Британия Роуд 22

Полша

Започна да вали и почвата под лагера им се разкаля. Силвана почти беше забравила за войната. Тук сякаш се намираха далеч от всичко, в някакъв друг свят. Повдигнаха леглата си по-високо над земята, като направиха платформи от клони и паднали дървета, но всичко беше подгизнало и нямаше как да се изсуши каквото и да било.

Старецът спря да става от постелята си, лежеше увит в собствените си нечистотии ден и нощ. Жена му позволи на Григор да вземе неговия дял от храната. Той седеше и дъвчеше сух хляб, докато старата жена се суетеше около него, пощеше гнидите от косата му и се усмихваше като майка орлица. Елза и Лоти я наблюдаваха и Силвана можеше да съзре ревността в очите им. Старецът се взираше в навеса от клони над главата си. А може би не виждаше небето. Може би не гледаше толкова надалеч.

През деня Силвана бродеше из гората, изминаваше километри с Аурек на гърба си. През някои нощи тя не можеше да понесе мисълта за Григор, така че не оставаше в лагера дори тогава. Взимаше заешките си кожи и правеше легла от папрат за нея и за момчето. Когато една сутрин се прибра, завари старецът да се взира в небето по-усилено от всякога. Съпругата му плачеше.

— Мъртъв ли е? — попита Силвана.

— Какво? — вдигна поглед Лоти, натъжена. — А, той ли? Не, за бога. Не е мъртъв.

— Как може да попиташ подобно нещо? — Кресна старицата. — Да не би да не се грижа за него? Това ли намекваш? През целия си живот съм се грижила за този мъж. Какво ли знаеш пък ти? И каква си ти изобщо? Никога не говориш с нас. Мъкнеш се наоколо през нощта с това твое дете като крадец. Каква полза имаме ние от теб?

Силвана се огледа наоколо за Елза. И тогава разбра. Григор си беше отишъл. Той и Елза бяха заминали през нощта.

Останалите жени си тръгнаха на следващата сутрин, на развиделяване. Не говореха със Силвана и тя гледаше как събират одеялата и вещите си. Лоти, пианистката, беше спряла да носи косата си на кок. Вместо това се спускаше по гърба й на тежки къдрици. Тя и старицата се бяха превили от студа и се движеха като отражения една на друга. Като два горски демона със заплетени клонки в косите. Силвана се радваше, че си тръгват.

Старецът умря седмица след като заминаха. Тя се опита да изкопае дупка, за да зарови трупа, но земята беше замръзнала, а той вкочанен. Освен това одеялата миришеха лошо дори и в студа. Силвана го извлече от подслона му и остави снегът, който беше започнал да вали, да го затрупа. След няколко часа вече беше замръзнал под бялото си одеяло. Тя уви Аурек в заешките кожи, взе го на ръце, зави се плътно в палтото си и тръгна. Докато се затопли, мислеше си тя, вече щяха да бъдат далеч оттук и дивите животни ще са го изяли. Какво обаче щяха да правят двамата с момчето, нямаше никаква представа.

Фермерът и съпругата му безмълвно приеха Януш в дома си. Дадоха му стая в задната част на къщата и му помогнаха да стигне до леглото с метална рамка, където той легна изпънат по гръб и се взря в напукания таван и тъмните греди, зачуден дали някога ще бъде способен отново да се движи свободно. Жената на фермера го покри с влажен чаршаф, като го спусна леко върху него, така че покри не само тялото, но и лицето му. Той примига под белия памучен плат и се почувства като труп, който полагат в ковчега.

Усещаше чаршафа тежък върху изгорената си кожа. Тъкмо когато се канеше да размърда вдървените си ръце и да го повдигне, нечии длани докоснаха лицето му и прегънаха чаршафа надолу. Погледна нагоре към девойка в жълта рокля. Цветът й му напомни за лютичетата, които растяха покрай реката в родния му град.

Той й се усмихна и макар че лющещата се кожа на лицето му бе пронизана от болка, не го беше грижа.

— Как се казваш? — прошепна той.

Тя се надвеси над него.

— Казахте ли нещо, господине?

Той преглътна и направи нов опит.

— Името ти?

— Елен — отговори тя. — Елен Лагард, господине.

В продължение на една седмица той беше на легло заради треската, предизвикана от слънчевия удар. Елен мажеше изгарянията му със зехтин и му даваше вода на малки глътки. Добротата й го караше да прелива от благодарност. Тя пукаше мехурите по гърба му и налагаше мехлеми върху отворените рани. Когато се наведеше над него, гърдите й полягваха за кратко върху неговите и по гръбнака му пробягваха тръпки. Можеше да подуши аромата й, миризмата на мускус, лъхаща от потта й. Пораждаше у него желание да се пресегне и да я докосне. Нощем чакаше нетърпеливо пукването на зората, когато тя идваше да го нагледа отново.

Веднъж на ден му помагаше да стигне до външния клозет, който представляваше изкопана дупка зад старата каменна къща. Елен го оставяше там с лопата и купа с пепел и той клечеше блажено в сянката на камъка, и размишляваше за простотата на живота в това семейство и спокойствието, което е открил в него.

Връщаше се през двора, а сред изсъхналата трева в краката му се разбягваха гущери, след като беше прекъснал слънчевите им бани. Наоколо спяха кучета, подпрели муцуни на протегнатите си лапи. До вратата на плевнята се бяха насъбрали пилета и лежаха в пръстта, за да се охладят, разперили перата на крилата си като пръсти. Елен също беше там, застанала с гръб към него, и помиташе стълбите на терасата.

Той забеляза как потта се стича по задната част на роклята й и прави летния десен по-тъмен. Тя се обърна и гърдите й се събраха една в друга, щом хвана метлата с две ръце и наведе глава, съсредоточена в работата си.

Януш се приближи към нея.

— Много е горещо за работа. Сигурно си жадна. Да ти донеса ли нещо за пиене?

Тя вдигна поглед и той взе метлата от ръцете й.

— Нещо за пиене ли? — попита тя с поруменели от жегата страни. После отиде до кладенеца в средата на двора и започна да дърпа дебелото въже, което висеше надолу към дълбините. Най-накрая се показа една метална кофа. Тя се пресегна и измъкна отвътре бутилка червено вино.

— Хубаво и охладено. Да пийнем заедно?