Британия Роуд 22

Феликстоу

Силвана, Тони и Аурек се разхождат по пясъка, слушат крясъците на чайките и монотонния плясък на вълните. Тони сваля обувките и чорапите си, навива крачолите на панталоните си и застава до ръба на водата с Аурек. Щом някоя по-голяма вълна се разбие до тях, изтанцува няколко крачки назад, а Аурек пищи и бяга нагоре по брега.

— Така, отивам да поплувам — виква Тони, за да заглуши шума на вятъра, после сваля ризата и панталоните си и ги подава на Силвана. — Ти сигурна ли си, че не искаш да влезеш?

— Да — отговаря тя и го гледа как стяга ластика на банските си гащета. — Добре ни е тук. Ще те изчакаме.

Силвана и Аурек сядат под един насип от сребристи малки камъчета, който ги пази от вятъра. Там е по-топло и тихо. Тони влиза в кафеникавото море, силните му космати крака си проправят път срещу течението, докато се бори да остане изправен. После се потапя под водата, отново се показва и тръсва глава като мокро куче. Силвана гледа как подскача нагоре-надолу, изчезва и се появява с всяка нова вълна, докато накрая не се превръща в малка точица далеч от брега.

Тя отваря дамската си чанта и вади отвътре пощенска картичка със снимка на крайморската улица и дългия кей, който стърчи навътре в морето. Картичката е хубава — с наситено синьо небе и пясък с цвят на жълтък. Пише кратичко съобщение на Януш, същото, което е пращала и на останалите картички. По една всяка седмица с адреса на къщата на Тони. Януш не й е отговорил. Минали са два месеца, откакто напуснаха Британия Роуд. Това е последната картичка, която смята да изпрати. След това ще се опита да го забрави. Веднъж вече бе успяла в Полша. Ще се справи и този път.

Вдига яката на палтото по-плътно до брадичката си и пръстите й потъват в меката синя вълна. Подплатено е със сатен и е страшно приятно за носене. Има млечно-кафяв декоративен копринен шев и големи кончета, с които Аурек обича да си играе. Носи чифт перлени обици, които според Тони много подхождат на палтото. Под него е с блуза от китайски креп със ситно плисе и наниз от копченца по врата. Полата й от туид е с висока талия, малко е старомодна, но платът е най-добро качество. Ботушите й блестят като кестени. От италианска кожа са, беше казал Тони, когато ги измъкна от гардероба в спалнята си и й предложи да ги пробва. Тогава тя го попита за Луси. Не можа да се сдържи.

— Тони, трябва да знам. Можеш да ми кажеш. На Луси ли бяха тези ботуши?

Беше й отговорил сухо.

— Не — взе ръцете й в своите. — Разбира се, че не. Раздадох дрехите на Луси още преди години. Тези са си твои. Само твои.

Тя извива глезен, за да види как кожата проблясва на слънцето. Никога не е имала толкова хубави ботуши.

Тони се връща прегладнял. Води ги на ресторант, където едно момиче им сервира варени картофи и риба със зелен сос от магданоз, който разлива на покривката, докато слага чиниите на масата.

— Аурек, ама как си почернял, приятелче — казва Тони. — Можеш да минеш за италианче. Не смяташ ли така, Силвана?

Не, мисли си тя. Изглежда като поляк.

— Абсолютно — отговаря и забърсва соса от ръба на чинията със салфетката си.

Тони довършва чашата с вино и си поръчва още една. Силвана отпива от своето и им се усмихва.

— Наздраве. Наздровье! — казва тя и вдига чашата си за наздравица.

Ето ни всички тук, мисли си. Чувства безкрайна топлота към Тони, която я увлича. Увличат я усещането на перлите на шията й, копринените чорапи, които й дава, и храната, която им предоставя. Може би се дължи на виното, което не е свикнала да пие, но тя поглежда към Тони и към загорялото лице на сина си и вярва, че биха могли да бъдат семейство.

