Британия Роуд 22

Ипсуич

Януш разчита на повишението в работата. Тревожи се да не изберат друг мъж вместо него, някой англичанин. Обул е най-хубавите си обувки, онези, които му е подарила Силвана, излъскал ги е до блясък. Косата му е напомадена, лицето чисто, а яката колосана. Няма друг работник, който да работи толкова усърдно, в това е сигурен. Но дали ще е достатъчно?

Изчаква в офиса, където работят секретарките, слуша тракането на пишещите машини, а когато началникът излиза от остъкления си кабинет с цигара в ръка, Януш го пита дали е взел решение кой ще заеме мястото на господин Уилкинс като бригадир. Началникът му казва, че все още не е, но смята, че поляците са наистина добри работници. Януш прокарва пръст по вътрешния ръб на яката си, прочиства гърло, внезапно се почувства обнадежден и го споделя.

Началникът му казва, че е в правото си. Той има да ръководи фабрика и не дава и пукната нара, ако местните смятат, че чужденците им крадат работата.

— Само не им пипайте жените. Знаем ви вас от Континента. Същински разбойници сте, по-голямата част от вас — смее се той и потупва Януш по рамото. После отпрашва навън и го оставя сам в стая с шест безмълвни пишещи машини и шест кикотещи се секретарки, които го гледат, все едно е полски Казанова в син гащеризон. Почти целият следобед минава, докато руменината от стеснението отстъпи пред естествената бледност на страните му.

Януш винаги е вярвал в това, че нещата си идват на мястото. Умее да проявява търпение и смята, че накрая честността и почтеността ще бъдат възнаградени. Тази му увереност идва от баща му и дядо му. Той е един от синовете на Полша и е твърдо убеден, че по един или друг начин правилното поведение винаги бива поощрявано.

Както поток, който бавно струи над речни камъчета и ги заглажда и оформя, така и вярата на Януш е бавна и несекваща сила, която хладнокръвно минава през живота му и го трие, преобръща и извайва. Така че, когато в деня, в който повишението почти е ясно и на него му се предоставя възможност да купи автомобил, той изобщо не е изненадан.

Колата е черен „Роувър“, принадлежал на учител и съпругата му. Направена е през 1940-а, има четирискоростна кутия, спукан радиатор и две спукани гуми. През 1943-та жената на учителя шофирала в снежна буря и се блъснала в един дъб. Оттогава е извън движение, под брезент в хамбар. Януш дочува историята от някакъв мъж в обедната почивка.

Обръща се към мъжа, който пие чай от манерка, и му предлага един от сандвичите си.

— Със сирене са — казва Януш учтиво.

— Сирене ли?

— Да. Истински чедър. От Кооперацията. С маргарин и тънко нарязан лук.

— Сирене, а? Добре тогава. Ще опитам, ако позволиш.

В този ден Януш си тръгва с адреса на учителя и това си е струвало обяда му.

Не повдига брезента. Заоблената форма на колата отдолу му е достатъчна да се размечтае за разходки из провинцията, пикници с Аурек и Силвана, как кара момчето на училище и как пътуват до морския бряг в неделите.

— Ще я взема — потвърждава Януш.

— Най-напред пийни чаша чай, друже. Няма закъде да бързаме.

Януш е седнал на голяма маса в трапезарията. Поглежда през прозореца отвъд каменния вътрешен двор към градина с морава, оградена с лехи от жълти и червени лалета, а зад тях — храсти и дървета. Подът на кухнята е с черно-бели плочки, като този в кухнята на родителите му в Полша, и има огромна готварска печка, отрупана със съдове. Над нея е окачена полица за подправки, отрупана с бебешки дрешки.

— Тъкмо ни се роди четвъртото — казва учителят, проследил погледа на Януш. — Опасявам се, че малкият има някои проблеми. Продаваме колата, за да си позволим почивка за съпругата ми. Трудно й е да приеме детето.

Януш не знае какво да каже. Кимва неуверено.

Мъжът премества чайника на котлона.

— Значи ще можеш да я стегнеш сам?

