Британия Роуд 22

Ипсуич

Свободното си време след работа и през почивните дни Януш прекарва, като прекопава градината дотогава, докато не се увери, че не е останало нищо, нито едно месесто разклонено коренче или дори стръкче трева. Даже огряна от слънцето, градината изглежда гола като нива през зимата. Единственото зелено нещо в нея е дъбът. Януш стои под въжената стълба на къщичката на дървото и поглежда нагоре. Няма да му отнеме много време да я разглоби цялата.

Взема от навеса чука и триона си. После пак ги връща. Не може да го направи. Не може да се накара да посегне на къщичката.

За пръв път, откакто Силвана си е отишла, чувства умора. Изтощение. След като вече градината е разчистена, може да си почине. Цялото тяло го боли, главата му бучи. Трябва да се наспи. Залита към къщата, ляга на леглото на момчето и спи дълбоко през целия следобед и цялата нощ. Буди се рано на следващата сутрин с ясната представа какво трябва да направи сега.

В понеделник е национален празник и той има свободен ден. Обува си гумени ботуши на стълбите отпред, излиза навън в дъждовната утрин и забързва надолу по смълчаните улици.

Кондукторът на автобуса го изглежда подозрително, когато се качва.

— Ще трябва да оставите това в багажното отделение, господине — казва той и посочва лопатата, която Януш носи.

Автобусът спира до една хартиена фабрика и той е единственият пътник, който се кани да слиза. Наясно е, че кондукторът го гледа съмнително. Премята лопатата на рамо, помахва на мъжа и се отдалечава.

В края на гората, между полята и храсталаците, Януш обръща калната земя с лопатата, изравяйки червеи за птиците. Дланите му се покриват с мазоли, докато копае. Ноктите му почерняват от пръстта. Слънцето се показва на синьото небе и нагрява гърба му.

Първото дърво го изпотява. Корените са по-силни, отколкото си е представял. Изкарва цялата сутрин в копане, но работата е тежка с всичката тази трева отдолу. Цялата земя е обрасла с твърд буренак. Трева до коленете образува килим, който покрива почвата и не позволява площта около дървото да бъде разровена.

След като най-после успява да открие корените на брезата, той вижда, че са оплетени в разклонения и възли, дебели като въжета, които не може да разплете. Такъв е и той. Оплетен в английска земя. Хваща лопатата си, забива я яростно в земята и я настъпва с цялата си тежест, освобождавайки последния корен на дървото. После внимателно изважда фиданката от почвата.

Автобусът закъснява. Щом пристига, Януш се качва, но кондукторът поклаща глава.

— Не можете да внесете това, господине.

— Ох, но сигурно ако го кача в багажното… — Усеща как се бори с думите, а полският му акцент му се пречка. Това никога не му се е случвало. Английският му е безпогрешен. Но сега, по някаква причина, езикът му прелива от полски гласни звукове. Опитва отново, но чува същия силен акцент: — Иззмил зъм корените. Чисто е.

— И какво ще вкарате следващия път, пилета ли? Тук да не е пустинната част на континента? Погледнете я, цялата е в кал. Какво ще си рекат останалите пътници?

Януш поглежда към пътеката на автобуса. Има още само един човек — възрастна жена, която изглежда заспала.

— Добре — казва. — Щом държите да сте толкова заядлив, няма да се кача на вашия автобус.

Нека смели това, мисли си Януш, докато гледа как автобусът заминава. Премята дървото на рамо и начева дългия път към вкъщи.

По-късно през деня около него в градината са разхвърляни буци пръст. Когато дупката става достатъчно дълбока, той наръсва вътре тор от костено брашно. Това дърво ще бъде обгрижвано, докато корените му не се враснат достатъчно дълбоко, така че да може да стои изправено само. Той няма да го изостави. Дървото е само начало. Първата стъпка.

Той ще стане част от тази земя, но по неговия си начин. Бил се е на страната на англичаните, носил е тяхната униформа, научил е техните песни и шеги. И е живял достатъчно дълго тук, та да знае, че тази къща в предградията е неговата крепост, в която той може да прави каквото си поиска. За какъв се беше помислил и без това, да се опитва да създаде съвършеното английско семейство и съвършената английска провинциална градина? Да вървят по дяволите! Внимателно, много внимателно, той намества крехката фиданка. После връща почвата обратно, притиска я надолу и утъпква пръстта с пета, заравяйки корените надълбоко като скрита в земята тайна.

Полива я всеки ден, брои листата й и бди за какъвто и да било белег за болест или порок. Това първо дърво е за Аурек. За сина, който умря. Следващото ще бъде за сина, който живее.