Британия Роуд 22

Ипсуич

Януш не го е грижа за спуканите гуми и смачкания капак. Неговата кола е паркирана пред номер двайсет и две на Британия Роуд, изглежда солидно и благопристойно и той й се усмихва широко като на стар познайник. Рисунката лъщи черна като въглен и колкото повече Януш я лъска, толкова по-горд се чувства.

Когато пристигна, половината улица излезе да гледа, а мъже, които никога не му бяха казвали нещо повече от „Добро утро“ преди, сега се ръкуваха с него и се шегуваха, че са помислили, че премиерът им е дошъл на гости за чай. Закачаха го, че сигурно взема по три смени, та да може да си позволи такава кола, и никой от тях не спомена, че я бяха изтеглили до хълма или че фаровете са счупени, а на предната броня все още стои отпечатъкът на дървото, в което колата се беше забила.

Дорис и Гилбърт Холборн стоят на тротоара до Януш.

— Страхотна кола, „Роувър“ — казва Гилбърт. — Най-доброто от Великобритания. Била е на учител, казваш? Нищо чудно тогава, че е в такова добро състояние. Сигурно се е грижил за нея, нали? Май ти излезе късметът в тази страна.

Януш не му обръща внимание. Някои от работниците недоволстват, откакто са го направили бригадир. Чужденец да ръководи. А Януш се е почувствал обиден и изненадан от това да открие, че понякога и Гилбърт се държи язвително с него.

— Има малко работа по нея. Някои неща трябва да се оправят, но нищо кой знае колко сериозно.

— Обзалагам се, че момчето ти ще се влюби в нея, като я види — допълва Дорис. — Те излязоха с Тони тази сутрин. Видях ги, като тръгваха. Трябва да отбележа, че според мен е много мило от негова страна да ги извежда толкова често…

— И аз си мислех да взема кола — прекъсва я Гилбърт.

— Наистина ли? — Дорис въздъхва шумно. — Да не си се побъркал? Харчиш всичките ни пари за бира, цигари и залагания. От местен ли я купи, Ян?

— От другия край на града е. Искаш ли да я погледнеш отвътре, Гилбърт?

Януш отключва вратата и двамата мъже сядат на предните седалки, разглеждат уредите по таблото и вътрешността на купето.

— Знаеш ли, нашата Джина се вижда с едно момче от Ромфорд — казва Гилбърт. — Не споменавай пред Дорис, но от това, което разказва Джина, ми се струва, че е доста сериозно. Мислех си, че би било добре да имаме кола. Ако наистина вземе да й предложи, тя ще се премести да живее там. Ще можем да им ходим на гости през уикендите. А искам и да попътуваме. Имай предвид, че Дорис твърди, че предпочита автобусите. — Той прокарва ръка по таблото. — На теб няма да ти е лесно да намираш бензин в момента. Трябва да питаш Тони. Той е човекът за тази работа. Може да ти намери всичко.

Януш отпуска ръце на волана. Ще отиде до Градския съвет да разбере какво му се полага. Не иска да купува нищо на черно. Не е в негов стил да нарушава закона. Нагласява огледалото за обратно виждане и си представя как потегля надолу по хълма.

— Тони ли? Ами да, мога и да го питам, но мисля, че ако бъда пестелив, ще се справя.

— Вие двамата не искате ли по чаша чай с бисквити? — пита ги Дорис, наведена през отворения прозорец от страната на шофьора.

— Бих убил за един чай — отговаря Гилбърт.

— Да, благодаря — кимва и Януш.

Двамата излизат от колата и обикалят около нея още веднъж. Гилбърт потупва Януш по гърба.

— Ах ти, проклет късметлия такъв! Ама без да се засягаш. Че защо да не станеш бригадир? Ти работиш ужасно много. Но тъкмо това не ви разбирам на вас чужденците. Предполагам, че си нямате друго в живота. — Той тръгва към къщата, без да спира да говори на Януш през рамо. — Ние нямаме желание да работим постоянно.