— Мисля, че да.

Съпругата на учителя идва и предлага на Януш кифла със стафиди към чая. Лицето й е издължено и сбръчкано от умора. Отмята къдравата си кафява коса от лицето, прибирайки паднали кичури зад ухото си — жест, който непрекъснато повтаря, докато говори, — и разказва за Русия и атомната бомба, а Януш любезно й обяснява, че е поляк, не руснак.

— Мисля, че би било катастрофа, ако Русия притежава такава бомба. Някой ден Полша пак ще си бъде Полша, а руснаците ще си тръгнат — казва той и веднага се разкайва за решителността в гласа си и за вълнението, което не е имал намерение да показва.

— Да, да — отвръща съпругата на учителя. Усмихва му се така, сякаш не е разбрала докрай сложността на разговора. — Но ние трябва да оставим хората да поемат властта. Да последваме модела на руснаците независимо дали ни харесва, или не.

Януш е отишъл там да купува кола, а не да разисква политиката. Яката го стяга, но устоява на желанието да я разхлаби.

— Всичко опира до възприемането на нещата — включва се учителят. Очилата му или са кацнали на носа, или ги отмята назад към главата си, в непокорните червени къдрици на косата си. — Тази страна още преминава през ада, дордето пребори мирното време. Трябва да намерим начин да дадем на хората нещо, което да осмисли живота им.

От някоя друга стая долита звук от пронизителен бебешки плач, при което съпругата хваща главата си с ръце и неочаквано изпищява. Учителят сваля очилата си и ги избърсва.

— Сюзън, стига толкова.

— Стига ли? — Тя вдига глава. — Това е само началото, по дяволите!

Януш разхлабва яката си.

— Мога ли пак да погледна колата?

Отмята брезента, отваря вратата, забърсва праха от черната кожена седалка и влиза вътре. После излиза, обикаля я, прокарва ръка по вдлъбнатината на капака и ритва спуканата гума.

— Ще я взема — повтаря и двамата отново се връщат в къщата, където една жена с бяла престилка връчва ревящото бебе на учителя.

— Здрасти, мъниче — казва той и подава детето на Януш. — За жалост, не е съвсем нормално. Направо е сърцераздирателно.

Детето има гъста и рошава кафява коса и когато Януш го взима, то спира да плаче и се усмихва — широка усмивка, която кара очите му да изчезнат и цялото му лице да се набръчка. Януш го държи в скута си и подрусва коляно, за да накара момченцето да се разсмее. То е набито като буца свинска мас и на външен вид не изглежда добре, но той едва се удържа да не му запее на полски.

— Добър сте с него — обажда се учителят, а нещо в гласа му кара Януш да се усъмни, че би искал да му предложи и бебето заедно с колата.

Щом си тръгва, с обещание от учителя да му помогне да извозят колата до Британия Роуд с ремарке, съпругата му му подава едно карирано вълнено одеяло.

— Вземете това. Ще ви трябва одеяло за колата. Късмет с живота тук.

Вижда, че очите й се наливат със сълзи. От нея струи такава тъга, че Януш би могъл да се удави в нея.

— Синът ви е прелестно дете — казва нежно. — А вие сте добра майка.

— За съжаление, не съм никаква майка — отговаря тя. — Надявам се колата да ви донесе радост.

Докато се прибира към къщи с велосипеда, с преметнато на кормилото одеяло, Януш си съставя списък на резервните части, които ще са му необходими. С изключение на една кафява камионетка „Хъмбър“, собственост на семейство, което живее през три къщи от тях, колата на Януш ще е първата на Британия Роуд.

Дотолкова се е увлякъл в мислите си, че не забелязва колата, която отбива до него. Почти се блъска в нея, щом тя спира пред него на бетонния мост над реката.

— Добър вечер — поздравява го началникът му, като отваря прозореца. — Наистина се радвам, че те срещам.

Януш слиза от колелото, приглажда мустака си и застава изпънат.

— Бригадирската работа… Още ли я искаш?

— Да.

