Британия Роуд 22

Ипсуич

Камарата дъски под големия дъб става все по-голяма и Аурек се катери по нея, подскача нагоре-надолу и усеща как дървата се клатушкат под него. Ако камарата продължава да нараства, ще му е още по-лесно да се катери по дървото. Би могъл да скочи на купа и да се метне на ниските клони. Да скокне върху тях като врабче на лов за насекоми.

Вижда Януш да идва в градината и спира да скача. За първи път не тъпче разни драгоценни цветя, но въпреки това знае, че врагът не обича да вижда да се вършат глупости в спретнатата му съвършена градина.

Врагът е застанал с ръце на хълбоците и оглежда обстановката. Мръщи се, сините му очи са скрити от веждите. Аурек имитира стойката му и слага ръце на хълбоците. Знае, че има много малко време, преди да го смъмрят за подобна дързост. Набръчква вежди точно като врага. Опитва се да разбере какво ли е да си баща му.

Преди да дойдат в Англия, Аурек си беше представял баща му да изглежда различно. Мама му беше казала, че има руса коса, но той няма. Пепелява е, а когато й сложи помада за коса, става по-тъмна и с метален оттенък. Кара го да изглежда стар, по-стар от Силвана. Може би това не е баща му. Може би майка му се е объркала? Понякога Аурек се чуди дали истинският му баща не е все още в Полша и не обикаля горите да търси него и майка му. Продължава да изучава врага още мъничко. Той не е толкова лош. Понякога Аурек се улавя, че забравя да го мрази.

Януш скръства ръце. Аурек повтаря движението. Усеща как го напушва смях, но се удържа. Врагът отдава чест. Със сериозно изражение, Аурек прави същото. И тогава Януш подвива крак като куче и шумно се изпърдява.

Смехът се изтръгва от Аурек, изригва по-бързо от газирана лимонада от разтръскана бутилка, все едно бълва от носа му и кара очите му да се насълзят. Той се смее и се държи за бузите.

— Ти си забавно малко момче — казва Януш. — Но е чудесно да те видя засмян. Внимавай, като се катериш по дървата. Не искам да ти се забият трески.

Той се обръща и тръгва към къщата, а на Аурек му се иска да се върне и пак да играят на тази игра.

— Ойчец — виква. — Татко?

Но Януш не го чува и влиза в кухнята. Аурек му отдава чест въпреки всичко.

Следващата събота Тони води Питър и Януш ги кани в градината, доволен, че може да покаже как семейството му се труди заедно върху цветните лехи и моравата. Посочва приведения сред розите Аурек, който рови в пръстта.

— Аурек си има своя малка зеленчукова леха ей там — обяснява той с надеждата, че момчето не изглежда толкова особено, като се занимава с нещо. Детето изравя морковите, въпреки че са му забранили да ги пипа. Януш неведнъж му е обяснявал, че още е твърде рано и морковите са прекалено малки, но Аурек въпреки това обожава да ги вади, да ги очиства от пръстта и да ги яде. Януш хвърля един поглед към Тони, но той като че ли не забелязва държанието на Аурек. Гледа Силвана.

Тя е коленичила на моравата, в ръката си държи малък нож и разкопава бурените, така както й е показал. Мърмори сама на себе си, съсредоточено си напява полски думи и английския им превод: яскиер остри, повой полне, мнишек пасполити, чичеорка пстра; лютиче, грамофонче, глухарче, маргаритка.

Януш я вика по име и тя вдига поглед от работата си, а лекият ветрец развява червената й забрадка. Силвана припряно се изправя, бърше ръце в престилката си и се извинява, че не е забелязала гостите.

— Няма да ви притесняваме — казва Тони. — Цветните ви лехи са прелестни. Всички онези Градини на победата от военно време са толкова потискащи. Това е една истинска градина на мира.

— Точно така — отвръща Януш.

Силвана протяга ръка.

— Добро утро, Тони.

— Радвам се да те видя, Силвана. Тъкмо казвах колко хубава е градината ви.

— Януш много се гордее с нея. А днес ще построи на Аурек къщичка на дървото.

— Къщичка ли? — Тони плясва възторжено с ръце. — Каква чудесна идея! Мога ли да помогна?

— Разбира се — отговаря Януш, очарован от ентусиазма му.

Той му напомня за Бруно — типа мъж, който винаги намира начин да излезе от всяко затруднение. Доколкото Януш може да прецени, е самотник, твърде зает с бизнеса си, за да се тревожи за дом или устроен живот. Не е като Януш, който се нуждае от съпруга и семейство, за да осмисли дните си. Януш иска излъскания ключ за входната врата да е в джоба му, да има кукичка на стената за същия този ключ, на която да го закачи, като се прибере, вестникът и речникът му да стоят до стола в дневната, семейството му да е събрано около него по време на хранене. Но въпреки това гледа Тони и го харесва, защото е различен.

В дъното на градината Януш реже дъски с триона, а Тони вади стари гвоздеи от дървото с „кози крак“.