— Просто искам да си върша работата добре — казва Януш. — Ако произвеждаме повече, тогава…

Кани се да последва Гилбърт в къщата за чаша чай, когато вижда Аурек да тича нагоре по улицата. Момчето като че ли плаче. Препъва се, докато бяга. Щом се приближава, Януш вижда ясно зацапаното му от сълзи лице. Изглежда така, сякаш е паднал лошо. Късите му панталонки са целите в кал, а ризата му е озеленена.

— Какво се е случило? — пита Януш, но детето заравя глава в стомаха му и забива юмруци в тялото му.

Януш се навежда.

— Какво има? Какво се е случило? Защо целият си изцапан с кал? Аурек? Кажи ми. Някой да не ти направи нещо? Кой те нарани? Къде е майка ти?

Онова, което казва Аурек, оставя Януш без дъх.

— Не разбирам. Кажи ми пак. Но бавно.

Аурек повтаря същата история.

— Сигурен ли си?

— Видях ги.

Януш пуска момчето. Усеща как кръвта нахлува в главата му.

— Идваш ли? — Дорис извиква някъде от къщата. — Побързай, че чаят ще изстине.

— Момчето е имало премеждие на някакво дърво и се е уплашило — обяснява той, като влизат в дневната на Дорис. — Явно за малко не е паднало.

Тя разрошва косата на Аурек.

— А къде е майка ти?

— Скоро ще си дойде — казва Януш. — Той е изпреварил останалите. Нали така, синко?

Януш задържа погледа си върху Аурек твърдо, но той не отговаря. Дорис му дава филийка хляб с конфитюр и любимата му играчка трактор. Януш пие тъмен чай и яде бисквити. Говори за скоростни кутии и свещи и как се разглобява четиритактов двигател. А през цялото време неговото собствено сърце проскърцва и засича — като двигател, от който е протекло масло.

— Мисля да прибера момчето вкъщи — казва той и се изправя.

— Кажи на твоята Силви да го изкъпе, като се прибере — заръчва Дорис. — Окалял се е като куче през зимата.

Януш не си прави труда да отмие калта от Аурек. Слага го да спи с дрехите и му казва да си стои в стаята. Детето погалва ръката му и той го целува нежно по челото.

— Ще се оправим. Не се тревожи. А сега заспивай, аз ще съм долу.

Не знае какво да прави, така че излиза объркан в градината и започва да плеви лехите. Това поне си казва, че прави, докато всъщност не спира да къса цветовете и да изкоренява любимите си растения. Той е непохватен и немарлив, но усещането да изтръгва венчелистчетата и да прекършва зелените стебла му доставя удоволствие.

Какъв е глупак. Това вероятно продължава от месеци. Нито веднъж не си е помислял, че Силвана е способна на нещо подобно. Как може да е бил толкова сляп?

Опитва се да изтръгне един корен киселец, но той се е хванал дълбоко в земята и затова отива до туфа от любимите му ириси и ги стъпква с пета. В едно нещо е сигурен — тя няма да му отнеме сина. Няма Тони да отгледа неговия син.

— Добре ли си? — Гилбърт се подава над оградата. — Ян? Наред ли си, приятел?

— Много съм добре — отвръща Януш.

— Жена ти прибра ли се вече?

— Не. Но я чакам. Скоро ще се прибере, благодаря.

Леко се покланя и се обръща да влезе в къщата, като смазва една леха с цариче по пътя си.

В кухнята изнамира бутилката вино, която Тони им е донесъл. Иска му се да я изхвърли, но в момента има нужда да пие, а и защо да не изпие неговото вино? Отваря го, изпива една чаша и решава, че горчи. Излива остатъка в мивката и отново излиза навън, влиза в парника, сяда на пода и обляга глава на ръцете си. Миризмата на чугун от работата му се е просмукала в кожата.

Поглежда нагоре и вижда Гилбърт да стои над него.

— Наистина ли си добре?