— Твоя е. Хубаво е да съобщиш на някого добра новина. Утре ела при мен в офиса.

Стиска ръката на Януш и потегля, помахвайки царствено.

Януш се качва отново на колелото. Спуска се до подножието на хълма и вместо да слезе и да го доизбута нагоре по пътя както обикновено, той усеща прилив на енергия, навежда глава и настъпва здраво педалите, без да поглежда нагоре, докато не стига върха. На върха спира победоносно и поглежда надолу към града, към обграждащите го поля, към устието на реката, което стига до морето и пътищата, които водят чак до Лондон, че и отвъд.

Там горе той е на самия връх на света. И това е една чудесна страна; тук човек може да пристигне само с разбитото си сърце и да изгради за себе си живот. Иска му се да можеше да види баща си и да му сподели новината за повишението. Ще му пише отново. Най-вероятно е безсмислено да праща писма, щом така и не е получил отговор досега, но въпреки това все още го прави. А и защо да не може да си представя, че общува с хората, които му липсват? Може би баща му, където и да се намира, също мисли за своя син?

Януш бута колелото по тясната алея, която делят с Дорис и Гилбърт, отваря вратата към техния заден двор, спуска степенката на велосипеда и го подпира на стената, изчаквайки дишането му да се нормализира. После отива до парника.

Там вътре, сред тубите с нафта, косачката и щайгите с цветни луковици, са писмата. Той ги взима и ги слага в един метален съд. Преди да успее да се разколебае, ги запалва с кибрит. Време е да остави миналото зад гърба си. Да направи това, което е редно. Ако ще имат още едно дете някой ден, той трябва да престане да се вкопчва в миналото. Писмата изгарят бързо, всички нейни думи стават сребърни, а после черни, и малки прашинки от тях се понасят във въздуха. Щом пламъците утихват, той притиска пръсти в кадифения прах и почиства купата.

В кухнята Силвана вдига поглед от тенджерата на печката, в която бърка нещо. Той й се усмихва, след като отваря задната врата и оставя одеялото на масата. Тя винаги като че ли се сепва, като го види, сякаш все още е изненадана да открие, че той е там, до нея. Може би тя забелязва същото изражение и на неговото лице. Може би откликва на неговата собствена реакция, на факта, че той е донякъде облекчен да открие, че тя не е отпрашила на една от своите разходки, от които може и да не се завърне.

— Какво е това?

— Одеяло. Какво готвиш?

— Ечемичена супа.

— Имаме ли някакво месо?

— Не. Днес не.

— Тази седмица всеки ден ще имаме месо.

— И как така?

Носи най-хубавата си рокля и обувките, които той й е купил, белите. Изглежда много елегантна, ако оставим настрана пръските от супа по обувките. Той плъзга ръка на кръста й. Чувства се щастлив да я държи в ръцете си — неговата съпруга, която би направила всичко да предпази сина им. Така я вижда той. Като войник, който би убил за страната си. А нейната страна е синът им.

При все това, въпреки че Силвана стиска зъби пред света и изпъва гръб като железен стълб, той знае, че тя е крехка. Направена е от най-тънката яйчена черупка, твърдостта й е само обвивка, която може да бъде счупена и при най-малкото непохватно движение. Представя си я как седи на седалката до шофьора със сключени длани, изглежда съвестна и почтена.

— Получих повишението. — Януш усеща как скулите му се размърдват, а на лицето му цъфва неочаквана усмивка. — Чакай, и това не е всичко. Искаш ли да ти кажа откъде имам одеялото? То е, за да завиваме коленете ти, когато те водя на разходка с колата.

Тя се обръща, а от дървената лъжица в ръката й капе супа по пода. Той я взима и я връща обратно в тенджерата.

— Купих кола.

— Как така кола?

Аурек е седнал под кухненската маса и си играе с тесте карти от цигарени кутии.

— Чу ли какво казах? — Януш пита момчето. — Имаме си кола. Семейство Новак вече тръгват по света.

