструктира да не ти казвам.

– Извън апартамента ли си?

– Не, още не. Хейли си събира пастелите и книжките за Оцветяване.

– По дяволите, изчезвайте оттам! Бързо!

– Бързаме колкото…

– Веднага изчезвайте! Пак ще ти се обадя. Непременно.

Затворих и пак позвъних на Валенцуела.

– Къде е?

– Сега е на Вентура. Трябва да е на следващия светофар, защото не се движи.

– Сигурен ли си, че е на пътя, а не е паркирал?

– Не, не съм сигурен. Мога да… няма значение, тръгна. Мама му стара, зави по „Вентура“.

– Накъде?

Заразхождах се, притиснал слушалката толкова силно към ухото си, че чак ме болеше.

– Надясно… хмм, на запад. Движи се на запад.

Караше успоредно на „Дикенс“, на една пряка оттам, по посока на апартамента на дъщеря ми.

– Пак спря – информира ме Валенцуела. – Не е на кръстовище. Като че ли е по средата между две преки. Струва ми се, че паркира.

Прокарах пръстите на свободната си ръка през косата си като човек, изпаднал в пълно отчаяние.

– Трябва да вървя, ебати. Батерията на мобилния ми е паднала. Обади се на Маги и й кажи, че той идва към тях. Кажи й просто да се качи на колата и да изчезва!

Изкрещях му номера на бившата си жена и хвърлих слушалката. Знаех, че ще ми трябват минимум двайсет минути, за да стигна до Дикенс, при това, ако се движех със сто километра в час на завоите на Мълхоланд, обаче не можех да стоя със скръстени ръце и да рева команди по телефона, докато семейството ми се намираше в опасност. Грабнах пистолета от масата и се втурнах към изхода. Докато отварях вратата, припряно пъхах оръжието в страничния джоб на сакото си.

На прага стоеше Мери Уиндзор. Косата й беше мокра от дъжда.

– Мери, какво…

Тя вдигна ръка. Погледнах надолу и видях металния блясък на пистолет. В същия момент се разнесе изстрел.