— Не — отговаря Януш. — Аз съм пълен глупак.

Силвана умолява Тони да я закара вкъщи.

— Трябва да намеря Аурек. Трябва да го открия, преди да е видял Януш.

Тони спира на средата на хълма, за да не видят, че слиза от неговата кола. Тя казва „довиждане“ на Питър, който седи на задната седалка и изглежда уплашен — тежестта на случилото се този следобед се е стоварила на раменете му и го кара да се свие. Изглежда по-дебел от всякога със свитите си на топка юмручета, прибрани в скута, и подутото от плач лице.

— Искам да се прибера у бабини — изплаква.

— Спри да плачеш, Питър — скарва му се Тони. — Силвана, ще се оправиш ли?

— Да. Заведи Питър вкъщи. Моля те, просто ме остави.

— Виж, мога да дойда с теб, да обясним, че момчетата са се объркали…

— Не. Искам да се прибера сама. Ще се оправя.

— Ще бъда в магазина — казва той и излиза от колата. — Силвана, тук съм, ако имаш нужда от мен. Силвана?

— Да — отговаря тя и се отдалечава. — Ще се оправя.

Чувства всичко друго, но не и че ще се оправи. Краката й треперят, очите й сълзят и тя свежда глава с надеждата никой да не я види как върви сковано по хълма.

По-рано носеше кошница за пикник и се разхождаше в гората с Тони и момчетата. А сега светът се беше сринал. Трябваше веднага да се прибере вкъщи с Аурек. Да отиде в апартамента над магазина за домашни любимци беше голяма грешка. Коляното я заболява и тя започва да накуцва.

Ще каже на Януш истината. Ще направи онова, което трябваше да направи още първия ден, в който пристигнаха, когато той ги посрещна на гарата. Просто е. Без повече лъжи. Ах, ако можеше някой да й даде съвет!

Януш ще разбере какъв дар е Аурек за тях. Ще осъзнае, че момчето трябва да бъде обичано и пазено грижливо. Ако иска, могат да се преместят. Да се махнат и да започнат на чисто някъде другаде. Без Тони. Без всичко това. Тя се спира пред къщата и поема дълбоко дъх.

Отвън е паркирана кола и Силвана се чуди на кого ли е. Първата й мисъл е, че може би имат гости, но бързо я отхвърля. Не познават никого. Отваря вратата. Британия Роуд номер двайсет и две. Това е нейният дом. Макар и да няма идея какво посрещане я чака. Кимва на пойната птичка на вратата, сякаш би могла да й донесе някакъв късмет, и после влиза в кухнята, където заварва Януш седнал на масата заедно с Гилбърт и Дорис.

Силвана е наясно как изглежда. Окото й е отекло. На бузата си има порязано. Роклята й, онази, която Януш й е купил, е цялата раздрана, със зелени петна и мъх. Опитва се да пооправи косата си и пръстите й напипват вейка. Решава да я остави, където си е. Знае, че така или иначе изглежда глупаво и без да вади птичи гнезда от косата си.

Дорис проговаря първа.

— Върна се значи, така ли? Защо не остана при твоя засукан мъж?

— Януш, къде е Аурек?

Дорис я поглежда кръвнишки.

— Сега ли се сети да питаш? Баща му сложи горкото дребосъче да спи.

Гилбърт е пламнал и, изглежда, се чувства неловко.

— Дорис, мисля, че трябва да се прибираме.

— Ще си тръгна, когато приключа. — Тя изтупва ръце в престилката си. — Горкото мъниче. Доста гаден номер, ако ме питаш. И като си помислиш, че изпитвах съжаление към теб.

Силвана не обръща внимание на Дорис. Няма да позволи да я сплашват в собствения й дом. Поне не и докато това още е нейният дом. Обръща се към Януш. Той отбягва погледа й.

— Горкото дете — не спира Дорис. — Слава богу, че си има баща, само това мога да кажа.