Аурек се измъква изпод масата и Януш протяга ръка към него. Момчето пъхва ръце в джобовете си. Баща му си спомня как самият той, когато е бил малко момче и баща му е заставал над него, го е обземало смесено чувство на страх и любов. Опитва се да смекчи гласа си. Да не се налага чак толкова.

— Кола ли? — чуди се Аурек.

— Точно така. Имаме си кола.

Януш нежно слага ръка на корема на Силвана.

— Имаме нужда само от…

— Знам.

— И?

Тя свежда поглед и прехапва устни. После вдига големите си кафяви очи към него и кимва.

— Добре. Ще опитаме.

— Наистина ли?

Той е толкова изненадан и изпълнен с благодарност, че извиква от радост и показва няколко стъпки от мазурка, като рипа с крака и пее, което пък кара Аурек да се разкикоти.

Януш се спира и оглежда семейството си, живота си, малката кухня. Масата, с трите стола към нея, заема почти цялата стая. Течащото кранче, което някой ден трябва да поправи, издава непрестанен дрънчащ звук в керамичната мивка. Поглежда през прозореца към типичната градина от предградията. Може и да не е голяма градина, но моравата е равна и без плевели, цветните лехи са разцъфнали тази пролет, а зеленчуковата градинка прелива от изобилие. Аурек издава звуци като от мотор, „брръм“, „брръм“, и се люлее от крак на крак. На печката ечемичената супа, гъста и кафява, бавно изкипява.

— Имаш оцапано на бузата — казва Силвана и го забърсва с пръст. Той усеща нежността в този жест. Сеща се за Елен. — Готово. Това го няма вече.

Януш поглежда към сина си и гальовно разрошва косата му.

— Аурек, наистина мисля, че порастваш.

После се присяга зад Силвана и изключва печката.

Силвана отваря едно чекмедже и вижда червената си забрадка. Не я е носила, откакто Дорис боядиса косата й и й показа как да я накъдря и да си прави модерна прическа. Под забрадката има малка розова кутийка. Тя я взима, отваря я и опипва с пръст диафрагмата вътре. Дорис й беше помогнала да си я намери. Беше й дала името на един лекар.

— Отиди да се срещнеш с него. Той ще ти даде нещо. Някои от тях не обичат жените да вземат нещата в свои ръце. Мислят си, че се опитваш да избягаш от задълженията си. Наприказват ти всички онези глупости за броя на населението и ролята ти на майка. Този обаче е както трябва. Аз извадих късмет. Родих Джина, а после Гилбърт никога не ме е закачал за тези неща. И без това вече сме твърде стари. Сега чакам внуци.

— Аз си имам сина ми — каза тя на лекаря. — Достатъчно ми е да се грижа за него. Не мисля, че бих могла да се справя с още едно дете.

— А мъжът ти добре ли се отнася към теб?

— Да. Да, той е много добър съпруг.

„Попитай и за мен, мисли си тя. Попитай дали аз съм добра съпруга и ще ти кажа, че съм лъжкиня и измамница.“

— Той също не иска още деца, така ли?

— Да, и двамата смятаме, че синът ни ни стига.

Той кимна и й написа рецепта. На дясната му ръка липсваше половин пръст, а на опаката страна на китката имаше белег. Държеше писалката си по особен начин и пишеше бавно.

— Не си единствената — каза той. — Няма от какво да се срамуваш. Много двойки са на това мнение. Войната се отрази на всички ни. Честно казано, кой би искал да доведе дете на този свят сега?

— Ще се оправиш, миличка — успокои я Дорис, когато се прибра вкъщи. — Ние, жените, винаги се оправяме. Нямаме избор.

Силвана отново слага забрадката върху розовата кутия. Минали са три седмици, откакто се е съгласила да се опитат да си направят бебе. Три седмици, откакто тя се чувства така, сякаш трябва да гори в ада, и три седмици, откакто Януш е извънредно мил, носи на нея цветя, а на Аурек коли играчки. Той е съвършеният съпруг, докато тя бързо се превръща в ужасна съпруга. Не може да продължава така. Лъжите й се трупат. Рано или късно грамадата ще рухне.