Британия Роуд 22

Полша

Григор беше хубав мъж, който е наясно с това. Беше висок и строен, носеше ушит по поръчка костюм от туид под дълъг тренчкот, а около дългия си врат бе увил шал с цвят на горчица. Каза, че е лекар. Работил в Русия и живял в разни затънтени села в Урал, на километри от градовете. Беше знахар, практикуваше народна медицина. С него сега имаше малка група хора — три жени и един мъж. Още първия ден, когато Силвана се присъедини към тях, Григор й нареди да се оглежда за мравуняци. Възрастният мъж с него страдаше от артрит.

— Трябва да намеря от онези мравки, които строят домовете си над земята. Ако намериш такива, после трябва да извадим гнездата цели. Секретът, който мравките отделят за построяването на гнездата, е чудесно лекарство при тежки болести.

— Той знае какво прави — каза една от жените на Силвана и погали корема си. — Спаси бебето ми. Още съм в началото. Само осмата седмица е, но вече бях болна като куче. Идвам от едно село на около осемдесет километра на север оттук. Срещнах Григор преди няколко седмици. Бях прокървила, а той ми даде лекарство и кървенето спря. А виж ме сега. Нищо ми няма. Той е удивителен мъж.

Името й беше Елза. Имаше кръгло лице с лунички, обрамчено от гъста, тъмна и лъскава, подстригана на черта коса. Очите й бяха големи, миглите й дълги, а устните плътни и естествено нацупени. Тя следваше Григор навсякъде. Ако беше твърде уморена да излезе от лагера, седеше и го чакаше.

Имаше и една възрастна двойка. Той обичаше да се оплаква от студа, да потърква плешивото си теме и да се шегува, че има нужда от подстрижка. Тя имаше широки бедра, отпусната кожа, а косата й беше сплетена на плитки и седеше намотана отгоре на главата й като сиви наденици. Отговаряше за сготвянето на това, което им донесеше Григор. През останалото време се суетеше около болния си съпруг.

Третата беше тъмнокоса жена на име Лоти. Силвана я нарече „пианистката“. Носеше косата си на стегнат кок и имаше изящни ръце, в които се взираше дълго.

Григор показа на Силвана как да дере животни с нож и как да поставя капани, и тя се изненада колко бързо се научи да оцелява в гората.

— Дръж — каза й той и й подаде един умрял заек още първия път, когато отидоха на лов. — Не се плаши. Вземи един от ножовете ми и аз ще ти покажа какво да правиш.

Бяха много навътре в гората, сред папрат и бодливи храсти.

Силвана кимна. Вече беше драла зайци с Ханка, когато зимуваха във фермата. Щеше да покаже на този мъж, че знае точно какво да направи. Тя взе ножа, който й подаде — ловен нож с къса дръжка и късо острие. Аурек приклекна до нея.

Григор й се усмихна така, все едно е любимата му ученичка.

— Започни от задните крака. Кожата ни трябва цяла. Ще се зарадваш на ръкавици от заешка кожа, като настъпи зимата. Трябва да направиш разрез през кълката. Давай смело с ножа. Не се страхувай, доста е…

Силвана пое ножа и ловко разряза плътта на животното. Няколко минути по-късно вече държеше кървавата заешка кожа.

— Така ли?

Григор се засмя.

— Я, какво си имаме тук? Селянка? Стори ми се, каза, че идваш от Варшава. Ти определено не си градско момиче. Но не си и баш селянка. Какво правиш сама в гората с това тъмнооко циганче?

Тя го погледна право в очите с надеждата той да отвърне поглед. Но той не го направи.

— Съпругът ми е полски войник. Опитвам се да опазя сина ни, докато го няма. — Тя прегърна покровителствено Аурек. — Гората е добро място да го скрия. След войната мъжът ми ще дойде да ни намери и отново ще заживеем във Варшава.

— Хмм. Това е твоята версия. Аз си мисля, че може да си горски дух. Прекрасна фея, която броди сред дърветата. Събира билки и изскубва корени. Открадна тя луната, слънцето изяде.

Той взе заешката кожа и я отръска от мухите, които бяха започнали да се насъбират.

— Това е руско заклинание. Отблъсква вещиците. Но ти не изглеждаш изплашена, така че може би си тази, за която се представяш. Която и да си, хубаво е да има някой наоколо, който може да си служи с нож. Хайде, да видим дали някой от останалите капани не е уловил нещо. Може и да получиш онези ръкавици от заешка кожа, ако имаш късмет.

Понякога се будеше и заварваше Григор до себе си.

— Спиш ли? Ако ти е студено, мога да легна до теб.

— Моля те, върви си.

— Нека те стопля, хайде.

— Махни се.

— Ти губиш — прошепваше той, докато ставаше. — Не аз.

Късно нощем, когато звуците от спящите хора заглушаваха шумовете на гората, Силвана чуваше как съчките пращят под краката му, докато се примъква от жена на жена, първо при Елза, после при Лоти.