— Успокой се, Дорис — казва Гилбърт. — Няма нужда да създаваш главоболия и ти. Съжалявам, Ян. Тръгваме си.

Дорис изпръхтява и свива устни. Оставя Гилбърт да я хване за лакътя и да я надигне от стола. Силвана прави крачка встрани, за да им направи път.

— Ясна си ми — прошепва Дорис. — О, да, вече си ми съвсем ясна. Семейно планиране, да имаш да вземаш.

— Дорис! — Гилбърт я бутва настойчиво.

— Ще ти кажа едно. Това няма да ти се размине. Това е почтена улица. Ще си получиш заслуженото, ще видиш.

— Дорис! — повтаря Гилбърт остро. Той избягва погледа на Силвана. — Тръгваме си.

Входната врата се трясва и Силвана ги чува да се карат отвън. Сяда на масата.

— Не знам какво ти е казал Аурек, но не е така, както изглежда.

Осъзнава, че звучи глупаво още докато го изрича. Опитва отново. Надява се да прозвучи по-убедително.

— Бях уплашена и Тони се опита да ме успокои.

Януш скръства ръце.

— Уплашена. И от какво този път?

— Аурек едва не падна от едно дърво. Помислих си, че ще го загубя. Имам право да се страхувам. Светът е опасно място, Януш. Може би за теб не е, но за мен е такова. Усещам го ежедневно.

Януш продължава да не поглежда към нея. Тя се опитва да проследи погледа му и в отчаянието си вдига стола и го слага пред него.

Той прокарва пръст по якичката си. Вглежда се в нея студено.

— От колко време продължава това?

Тя трябва да му каже истината, да изтръгне думите от себе си, да ги накара насила да излязат. Все едно тегли от река нещо умряло преди много време.

— Трябва да ти разкажа. За Аурек.

— Какво за него?

— След като ни остави във Варшава, аз се качих на един автобус за провинцията. Аурек беше болен. Помниш ли как все настиваше? Не можеше да диша нормално. Плачеше през цялото време. Когато автобусът се счупи, аз последвах жените с децата и възрастните хора. Всички вървяхме заедно.

Януш се пресяга за цигарите и кибрита си.

— Това няма нищо общо с Тони…

— Но има общо с нас.

Силвана спира да говори. Става и затваря вратата на кухнята. Онова, което има да казва, не трябва да бъде дочуто случайно от Аурек.

— Дадох Аурек на една жена да го поноси. Бях изморена. Не трябваше да го правя. Помислих си, че не е страшно, ако е само за минутка-две. Тогава чух самолетите. Прелетяха над нас и един от тях се разби. Имаше експлозия. Трябваше да го държа при себе си. Не трябваше да го изпускам от поглед никога.

Спира да си поеме дъх. След като вече е привлякла вниманието на Януш, куражът я напуска. Дали не трябва да спре тук? Да му каже — да, целунах Тони — и да остави нещата така. По-добре да я смята за неверница, отколкото за майка, която е предала детето си.

По лицето й се стичат горещи сълзи. Как би могла да обясни, че живее със загубата от деня, в който синът й се изхлузи между краката й в дома на непознати — или че тази загуба присъства във всеки спомен, който е имала или някога ще има. Загубата изпълва сърцето й — тя е там в дърветата, в шумоленето на разветите от вятъра листа и в живото, потайно тяло на едно дете, което е обикнала. Дете, което нарича Аурек.

— Опитах се да го намеря. Бях объркана. Виках името му. Бях като обезумяла. Открих жената, но тя беше мъртва. Нашият Аурек лежеше до нея. Увих го в палтото си и го залюлях в ръце. Не знам колко време останах така. После станах и започнах да вървя. След известно време пак седнах. Но той беше все така студен.

— За бога! — Януш трясва ръка по масата. — За какво, по дяволите, е всичко това?

Яростта в думите му я наранява.

Силвана се обляга на стола и хваща главата си с ръце.

