Британия Роуд 22

Полша

Дните на Силвана преминаваха в бродене из горите. Нямаше край. След като Григор си тръгна, а жените го последваха, тя вече не разбираше дърветата. Колкото и надалеч да вървеше, така и не намери края на гората и не видя някакви други следи от живот. Търсеше мъжете, партизаните, които се криеха там, но не откри никого. С момчето бяха сами. Мислеше си, че може би е трябвало да бъде по-благосклонна към Григор. Където и да беше отвел Елза, може би щеше да вземе и нея и Аурек.

Умората я надвиваше. Беше твърде изтощена, за да усеща студа. Твърде уморена, за да усеща болката в зъба си и онази в гърба от превиването под вледеняващия вятър.

Представяше си как лежи в легло, такова, на което те и детето могат да се опънат. Мислеше си, че копнее за сън. След известно време осъзна, че копнее за смъртта. Тогава Силвана разбра всичко. Тя беше дъщеря на майка си. Без късмет, неспособна да отгледа дете.

Спомни си за снега в ябълковата градина, когато беше малка, и разказа за него на Аурек, с надеждата да придаде малко вълшебство на леда около тях. Беше правила ангелчета в снега. Тя и останалите деца търсеха недокоснат сняг и после лягаха в него, разперваха крака и ръце, така че изглеждаха като сигнални фигурки, проснати на земята. После детето, което бе легнало, беше внимателно издърпвано от отпечатъка си и в снега се появяваше магическо очертание на ангел, без следа от начина, по който е направено.

Тя не беше очаквала зимата да е толкова сурова. Изобщо не беше като снега, който помнеше от детството си. Беше свирепа. Дърветата синееха, побелели от скреж, а оголените им клони проблясваха. Зъбите я боляха от студ. Ръцете й се бяха вкочанили, челюстта замръзнала. Пръстите й се подуха. Беше трудно да направи с тях каквото и да е.

Аурек престана да плаче. Лежеше в ръцете на Силвана с полузатворени очи и отворена уста. Румените му като ябълки бузи бяха станали бели като снега. Тя усещаше как той се предава.

Откри едно малко оголено място в гората, кръпка в пейзажа, където бяха останали само обгорели дънери. Вероятно там бе избухнала бомба, беше изровила земята и дърветата като гигантска ръка и беше оставила място с форма, подобна на купа, прикрито от вятъра от високи снежни насипи. Силвана поседна на ръба на кратера и се приплъзна надолу по гръб с Аурек между краката си. На дъното, след внезапна вихрушка, тя видя нещо, което я накара да разтърка очи и да замига от удивление.

Тогава разбра, че никога вече няма да излезе от гората. Взираше се в него и се наслаждаваше на красотата му. Беше най-цветното нещо, което беше виждала от много време насам. Златният му бордюр я приласкаваше като скъп приятел. Шезлонг със стегнати пружини и дамаска от червено кадифе, положен там на килим от белота като нещо магическо.

Силвана беше намирала и други мебели преди — маси, счупени столове, бюфети. Но никога не беше намирала нещо толкова красиво като този червен шезлонг.

Черни гарвани прелитаха през голите клони в небето. Те я пришпорваха, беше убедена в това. От дни чуваше как викат името й. В началото си мислеше, че й се присмиват, но после разбра. Беше станала част от гората. Това й казваха гарваните. Те я бяха довели дотук. Това беше краят. Момчето вече издъхваше в ръцете й.

Силвана тръгна към креслото, очите й бяха приковани към извитата резбована облегалка от махагон. С изтръпнали пръсти тя проследи гладкото, лъскаво, мокро дърво, проядено от дървеници, черните точици на фона на белите ледени кристали, които се бяха образували на повърхността му. Изтупа натрупалия сняг и седна. Аурек се надвеси над червеното кадифе. Отвори уста и го опита на вкус с език. Силвана се наведе и го взе в скута си, където той започна да скимти, сгушен плътно до нея. Тя се облегна назад. Усещането да се предаде беше прекрасно. Да знае, че не трябва повече да върви.

Няма да отнеме много време, докато студът я пребори и дойде бялата смърт. Тялото на Аурек, което обикновено беше неосезаемо като прахообразния сняг, който се носеше във вятъра, започна да й натежава. Така, разсъждаваше тя, докато се унасяше в безсъзнание, двамата ще бъдат заедно завинаги. Тя и детето. Шепнеше му, обясняваше колко съжалява, че се е провалила. Повтори го два пъти. Две покаяния, насъбрани в нея, студени като снега.

Когато кожата му започна да се бели на сухи люспи, Януш дремеше в сенчестата плевня. Усещаше миризмата на мащерка, градински чай и розмарин да пари в ноздрите му. Постепенно укрепна, кожата му заздравя и той започна да помага на Елен да напоява животните или да събере яйцата. Работеха заедно мълчаливо. Тя му показа как да дои козите и да реди купите сено в плевнята. Докато Елен му подаваше яйцата, ръцете им се докосваха.

— На колко години си? — попита тя една сутрин.

Той беше искал да й зададе същия въпрос, но не искаше да прозвучи грубо.

— Аз съм на двайсет и четири. Дръж! — каза тя и му подхвърли едно яйце, а той го хвана. — Браво! — извика и му хвърли още едно. — На двайсет и четири съм, а майка ми се тревожи, че съм твърде стара да си намеря съпруг. Мисли, че ще си остана стара мома цял живот.

— А ти какво мислиш?

— Аз мисля, че чакам да се появи подходящият мъж. Ето, хващай!

Яйцето се удари в гърдите му и се счупи в ръцете му.