През лятото той взимаше Силвана със себе си на лов. Казваше, че е по-бърза и по-ловка от останалите жени. Харесваха й тези дни, когато бяха двамата, заедно с Аурек, и се промъкваха тихо сред дърветата. В една яма бяха намерили плетена кошница, подпряха я с пръчка и я закачиха с дълга връв. С нея хващаха катерици, невестулки, а веднъж дори и едно малко глиганче. Григор сграбчи квичащото космато малко същество. Силвана грабна Аурек и двамата се затичаха колкото се може по-бързо, от страх да не би майката да е някъде наблизо и да е разярена.

В един летен ден Григор ги заведе да берат гъби и те откриха елен, който беше проснат на земята така, сякаш е паднал в бяг. Очите му бяха помътнели с настъпването на смъртта. Григор се надвеси над него.

— Прострелян е. Помогни ми да го вдигна. Който и да го е застрелял, ще дойде да го търси. Трябва да го преместим. Ще стигне за всички ни.

Силвана хвана предните крака и помогна на Григор да го метне на раменете си. Тя вървеше след него и носеше Аурек. Момчето беше леко и се беше вкопчило в нея така здраво, че ръцете й оставаха свободни да прикрепя товара на гърба на мъжа.

Като стигна едно сечище, спря и пусна трупа на земята.

— Не мога да го нося повече. Много тежи. Ще трябва да го разфасоваме тук.

Силвана също пусна Аурек.

— Тук ли?

Той извади два ножа от палтото си и й подаде единия. После се наведе над животното и му разпори корема. Вътрешностите се изсипаха навън, пурпурни, сини и лъскави като коприна, и тялото като че изпусна въздишка, сякаш в миг диханието се бе възнесло от него.

— Вътрешностите ще ги изхвърлим — поясни Григор, докато бъркаше в кървавото туловище. — И трябва да заровим месото веднага. Ако го оставим на открито, мухите ще снесат яйцата си вътре. А не можем да ядем червясало месо, колкото и да сме гладни. Покрием ли го, ще се съхрани. Само трябва да се погрижим да не го кацат мухите.

Силвана се извърна настрани, защото стомахът й се сви от надигащата се миризма от месото. Григор вдигна поглед към нея.

— Ще се справиш ли?

Тя кимна. Не беше време да показва слабост. Имаха нужда от месо. Аурек трябваше да яде.

— Да. Разбира се, че мога.

Тя коленичи и той й обясни как да реже и да разфасова тялото. Вътрешностите бяха горещи и Силвана можеше да усети ударите на собственото си сърце, които зачестяваха, докато измъкваше карантиите и ги заравяше в плитки дупки.

— Виждала ли си някога ранен мъж? — попита я Григор. — Някой да кърви лошо?

— Не. Защо питаш?

— В тези гори има хора. Мъже, които се бият с германците. Те имат нужда от хора като теб. Можеш да се присъединиш към тях. Ти си достатъчно силна, за да се биеш с тях. Мога да те заведа до техния лагер. Ще се научиш как да използваш оръжие. А ако не искаш да се биеш, те имат нужда и от медицински сестри. От жени, които не се плашат, като видят кръв. Ти ще можеш да се справиш.

Силвана почистваше кухините в тялото на елена с трева. Спря за момент, избърса лицето си с ръкав и погледна към Аурек, който гонеше пеперуди, а лицето и дрехите му бяха изпоцапани с кръв.

— Трябва да се грижа за сина си. За него ще направя каквото е нужно. Но не съм способна на повече от това.

Григор избърса ножа си в земята.

— Кой може да знае на какво сме способни по време на война. Хайде. Най-добре бързо да изкопаем дупка. Трябва да заровим по-голямата част от това.

През една ярко осветена от луната нощ в края на лятото, когато всичко беше окъпано в синьо и сребристо, Силвана видя Григор да лежи при старата жена. Плътта й се разплуваше под едрото му релефно тяло и Силвана беше сигурна, че чува вехтите кости на старицата да изпукват, докато Григор се движеше бавно нагоре-надолу върху нея както точилка разточва тесто за сладкиш. Зад тях, престорил се на заспал, съпругът й се беше свил на кълбо като бебе и смучеше палец, нацупен в безсилието си.

Силвана затвори очи, объркана от желанието, което се беше зародило у нея.

Януш искаше да остане. Да се опита да осмисли случилото се. Амброуз каза, че няма какво повече да направят. Франек щеше да бъде погребан в селото. Амброуз щеше да пише на семейството му и да му съобщи, че момчето е загинало при ловен инцидент.

Бруно се ядоса, настояваше сам да напише писмото. Семейството му не можеше да получи новината от непознат. Щеше да им каже, че Франек е загинал като герой от войната. Нямаше нужда да им се съобщава, че той е носел заредено оръжие и се е застрелял.

Януш го наблюдаваше как седи в кухнята и съчинява писмото, изхвърляйки чернова след чернова, докато не намери правилните думи.