След дългия късен обяд те се разхождат из градината „Меси“. Тони учи Аурек как да играе миниголф, а Силвана ги гледа. В шест вечерта, когато прибират наредените по брега шезлонги и хората се разотиват по домовете си, Тони отива на бар, а Аурек и Силвана се разхождат по крайбрежния булевард. Двете чаши вино, които е изпила по-рано, още я държат приятно замаяна. Гирлянди от цветни лампички висят над павилиони, в които продават морски дарове, сладкиши и поздравителни картички. Във въздуха се носи неприятна остра миризма. Силвана купува на Аурек една играчка, която се върти на вятъра, и малко шоколад. Момчето й дава парченце в устата. Тя го стисва със зъби и вкусва млечната сладост. Разсмива се и отмята глава назад. И в момента, в който го прави, вижда как една жена гледа към нея през улицата. Гледката мигновено я отрезвява.

— Я се виж — казва Дорис, след като се приближава към нея. — Твоята филия явно е паднала с намазаната страна нагоре.

Силвана не възнамерява да се остави да бъде сплашвана. Може да си тръгне. И в действителност би искала да го стори. Иска да се врътне на пети, а може би дори да заметне елегантното си синьо палто, щом го направи. Ако вирне брадичка, също би било удовлетворително. Но Дорис може да й каже как е Януш.

— Значи ти си живееш тук във Висшето общество на брега на морето, докато твоят мъж се смахва и разкопава розите си?

Силвана отмята косата от лицето си.

— Виждала ли си го?

Дорис не бърза да й отговори. Навежда се по-близо до нея, като актриса, която се кани да изрече най-важната си реплика, и затова кара публиката да чака. Но Силвана е дисциплиниран зрител. Изтърпява мълчанието на жената и изчаква да чуе някакви новини за Януш. От дрехите на Дорис се разнася миризма на готвено.

— Съпругът ти развали любимата си градина, преди да замине — най-накрая казва Дорис.

— Да замине ли?

— Ти не знаеше ли? Мъжът ти напусна Британия Роуд. Замина си. — Тя отстъпва назад, все едно се кани да се поклони, щом вече си е казала репликите. — Сега трябва да се оправяш сама, госпожичке. Постели си леглото и вече преспокойно можеш да си легнеш в него.

После се отдалечава наперено, с победоносно вдигната глава.

Аурек дърпа Силвана за ръкава. Изял си е шоколада.

— Ще ти купя още — казва му тя и гледа как Дорис се изгубва в навалицата. — Ако искаш, можем да поостанем още малко навън.

Сядат пред една синя барака на плажа и гледат как в небето се кълбят облаци, докато пламналата в червено слънчева светлина се спуска над морската шир. Небето става тюркоазено и Аурек казва, че такъв е и цветът на яйцето на коса.

Щом изгряват звездите, Силвана и Аурек се сгушват един в друг на плажа. Януш ги е оставил. Тя беше провалила както него и момчето, така и клетото й мъртво бебе. Вижда как Тони ги търси на кея. Тази вечер не би могла да се престори, че всичко е наред. Той стои под уличната лампа, поглежда часовника си и тръгва обратно към къщата. Силвана гледа как се отдалечава.

Придърпва момчето в скута си и двамата стоят така, докато солената влага не се просмуква в дрехите им и Аурек не я моли да го заведе да спи.

Входната врата е отворена, а лампата в коридора е оставена да свети. Силвана и Аурек се качват на пръсти горе. Докато той се пъха в леглото, тя отваря вратата на основната спалня. Тони похърква лекичко. Силвана слиза на долния етаж, взема няколко от струпаните из цялата къща вестници и започва да рови из кухненските чекмеджета. Намира една ножица и я занася в дневната, където разгръща вестниците и започва да изрязва снимки на деца. Отнася се към това като към работа, преглежда последователно страница след страница. Като намира някоя детска снимка, спира и изчита статията към нея. Все още не може да чете много добре на английски, но бързо разпознава определени думи и изрази. Сираци… изчезнали… изгубени… последно видени. Трагична история. Майчина мъка. Понякога децата на снимките се усмихват така, сякаш виждат духовете на семействата си около себе си. Всяко едно лице я кара да пролива сълзи за собствения си мъртъв син.

Работи мълчаливо, докато пред нея не се натрупва купчина изрезки. Поглежда нагоре, да отпочинат очите й, и вижда светлините на крайбрежната улица. Дори и когато живееше в гората, не се бе чувствала толкова изгубена, както в този момент.