Британия Роуд 22

Полша

— Трябва ли да заминеш? — попита Силвана.

Тя седеше на единствения стол, който притежаваха, кърмеше Аурек, разрошваше меките му бебешки къдрици и безгрижно се възхищаваше на пълните му бузки и дългите мигли. Момчето беше на четиринайсет месеца и не спираше да се усмихва.

Януш сви рамене.

— Баща ми казва, че е неизбежно.

Тя премести Аурек на коляното си. Бяха предъвквали този разговор помежду си вече цяла седмица.

— Но какво ще правим ние?

— Ще останете при родителите ми.

— А ако не искам?

— Тогава се прибери при твоите родители. Каквото и да стане, не трябва да оставате във Варшава. Няма да сте в безопасност.

В деня, в който си тръгна и се отправи към гарата да се запише войник, Силвана се качи на кухненската маса и погледна през таванското прозорче с надеждата да го зърне, когато минава през парка. Искаше да види как се събира с останалите войници и отива да се бие за родината си, но видя само тълпите от хора, разхождащи се на слънце като през всеки летен ден в града. Слезе от масата и почувства някаква тежест в стомаха. Мазна топка страх. Беше сама. Осъзна, че е трябвало да положи повече усилия да си намери приятели. Истината е, че не познаваше никого във Варшава. Януш и Аурек бяха целият й живот. А сега Януш го нямаше.

През последващите седмици лятната жега отстъпи пред бурите и германските войници дойдоха. Маршируваха в такт с проливния дъжд, караха по варшавските търговски улици и булеварди, донесоха със себе си бремето на ужаса, който връхлетя града, рушаха сгради и вилнееха по улиците. Силвана се страхуваше прекалено много да изведе сина си навън или пък да го остави сам вкъщи. Тя седна до печката, свита на кълбо. Беше получила писмо от майката на Януш, в което я приканваше да побърза и да се прибере при тях. Тревожеха се за сигурността й. От собствените си родители нямаше вест.

Беше обявен полицейски час. Германски камиони с високоговорители се движеха по улиците и тръбяха заповеди, задължаващи хората да си стоят вътре. Трамваите бяха спрени. На хората не им беше разрешено да се събират на групи, по-големи от трима души. През нощта я будеха звуци от изстрели. Дните на Силвана преминаваха като в мъгла — спеше, седеше до печката, играеше си с Аурек и се опитваше да събере смелост да излезе от апартамента, да намери начин да напусне града и да стигне до родителите на Януш.

Когато въглищата им свършваха, тя слизаше долу и седеше на площадката пред апартаментите от първия етаж. Там имаше радиатори, които работеха, и беше по-топло. Много от хората бяха избягали и блокът изглеждаше пуст. Семейство Ковалски, двойката, която я беше прибрала в апартамента си, когато раждаше Аурек, беше останала. Те бяха станали фолксдойче, нови германци. Носеха на ръкавите си червени ленени ленти с щамповани черни свастики и вече отказваха да говорят с нея, преструваха се, че не е там, ако я подминеха по стълбището.

Силвана седеше върху един радиатор, когато видя семейството от един от апартаментите на приземния етаж да тръгва. Мъж и жена с малко момиченце. Мъжът носеше два куфара, а жената още един. Така позна, че не смятат да се връщат.

Те оставиха вратата отворена и тя се промъкна вътре. В кухнята намери стар хляб, няколко картофа и две-три глави лук. Имаше и малко въглища, така че разпали печката и свари супа. Разходи се из апартамента. Беше като да влезеш в снимка от списание. Пианото от черно дърво, в блясъка на което се отразяваше лицето й, беше покрито с бледо оранжев копринен шал с дълги изящни ресни. Силвана натисна клавишите. Тоновете прозвучаха ясно и Аурек се размърда в количката си.

Тя остана там една седмица, бродейки из празните стаи. Избърса праха от украшенията и помете пъстроцветните килими. Ако някой дойдеше, поне щеше да види, че се е грижила за мястото. Всеки ден обличаше топло сина си и излизаше, за да се опита да хване автобус за провинцията. Всеки ден с часове се редеше на опашки и после отново се връщаше в апартамента.