— Исках само да му осигуря нормално семейство. Той те обича, всеки може да го види. Аз ще си отида. Ще си тръгна. Но ти бъди негов баща, само за това ще те помоля.

— За какво говориш?

— Нашият син — казва тя, осъзнавайки, че ще го нарани повече, отколкото той някога би могъл да нарани нея, — опитвам се да ти обясня. Нашият син умря. Нашият истински син. Беше мъртъв, когато го намерих до онази жена.

Януш отваря широко очи. Устата му се изкривява така, сякаш го е накарала да вкуси нещо горчиво. Потиска порива си да се пресегне към него. Нейното докосване би го отблъснало.

— Лъжеш.

— Как бих могла да излъжа за нещо такова? Нашият син лежеше мъртъв в ръцете ми. Не знаех какво да правя. Станах и тръгнах с него, тогава чух да плаче бебе. Последвах звука и намерих едно дете в дървена количка. Беше почти на същата възраст като Аурек. То протегна ръчички към мен. Нуждаеше се от мен, разбираш ли? Избра мен. Плачеше сам-самичко и точно аз го чух. Сигурна съм, че си нямаше никого. Бяха го оставили на една купчина одеяла, а моето момче… нашето бебе беше мъртво. Това дете ме викаше, сякаш аз бях неговата майка. Какво друго можех да направя? Размених ги. Оставих нашия син в количката, взех другото дете и го нарекох Аурек. Казах си, че това е нашият син, който се е върнал при мен.

Устните на Януш се размърдват, но не казва нищо. Цигарата още стои в едната му ръка незапалена, кибритът в другата. Сега вече трябваше да разбере как е оцелявала, нали? Как винаги ще оцелява, във война или мир, без значение. Той продължава да я гледа и тя е сигурна, че разбира какво е преживявала. Че все нещо, а дори и всичко, би могло да бъде спасено. Тя е негова съпруга. Детето би могло да бъде техен син. Очите на Силвана са замъглени от сълзи, но не помръдва. Докато продължават да се гледат един друг, все още има надежда.

Януш е този, който извръща поглед.

— Върви.

— Не го мислиш наистина, нали?

— Вземи момчето. Просто си върви.

Той се изправя и излиза в градината. Силвана го последва до къщичката на дървото.

— Ами ти! — изкрещява. — Ти с твоите любовни писма. По-добър ли си от мен? Ти и онази жена. Елен, нали така? Да не мислиш, че не знам? Защо изобщо ни поиска обратно? Защо ни доведе тук, ако си имал нея?

— Вярвах ти — казва Януш. — Как си могла да ме излъжеш за… за сина ми? Махай се. Вземи детето, което и да е то, и си върви.

Той влиза в парника и затваря вратата.

Силвана се обръща назад към къщата и вижда Аурек на прозореца на стаята си да потропва с пръсти по стъклото. Тя вдига ръка и му помахва, но той продължава да тропа по стъклото, сякаш не я е видял.

Аурек седи на най-горното стъпало на стълбището и отказва да помръдне.

— Нье. Няма.

— Моля те. Вземи си нещата.

Момчето не иска да говори. Клати се на стълбите и Силвана го хваща за ръката, издърпва го за крака и го извлачва навън на улицата. Аурек хленчи отчаяно, докато тя го тегли насила надолу по хълма, и се опитва да се измъкне от хватката й. Само преди няколко часа го спасяваше. А какво му причиняваше сега?

Чуди се дали Януш ще тръгне след тях. Пресича улицата и си представя как го чува да тича зад тях и да ги вика обратно. Докато върви по-нататък, решава, че ще ги настигне с колелото си, и когато стига главната улица, наистина чува въртенето на колела на велосипед зад гърба си. Обръща се, а по лицето й се разлива облекчение. Но това не е Януш, а някакъв непознат, който надига шапката си за поздрав и издрънчава със звънчето си на Аурек.

Докато стига магазина на Тони, вече е изгубила надежда. Знае, че Януш няма да дойде.