Тя взе стрък сено и избърса ризата му.

— Свали я — нареди. — Ще ти я изпера.

После се пресегна да го разкопчае, но той се отдръпна смутен.

— Както искаш — каза тя и излезе от плевнята.

Като се върна, го завари да просва ризата си да изсъхне на слънце. Той забеляза, че го гледа, облегната на вратата на плевнята със скръстени ръце, а на устните й играеше усмивка.

— Ей, солдат. Ако си приключил с пераческите си занимания, бих искала да ти покажа нещо.

Поведе го към плевнята, разгони заспалите кокошки и издърпа брезента от една покрита с прах червена кола. После развърза престилката си и обърса с нея капака, а под мръсотията блесна рисунка.

— Чия е? — Той прокара ръка по нея, опитвайки се да не мисли за това колко много иска да вземе Елен в ръцете си. Опита се да не я поглежда в очите.

— На Паскал е. Брат ми. Не е в движение. Той се върна с нея от Марсилия една седмица преди да се запише в армията.

— А къде е сега?

— В Нормандия. Той е причината ти да си тук. Мадам Агю, която държи пансиона, в който си бил отседнал, е негова приятелка.

Януш можеше да долови аромата на сапуна на Елен, топлината, която кожата й излъчва. Повдигна капака на колата и надникна вътре. Сигурно свещите са износени. Той извади едната и я вдигна към светлината. Елен я взе от ръката му.

— Целуни ме.

После сложи ръка на врата му и се притисна в него. Той я отблъсна.

— Аз съм женен.

Беше идиотско да го каже, но думите се изплъзнаха от устата му. Защитна реакция срещу неговото собствено отчаяно желание да й каже, че обожава да я вижда, да я чува.

— И къде е жена ти?

— В Полша.

— Именно.

Тя го целуна и той почувства, че го залива топлина, сякаш до този момент не беше осъзнавал колко много студ все още битува в тялото му. Опита се да проговори, да я накара да проумее.

— Аз не съм… Това е всичко, което мога да ти дам. А и трябва скоро да си тръгна.

— Значи трябва да бъдем заедно, докато можем. — Тя го целуна пак. — Имаме само един живот. Как можеш да оставиш това да те подмине?

И той не успя.

Тя изхлузи роклята си и притисна главата му надолу, пъхайки кафявото зърно на гърдата си, сладко като сушена ябълка, в устата му. Той беше луд по нея. Падна на колене и я придърпа долу към себе си, а тя го възседна, силна и решителна, хълбоците й стискаха ребрата му, ръцете дърпаха косите му, падината между бедрата й лежеше върху лицето му, а коленете й притискаха ушите му.

Той я вкуси, но когато се опита да я задържи, тя размърда бедра и отново избяга, плъзвайки се надолу по тялото му. Сграбчи я здраво и я стискаше така, докато двамата се преобръщаха, блъскаха се и се боричкаха по пода на плевнята, охлузвайки лакти, дупета, лица и колена.

След като свършиха, приличаха на двойка борци, покрити с пот и мръсотия. Той я държеше в обятията си, а тя положи глава на гърдите му. Отпуснаха се в кратка дрямка, а когато отвори очи и погледна към нея, той я целуна, ръцете му я обгърнаха и я приласка в прегръдката си. Тя обви тялото си около него.

Елен се превърна в пелена, която го криеше от света. Не му се налагаше да мисли за убити старици и млади мъже, които се застрелват заради давещи се кучета. Всичкият онзи студ и страх, които го бяха довели тук, бяха изчезнали. В живота му нямаше нищо друго, освен нея, това мило, красиво момиче, силното слънце на юга и острия мирис на секс в ноздрите му.

Седяха заедно на задната седалка на колата на брат й. В продължение на един час не проговориха. Думите не стигаха да опише какво изпитва към нея. Проследи линиите на ръцете й, целуна връхчетата на пръстите й, мазолите по дланите й, продължението на мускула между палеца и показалеца й. Харесваше късите й пръсти и загрубелите й ръце. Без значение какво ще стане и къде ще се озове след това, винаги щеше да помни ръцете й. Тя го попита за живота му и той й разказа за Силвана и Аурек.

— Почакай. — Януш извади една снимка от джоба на панталона си. — Ето. Това са те. Съпругата ми Силвана, а това е синът ни.

— Хубава е. А момчето прилича на ангелче. Много се радвам за теб.

— Наистина ли?

— Не. Ревнувам.

Той я погледна в очите, а тя се усмихна, сви рамене и го целуна.

— Не се тревожи толкова — каза тя и се отдръпна от него. — Знам, че не мога да те задържа.

Януш се остави да мисли за себе си като изгубен. Сякаш е забравен тук горе в планината. Минаха седмици. Елен му каза, че от любовта никой не може да се предпази, и на него му се искаше да й повярва. Тя идваше при него през нощта и се промъкваше гола под чаршафите му.

— Трябва да сме предпазливи — прошепна й той, въпреки че мисълта, че тя би могла да носи неговото дете, го изпълваше с наслада.

Елен въздъхна и го погали по челото.

— Не се тревожи за това. Мога да се грижа за себе си.

На следващата сутрин се измъкна от леглото. Той лежеше и гледаше как тя влиза в малката стаичка отзад. През спуснатите наполовина кепенци се процеждаше слънчева светлина, която шареше по дългия й гръб и силните й къси крака. Тя остави вратата леко отворена, за да може той да види как се навежда, стъпила с един крак върху тенекиената вана, докато му обясняваше нещо за душове с оцет и лимонов сок. Никога не беше срещал жена като нея.