Когато войниците дойдоха, тя беше заспала в голямата спалня. Една ръка я сграбчи и рязко я вдигна на краката й.

— Не трябва да си тук — каза един офицер, пристъпвайки пред групата войници. — Тези апартаменти са само за германски граждани.

Нареди на останалите мъже да излязат и като свали кожената си куртка, се заразхожда наоколо, оглеждайки картините и украшенията.

— Тези не са лоши — рече и повдигна един месингов свещник от мраморната полица над камината. Силвана сви рамене. Свещникът не беше неин. Можеше да го вземе. Можеше да вземе всичко, което пожелае. Той погледна към Аурек, който седеше на килима и си играеше с дрънкалката си, и тя изведнъж се изплаши.

— Смятам да живея тук — продължи той. — Ще ми трябва домашна прислужница. Но ще трябва да намериш някого да вземе детето.

Постави ръце на раменете й.

— Ти си хубаво момиче. Много е просто. Ако имаш нужните документи, можеш да станеш германка. За теб ще е по-добре. Така ще можеш да останеш във Варшава. Не би искала да бъдеш изпратена в Германия и да вършиш земеделска работа, нали? Градско момиче като теб. Не. Разбира се, че не. Решено е. Сега ми дай една усмивка. Аз мога да ти помогна.

Тя легна, както й беше наредил, и се надяваше покорството й да я спаси. Нямаше да създава проблеми. Щеше да остане безименна, недостатъчно интересна да я запомни и прекалено угодлива, че да си заслужава да я нарани. Взе тези решения в момента, в който той започна да разкопчава роклята й.

Дрехите му миришеха на дъжд. Беше притиснал лицето й във възглавницата и тя извъртя глава настрани, за да гледа към завесите на прозореца. Беше с фигури на хванати за ръце танцуващи деца. Подгъвът им беше пожълтял и мръсен там, където се опираха в пода. Имаха нужда от пране. Най-сетне той се изтъркули от нея.

— Добро момиче — каза, силно запъхтян.

Изпъна униформата си, взе си куртката и излезе, като й каза, че по-късно ще се върне с документите й.

Силвана се подми в банята, приклекнала във ваната, и се подсуши с роклята си. В спалнята намери пола, блуза, някакви чорапи, бельо и кожено палто от червеникава лисица с подплата от кафява коприна. На дъното на долапа имаше чифт сини кожени обувки с панделка на глезена и с тънки токове.

В стария й апартамент беше тъмно. В един куфар тя прибра детски дрешки и сложи албума със снимки на филмови звезди отгоре. Отвори бюфета в кухнята и взе оттам спестяванията им. Януш беше изтеглил парите им от банката през август.

— Всичко е наред — каза на Аурек, докато го увиваше в одеялото. — Ще се справим. Татко ти скоро ще си дойде.

Но Януш я беше изоставил. Това чувстваше в действителност. Беше я оставил и затова се беше случило това. Тя изтри сълзите в ръкава си и се застави да спре да подсмърча. Изми лицето си, подсуши го, сложи си малко червило и си оправи косата.

Отне й часове да прекоси града. Навсякъде прозорците на сградите бяха изпотрошени, а пътищата блокирани. Силвана се спусна към брега на реката. Все още усещаше войника по себе си, лепкавия сърбеж по бедрата си, болезненото проникване в нея, срама. Стоеше и гледаше бързо движещата се вода. Би било толкова лесно да остави реката да я отнесе.

Запрепъва се нататък с откраднатите обувки на високи токчета и пристигна на крайната спирка на автобусите.

— Днес няма автобуси в посока север — отговори на запитването й служителят.

— Имам пари. Мога да си платя. Само аз и синът ми сме. Трябва да стигна до свекъра и свекърва ми.

— Не мога да правя чудеса — каза мъжът, поглеждайки банкнотите в протегнатата й ръка.