В ранните часове на утрото пристигна натоварена с кози кожи шейна и те се сбогуваха с Амброуз по тъмно.

— Изпрати писмото ми до семейството на Франек — каза Бруно на тръгване. — Обещай ми да го пратиш още днес.

Беше дълго и печално пътуване, лъкатушеха между малки села по опасани с огромни снежни преспи пътища, тунели от белота, които правеха въздуха син, а дърветата черни. Нито Януш, нито Бруно проговаряше. Миризмата на кожите, върху които седяха, се просмукваше навсякъде, мазна воня на кози, от която на Януш му се гадеше.

Пристигнаха в някакво училище, където им дадоха по чаша водка, смесена с пача мас.

— За сила — рече им някой, докато подаваше на Януш чашата с мътната смес. — Добро лекарство е след всичко, през което сте преминали.

Той я изпи до дъно и помоли за още една. А после и за още една.

В същия онзи ден две момичета придружиха Януш и Бруно до гарата и ги целунаха за довиждане, все едно са техните любими.

— Запомни — предупреди го момичето, което беше с Януш, — трябва да седнеш в различно купе от приятеля си. Трябва да пътуваш сам. Ако сте двамата заедно, полицията ще ви спре.

— Довиждане — каза Януш. Главата му беше замаяна от многото водка. На перона духаше вятър, снегът се виеше и се вихреше по него и Януш се опита да застане между вледеняващия порив и момичето, за да го предпази, доколкото може от студа.

Скрита под вълнена шапка, се виждаше късата къдрава кафява коса на приятелката му. Очите й бяха продълговати и малки, а веждите плътни. Носът й беше зачервен от студа. Тя се повдигна на пръсти и го целуна.

— Постарай се да направиш добро представление — прошепна. — Трябва да приличаш на местен. Престори се, че казваш „сбогом“ на приятелката си.

— Ще ми липсваш — отвърна той послушно и си помисли, че тя в действителност ще му липсва. — Обичам те — допълни, а думите му издимяваха на облаци от ледения въздух. Изглеждаше правдоподобно. Той я притегли към себе си. Може би най-лесното нещо на света беше да обичаш непознат. Бе изпълнен с копнеж, който не извираше от сърцето, но в резултат на това беше ясен и без усложнения. Целуна момичето и свали ръкавиците си, рискувайки да замръзне, а после разкопча палтото й и се опита да провре ръка през катовете дрехи. Искаше единствено да грабне тази непозната, да я отведе обратно в училището и да я разсъблече. Тя се отдръпна от него и постави ръка на гърдите му.

— Ти си пиян.

— Как се казваш?

— По-добре е да не знаеш.

— Моля те, кажи ми!

— Наистина не ти трябва да знаеш.

— Напротив. Искам да те видя отново. След войната.

Момичето поклати глава.

— Името ми е Роза.

— Роза. Като свърши войната, ще се върна.

Тя нежно го целуна по устните.

— Да не мислиш, че си единственият, който ми го е казвал? Всички войници това казват. Всички до един сте романтични глупци. Върви. Не забравяй да ми махнеш от влака. И се постарай да изглежда добре.

Януш се качи на влака и се опита да й помаха, но снегът се сипеше твърде нагъсто и не успя да я види. Загледа се в ръцете си, сключени в скута, и се почувства глупаво, задето беше изпуснал емоциите си така. Зачуди се дали Бруно го беше видял как се опитва да си пъхне ръката под дрехите на момичето. Помисли си за Силвана; знаеше, че никога не би почувствал нещо такова към друго момиче, ако е близо до нея. Самотата го влудяваше.

Явно полицията в някакъв момент се беше качила във влака. По-късно, когато Бруно разказваше историята на бягството им, винаги имаше полицаи, но Януш така и не си ги спомни. Бяха му казали да си трае и да не поглежда никого в очите.

Спомените за дома го носеха напред, докато влакът тракаше и се клатушкаше — майка му свири на пиано, баща му се връща от работа и говори за политика и за местната власт. Спомни си ябълковата градина зад къщата на родителите на Силвана, където я изчакваше, когато още я ухажваше. Отново се сети за старата жена и за грешката, която беше направил, мислейки я за девойка. За кръвта по краката й. За бялата й коса. Помисли си за Франек и искаше да сподели какво беше почувствал, когато видя момчето да лежи безпомощно на леда. Но нямаше пред кого да се изповяда. Наведе се към прозореца и погледа как денят се превръща в нощ. Щом влакът спря рано на следващата сутрин, Бруно мина покрай него и Януш го последва.

На перона ги посрещнаха непознати. Преведоха ги покрай тези хора. Прекосиха една замръзнала река в мълчание и се качиха на друг влак. Януш осъзна, че Роза е била права. Беше глупаво да допусне, че някога ще я види отново. Ами Силвана и синът му? Бруно му каза да ги забрави. Вероятно никога повече нямаше да види и тях.