— Сега ще ви покажа как се прави ъглова сглобка — казва Януш на Аурек и Питър. Вдига си ръцете и свива едната в юмрук — Това е жлеб, а това шип. — Държи едната си ръка като стрела, с изпънати пръсти. — Напасват се ето така. — Той пъхва пръстите си в дупката в средата на свития юмрук.

Питър прави същото. После и Аурек. Януш се усмихва на Аурек. Доволен е, че синът му най-после си има приятел. Двамата може и да имат по някой проблем в училище, но това са просто момчешки закачки. Малки щуротии. Обичайни за тяхната възраст. А и Аурек вече говори добър английски, без следа от акцент. Това кара Януш да се гордее. Децата учат толкова бързо. Момчето дори е спряло да издава птичи звуци. Януш осъзнава, че е малко суров към него относно това, но детето трябва да се научи. Когато се върне пак на училище през септември, напълно ще се впише.

Заедно качват дървата горе на дървото, Януш и Тони вършат тежката работа, а на момчетата им е позволено да забиват гвоздеите. Къщичката има четири стени, а покривът е от гофрирана ламарина. Съвършената бърлога за едно момче в края на съвършената английска градина.

Градината е ключът към всичко. Общо място за всички тях. Януш е посадил подправки и рози за Силвана. Градински чай и исоп, риган, пълзящ джоджен и ниски туфи мащерка растат под алени розови цветове. Моравата е равна, окосена, зелена и мека като кадифе. Бордюрите са отрупани с далии, ружи, жълти и бели перуники, люляци. От другата им страна е зеленчуковата градинка. Тук на редове растат отрупани с листа картофи. От земята се подават белите полусфери на лука. Между тях свободно никнат невени. Те държат зеленчуците здрави и ги пазят от насекоми. А сега, горе от дъба, къщичката на Аурек ще ги гледа от високо. Би искал баща му да види градината и как внукът му си играе в бърлогата.

— Ти си сръчен мъж, Януш — казва Тони, прекъсвайки мислите му. — Аз самият не мога да сглобя и една лавица сам.

— И аз имах къщичка на дървото като момче — отвръща Януш. — Криех се там с прашката си и стрелях по едно гнездо през градината на родителите ми.

Замълчава за миг, но после вижда, че Аурек се е заслушал с вперен в тях поглед, и продължава:

— Баща ми ми беше дал медна свирка. Седях в къщичката и си играех с часове. Вдигах невъобразима врява. Не съм музикален. За разлика от сестра ми Ева. Тя свири на цигулка като ангел. А аз събирах охлюви за състезания. Много ги обичах. Приятелите ми си носеха свои охлюви и ги пускахме да се надпреварват по стеблото на дървото. Първият, който стигнеше земята, ставаше шампион.

— Ами това не е толкова различно от моето детство — отбелязва Тони. — Аз си имах цяла ферма от състезателни охлюви шампиони. Баща ми ги обожаваше. Аз ги развъждах, а той ги готвеше с чесново масло.

Питър прави физиономия.

— Не гледай така, Питър. Ако му падне, всяко момче би хапвало печено говеждо и Йоркширски пудинг всеки ден от седмицата. Но един ден ще те заведа в Италия, млади момко, и ще научиш какво значи истинска храна.

На Януш му става любопитно.

— Бях в Южна Италия за около месец през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта. Прелитахме над селските области и пускахме пропагандни листовки. Изглеждаше красиво. Ти от коя част на страната си?

— Родителите ми са от Генуа. Роден съм тук, но сърцето ми е в Италия. Ям като италианец. Ценя храната. — Той се потупва по корема и разтваря широко ръце. — И гледай това. Милата ти жена идва към градината с поднос с чай. Какво по-хубаво от това?

Те се настаняват на карирано одеяло под дъба. Силвана разлива чая, а Тони й помага, като подава чашите. Януш се е излегнал по гръб и наблюдава зелените клони и синьото небе над себе си.

— За какво се оглеждаш? — пита го Питър. — Вражески огън?

Тони поема една чаша от Силвана.

— Гледката оттук безспорно е красива.

— Има толкова синьо, че да се направят панталони за дванайсет полицаи — казва Януш.

— А, тук казваме панталони за моряци — поправя го Тони. — Падаш си малко поет, а? Но разбира се, имаш си Силвана. Твоята красива муза.

Януш поглежда съпругата си. Тя като че ли не слуша. Напоследък е потънала в собствения си свят.

— Миналия ден, като те видях, бързаше нанякъде — обръща се Тони към Силвана.

— Кой ден? — пита Януш. Не му е споменавала, че е срещнала Тони.

— Някъде преди седмица. Видях твоята госпожа да отива на пазар.

— Бях заета — отговаря Силвана. — Нямах време да се спра.

— Следващия път настоявам да дойдеш и да разгледаш магазина.

— Добре, ще дойда.

Тони се обръща към Януш:

— Голям щастливец си с жена, която така добре се грижи за теб.

Той се засмива и Силвана се изчервява. Януш се отпуска на лакът, доволен да види съпругата си щастлива поне веднъж. Възпира се да не се протегне към нея. Макар и да стои близо до него, той усеща, че се е отдалечила. По-далечна е от синьото небе над тях.