Той й намери място за правостоящи в един претъпкан автобус. Изкрещя на останалите пътници да минат по-навътре и да направят място за още един, после взе парите й и й пожела късмет. Автобусът отиваше в грешната посока, на изток, но Силвана не я беше грижа. Януш го нямаше. Дома й го нямаше. Оставаха й единствено синът й, дрехите на някаква чужда жена и неудържимо желание да напусне града.

Автобусът преминаваше през гористи местности и през села, търговски градчета и голи поля. След като се счупи, Силвана се качи на стоп на една каруца. Намери друг автобус. Когато на него пък му свърши бензинът, тя слезе и тръгна пеша.

Напред по пътя се проточваше дълга колона от хора с ръчни колички и конски каруци, натоварени с дюшеци. Жени безмълвно бутаха детски колички, а между всички тях се провираха велосипеди, като се опитваха да избягват блъсканицата в мъчноподвижната тълпа.

Силвана размени високите токчета за чифт обувки с дървени подметки и така вървя с дни. Нямаше никаква представа къде отива, но, изглежда, и никой друг около нея нямаше. Аурек скимтеше от вятъра и подсмърчаше нещастно. Около устните му се появи силно възпалена червена екзема, която се влошаваше с всеки изминал ден. Хвана настинка. Носът му беше пълен със зелени сополи, а кожата му се белеше. Каквото и да правеше, не можеше да го успокои. И когато една жена, която вървеше до нея, й предложи да я отмени за малко, тя се поколеба само миг, преди да свали коженото си палто, да го увие в него и да й го подаде, благодарна за предоставената й почивка.

През целия следобед в небето назряваше буря и накрая задуха бръснещ източен вятър. Силвана вдигна поглед и видя от запад да идва черен облак. Движеше се бързо и започна да се разпростира и да покрива небето като разплискано мастило, което скри светлината на деня за броени минути. Първите пръски дъжд закапаха ледени и остри като игли. После изтрещя гръмотевица и бурята ги връхлетя.

Само за няколко секунди Силвана вече беше подгизнала. Огледа се около себе си, за да намери жената, която носеше Аурек, но от нея нямаше и следа.

Някакъв звук заглуши свистящия вятър и проливния дъжд. Усилваше се все повече и повече, докато накрая не се превърна в оглушителен тътен. Силвана се обърна към източника на звука. Ниско на небето прелитаха самолети в редица. Колесниците им проблясваха отдолу.

Тя се завъртя паникьосано, викайки сина си. Как можеше да го остави на някаква чужда жена? Как можеше да постъпи толкова глупаво? Разни хора наоколо издърпваха децата от каручките, с които пътуваха. Мъже и жени търчаха под дъжда. Конете бяха изтегляни от пътя в полетата и насочвани към дърветата.

И тогава я видя. Жената, при която беше Аурек. Тя пресичаше пътя и отиваше към полето. Бученето на самолетите стана още по-силно. Изведнъж въздухът се промени и Силвана чу силен и пронизителен шум. Затича се към жената. Чуваше писъци и грохот на гръмотевици, замириса й на изгоряло. Погледна нагоре и видя как един от самолетите се спуска стремително надолу със спираловидни движения. След това почувства само изключителна горещина, все едно някой е отворил вратата на пещ, и после се свлече.

Отвори очи и усети пронизваща болка в крака. Ръцете й бяха нарязани и целите в кръв, а на глезена й зееше дълбока рана. Бурята беше отминала и водата в локвите навсякъде около нея мрачно просветваше. Силвана се запрепъва в телата на жени, деца и коне. Беше боса, така че се подхлъзна и падна в басейна от кръв, разлят като локва бензин на пътя. Изпълзя от него на ръце и колене. После се изправи на крака и започна да търси Аурек, като предлагаше живота си на всички познати й светци, само и само да открие жената, при която беше момчето й.

Думите на майка й отекваха в ума й. „Само недей да обичаш момчето прекалено силно. Не знаеш какво е да обичаш някого и после да го загубиш.“ За първи път разбра думите й. Нещо повече — скърбеше за нея. Скърбеше за майка си болезнено много.

