Британия Роуд 22

Феликстоу

Аурек слуша чайките. Все още не се е съмнало и небето е отрупано със звезди, но птиците мяукат като изоставени котета. Той отваря прозореца, надвесва се през него и започва да имитира крясъците на птиците, докато една жена от няколко къщи по-надолу не се подава от собствения си прозорец и не му казва, че ще го обеси, изкорми и разпарчетоса, ако не си затвори шибаната уста. После си ляга пак на походното легло и се опитва да заспи с надеждата, като се събуди, да е отново в неговото си легло на Британия Роуд.

От пет дни са във Феликстоу. Още е с дрехите, с които е пристигнал, а майка му като че не забелязва дали той е там, или не. Вечер тя прелиства купчини с вестници и му показва снимки на деца, които той не иска да вижда. Не ги познава. Защо би искал да ги гледа? Тя също не ги познава, защо тогава плаче за тях?

Тони се е върнал в Ипсуич. Каза, че трябва да отваря магазина за животни, че трябва да изглежда сякаш си живее постарому, за да не предизвикват подозрение. Гледа Аурек така, все едно е лошо момче. Като си тръгна, Тони обеща да се върне за уикенда. Аурек не разбира защо, но щом го казва и дава на майка му пари, обяснявайки, че трябва да стигнат за седмицата, тя се разплаква.

Миналата вечер, в сряда, някакви мъже ги бяха стреснали. Почукаха на вратата, изнесоха разни кашони и после внесоха бали с памучни чаршафи. Майка му им каза, че е домашната помощница на Тони. Мъжете надигнаха шапки и й благодариха, а после също й дадоха пари. Аурек се скри от тях. Направи си гнездо от една бала с чаршафи.

През деня майка му се носи наоколо като сомнамбул. Броди по плажовете и той я следва, влачи се след нея, подритва пясъка и си събира мидички и счупени стъкла. Ако огладнее, му купува захарен памук — розови и зелени облаци, от които го болят зъбите и му текат лигите. По езика му се топи прелестна сладост и той отхапва лакомо, захарта разранява ъгълчетата на устата му, а по косата му се лепят сладки конци. Когато яде така, майка му спира и го гледа. Понякога дори се усмихва за миг. После свежда глава, оглежда краката си и тръгва отново.

Не я пита за врага, но всеки път, щом чуе нечии стъпки пред къщата или види мъж да върви сам по брега, се чуди дали не е той, неговият баща, който е дошъл да ги отведе вкъщи.

Тони се връща в петък вечерта и в събота сутрин отиват с колата до една борова гора, на половин час път навътре от брега. Гората е обширна и дърветата растат на равно разстояние едно от друго върху светла на цвят почва. Тони ги оставя там и казва, че има да свърши нещо във Феликстоу.

Аурек бере горските гъби, които растат в тревата на края на гората. Не си спомня някога да се е учил да ги бере. Това е нещо, което някак си винаги е знаел да прави. Забелязва една туфа зелени мухоморки, прикляква до тях и вади ножчето от джоба си. Със сигурна ръка ги отрязва, отделяйки дебелата кръгла торбичка от основата им — знае, че отровните гъби я имат. Тези предизвикват смърт след ден-два. Няма лек. Полага ги на земята и ги оглежда. Ако Тони умре, може би ще могат да се върнат вкъщи? И без това вече е лошо момче. По негова вина са тук.

— Какво правиш с тези гъби?

Аурек подскача. Не е чул майка си да се приближава зад него. Отбягва погледа й, но е убеден, че тя може да прочете мислите му, затова ритва гъбите и ги стъпква, докато не станат на каша.

— Погрижи се да почистиш ножа си добре. Тези са опасни. — Силвана се усмихва и слага ръка на бузата му. — Тук е чудесно, нали? Само ние двамата. Както преди.

Би искал и врагът да е с тях, да му обяснява как работят телефоните и какво задвижва моторите. Врагът би могъл да му построи къщичка на дървото. Може да им направи хубав дом сред дърветата. Аурек се протяга, докосва косата на майка си и навива един кичур около пръстите си.

— Нещо лошо ли направих? — пита я той, а тя се разсмива гласно така, сякаш е казал голяма смешка.

По здрач, когато Тони идва да ги вземе, най-големите прилепи, които Аурек някога е виждал, започват да се спускат сред клоните. Намира си един умрял и майка му убеждава Тони да му позволи да го задържи.

Аурек го слага на верандата, където той изсъхва като кожа, но няколко дни по-късно вятърът го грабва и го отнася. Аурек го търси с дни по брега, пълзи под бараките на плажа и рибарските колиби, сред зелени мрежи и плетени кошове за омари, пръстите му преравят мокри вестници, въдици и захвърлени розови рибешки черва.

— Добре ли е за него да тича свободно из града? — пита Тони, когато пристига следващия петък, а Аурек се прибира, вмирисан на риба.

— Не може ли Питър да дойде да си поиграят?

— Той е при баба си и дядо си.

Аурек седи на стъпалата пред входа, запушил е ушите си с пръсти и се прави, че не чува какво си говорят. Опитва се да си представи звука, който рибите издават под водата, чуди се дали пеят една на друга както птиците.

— Не трябва ли Аурек да тръгне на училище? Тук сте от две седмици. Не искаме да идват да ни разпитват от Социалната служба.

— Още не е готов за училище.

— Какво е това по косата му?

— Катран. Пак е бил при корабостроителниците.

— Не бива да му позволяваш да обикаля така. Мога да му донеса един заек. Или куче. Да си има домашен любимец. Може да помогне да си стои вкъщи.

— Не — казва Силвана. — По-добре да почакаме.

— Какво да чакаме?

— Подходящия момент — отговаря тя.

Аурек изважда пръсти от ушите си. Знае, че няма да получи домашен любимец. Майка му не е щастлива на крайбрежието. Подходящият момент никога няма да настъпи.