Най-напред видя палтото, оранжевата козина беше опъната пред нея като ранено животно в калта. Жената лежеше до него, краката й бяха усукани така, сякаш е скочила от голяма височина и се е приземила лошо. Силвана докосна палтото. Беше лепкаво от кръвта. Сърцето й подскочи, заблъска бясно, но веднага щом разгърна палтото, се успокои.

— Детенцето ми — прошепна тя.

Аурек лежеше върху копринената подплата на палтото. Личицето му беше съвършено спокойно.

— Ела с нас — каза му Бруно, но Януш поклати глава.

Седяха на кухненската маса в колибата.

— Не можеш да останеш тук. Руснаците ще те приберат. Правителството иска всички полски войски да се противопоставят. А ние можем да стигнем до Франция. Аз имам пари. Ако успеем да стигнем до Будапеща, без да ни хванат, тамошният полски консул ще ни уреди преход до Марсилия и там можем да се присъединим към французите и британците. Хайде, ела с нас.

Малко по-рано Бруно беше извадил коша с картофите изпод перваза на прозореца и се беше самопровъзгласил за готвач на деня. Франек беше оскубал пилетата, а Януш беше извадил вода от кладенеца. Тъкмо се бяха наяли и сега допиваха остатъците от бутилка водка, която Бруно беше измъкнал от раницата си.

Двамата мъже бяха любопитни да разберат какво прави Януш сам в тази колиба. Задаваха му толкова много въпроси, че накрая се усети как им казва истината, само и само да млъкнат.

— Куче, а? — викна Франек. После се закашля, разхили се, заудря се по коляното и се изплю на пода. — Каза, че заравяш куче! Знаех си, че лъжеш. Бях сигурен. Ти си дезертьор.

Януш му хвърли гневен поглед.

— Ти не беше там.

— Постъпил си правилно — каза Бруно. — Ако беше останал във влака, сега щеше да си във военнопленнически лагер. Все още можеш да се биеш. Това и трябва да направим. Ние, поляците, винаги сме се борили за свободата си.

— Дали ще избягаш, или ще се биеш, все едно. Накрая ще умреш — заяви Франек. — Така стоят нещата сега. Може и на рамото ти да е спрял Ангел на смъртта. Изглеждаш ми като някой, който си има такъв. Съвсем скоро ще те призоват.

Януш не му обърна внимание. Бяха се изтегнали назад, след като се бяха нахранили, топлината от огъня сгряваше лицата им, а на масата гореше газена лампа.

— Мен не ме интересува — продължи Франек и се оригна звучно. — Няма нищо по-хубаво от това да се наядеш, напиеш и да си разхлабиш колана. Кой знае кога пак ще ни се отдаде възможност, нали така, Бруно?

Бруно чоплеше остатъците от пилето.

— Сега ще се бием за страната си, а когато се върнем, ще отидем в къщата ми в Торун. Бях управител на една фабрика за сапун и къщата ми е голяма. Ще пием полска водка, докато паднем мъртвопияни. После ще се събудим и ще го направим отново. Разбира се, при положение че крадците не са задигнали всичко. Това лято броят на кражбите е скочил до небето. Направо не мога да си представя какво ли е във Варшава…?

— Имаше разни истории по вестниците — отговори Януш. Главата му пулсираше и гърлото му беше пресъхнало. Очите му се затваряха за сън.

— Крадците обичат войните — каза Бруно. Той пресуши и последните капки водка в бутилката и я метна на пода. — Всички те — полските крадци, еврейските, литовските, руските, германските и словашките. Всички те си умират за войни. Не вярвай на вестниците, които разказват за нашите смелчаци, които работят против германците. Те не са нищо повече от шпиони и престъпници, които вече печелят от тази война.

— Никога не съм ходил във Франция — вметна Франек. Чистеше ноктите си с острието на джобното си ножче. — Преди да се запиша във войската, не съм излизал от село. Ами ти, Януш?

Януш се загледа в пламъка на огъня в огнището.

— Аз трябва да се върна във Варшава. Трябва да намеря съпругата си.

— Ами давай, кой те спира! — Франек помаха с ножа във въздуха. — Варшава е в онази посока. Просто следвай германските танкове и оръжия. Радвам се, че се запознахме, мъртвецо.

Бруно избърса ръце в панталоните си.

— Най-доброто, което можеш да направиш, е да избягаш от Полша. В момента цели камиони, пълни с хора, са се отправили към Румъния и Унгария. Ела с нас, докато още имаш възможност. Границите все още се минават сравнително лесно, но това няма да трае дълго.

Януш се изправи. Не искаше да води този разговор.

— Ще донеса малко цепеници. Тази вечер е студена.

Излезе отвън и усети как нощният въздух прояснява ума му. Затътри се през двора. Там навън, под беззвездното небе и сред влажния аромат на растителността, той можеше да си представи, че мъжете в колибата са плод на неговото въображение. Щяха да си тръгнат на следващия ден и все едно, че никога не ги е срещал. А после щеше да се прибере вкъщи. Започна да трупа дърва в ръцете си. Чу нечии стъпки в двора и се спря, взрян в тъмнината. Бруно пристъпи към него, миришеше на мазнината от пилето и на пушека от огнището.

— Реших да ти помогна. Онова, което казах преди малко вътре, сещаш се… Наистина го мисля. Не мога да стигна до Франция с Франек сам. Трябва ми някой, на когото умът му си е на мястото. А ти не можеш да останеш тук. Франек е прав, че ще те сметнат за дезертьор…

— Бях откъснат от отряда си.

— Но после си се скрил тук. Виждал съм какво правят с дезертьорите. Вече никой не знае какво, по дяволите, става. Хората са уплашени. Не знаят на кого да вярват. Видях една екзекуция само преди няколко дни. Беше на момче в цивилни дрехи, но с военни ботуши. Един лейтенант го хвана. Накара го да застане по средата на пътя, докато войските минаваха. Лейтенантът каза, че да дезертираш, е признак на малодушие. И после лудото копеле го застреля. Без военен съд, без нищо. Момчето просто имаше войнишки ботуши и това беше достатъчно. Войсковите части обикалят из цялата страна. Ако те намерят тук…

Януш взе още една цепеница и я нареди върху другите в ръцете си.

— Не съм дезертьор.

— Това те ще го решат. Ела с нас. Аз имам пари. Достатъчно, че да стигнем до Франция.

Януш не искаше да пита откъде Бруно има пари. Реши, че е по-добре да не знае. Щом се изправи, видя нещо да проблясва в тъмнината.

— Нещо свети! Ето там.

Между дърветата присветна мек жълт лъч. А в далечината проехтя шум на двигател.

— Това е мотор — каза Бруно. — Сигурно е на малко по-малко от километър оттук. Наблизо има войскови части.

— Полски ли?

— Руски, бих казал. Ето го пак. Виж, ако искаш, остани тук и чакай да те приберат. Но можеш и да дойдеш с нас.

— От твоите уста звучи така, сякаш нямам избор.

— Ами нямаш.

Франек отвори вратата на колибата и се показа навън с газената лампа.

— Какво правите вие двамата? Огънят почти угасна. Измръзвам тук вътре.

Светлината от лампата трепна в мрака. Януш пусна дървата и изтича към него.

— Загаси лампата!

— Взимай си ботушите, Франек — нареди Бруно, който дойде след него. — Тръгваме. Хайде, побързай!

Януш влезе вътре в колибата след Франек, а Бруно затвори вратата. Точно преди да угаси лампата, той зърна набързо двамата мъже, докато си нахлузваха ботушите и шинелите — един мъж с наднормено тегло, който със сигурност беше прекалено стар да се бие, и едно уплашено като заек момче. Бруно докосна рамото му.

— И така. С нас ли идваш? Ще дойдеш ли във Франция?

Януш кимна. Той прозря истинското положение. Ако го заловяха като дезертьор, можеше да го убият. Ако успееше да се добере до Варшава, щяха да го хвърлят в затвора.

— Кажи де! — настоя Бруно.

— Идвам.

Щеше да тръгне с тези мъже и да се бие за родината си. Навлече палтото си и излезе навън в нощта.