Британия Роуд 22

Полша

Щом настъпи пролетта, фермерът каза на Силвана и Ханка, че не може да рискува да ги крие повече. Изглеждаше неспокоен, все едно се страхуваше, че жените ще вдигнат олелия. Ханка само вдигна рамене и каза, че така или иначе им е време да тръгват.

Фермерът даде на Силвана чифт ботуши, а на Аурек одеяло. Жена му им даде торба с храна за из път и им каза никога да не се връщат или тя самата ще се погрижи германците да ги намерят.

Беше месец май, когато си тръгнаха, и слънцето бе започнало да изсушава калните пътища и ливади. Докато се отдалечаваха от фермата, Силвана гледаше как Аурек щапурка пред нея. Беше пораснал и бебешките му къдрици бяха вече изчезнали, а на тяхно място имаше гъста коса, права и тъмна като сянка през лятото. Слънцето придаваше на кожата му загар и той изглеждаше щастлив, подрипвайки надолу по пътя, гонейки пеперудите и танцувайки напред-назад.

Лагеруваха в близост до река и изпраха дрехите си във водата, като ги изсушиха на слънце на брега.

— Колието ми — каза Силвана и докосна шията си. Седеше гола на брега на реката. Ханка й беше казала, че така изглежда божествено, и сега се опитваше да покаже, че й вярва, докато всъщност искаше само пак да си облече дрехите.

— Стъкленият ми медальон. Изчезнал е.

— Онази дърта невестулка от фермата! — рече Ханка и погали врата на Силвана. — Сигурно го е откраднал за жена си. За нищо не можеш да вярваш на селяните. Искаш ли да се върна? Ще го взема за теб.

— Не, не — отвърна Силвана. — Няма го вече.

Ханка й направи гердан от маргаритки и й го подари. Тя си го сложи и за пореден път почувства благодарност за добротата на приятелката си.

— Ето — каза тя и й подаде коженото си палто. Искаше да даде нещо на Ханка, в знак на приятелство, а нямаше нищо друго. — Вземи го.

— Наистина ли? — Ханка го преметна на раменете си и погали кожата.

В замяна даде на Силвана своето връхно палто. В онзи следобед Ханка вървеше нагоре-надолу по брега, облечена с палтото, вирнала брадичка нависоко като модел. Сякаш не забелязваше потъмнелите от изсъхналата кръв петна по кожата и разпраните места, под които прозираше копринената подплата.

— И без това мислех да ти го открадна — призна си Ханка. — На теб не ти отива кожа. Прекалено си кльощава за него.

Бяха седнали на брега.

— Връщаме се във Варшава. Можеш да дойдеш с мен в клуб „Адрия“, където пеех преди с оркестър „Хенрика Голда“. Ще те заведа на танци. Ще чуеш как пея, а аз ще ти покажа как да се обличаш. Перли! Ще имаме перли и диаманти!

— Но какво ще правя аз? — разсмя се Силвана.

— Да правиш ли? Можеш да пееш. Или пък се научи да танцуваш. Използвай го това тяло.

Силвана поклати глава.

— Не мисля, че наистина бих могла да се върна във Варшава.

— Не искаш да дойдеш с мен ли?

Силвана си спомни войника в апартамента, миризмата на дъжд, просмукана в дрехите му, и синините, които беше оставил по бедрата й.

— Ханка, не мога.

Ханка захвърли коженото палто и легна на слънце.

— Добре. Няма да ходим там тогава — отвърна тя, а после се обърна на една страна към белия, гол гръб на Силвана отляво.

Тази нощ Силвана заспа под звездите. Беше още рано да са наизлезли комари и тя се сгуши близо до Ханка. Дали не можеше да се върне във Варшава? Войникът можеше отдавна да си е тръгнал. А можеше да смени и името си. Това на Аурек също. Представи си как води момчето в зоологическата градина да види слоновете. И в парка, където да пуска лодка в езерото. После се сети за Януш и мъката помрачи мислите й. Дали беше още жив? Стисна здраво очи. Всичко беше толкова объркано.

Събуди се още по тъмно с някакво топло чувство, все едно лежеше на копринени чаршафи. Това беше радостта от усещането на ръцете на Ханка, които я обгръщаха. Потъна отново в сън, представяйки си, че я прегръща Януш.

На следващата сутрин се изправи и осъзна, че е сама с детето. До нея нещо проблясваше на слънцето — стъкленият й медальон. Тя го вдигна на светлината и заразглежда как искрят цветовете вътре. Огледа се наоколо за Ханка, но тя не се виждаше никъде.

Силвана я чака цял ден. Слънцето натежа в късния следобед и позлати деня. От върховете на дърветата се спуснаха рояци насекоми и се завъртяха в черни облаци над реката. Слънчевият диск потъна зад хоризонта нажежен, а жарката му светлина превръщаше дърветата в силуети. Силвана осъзна, че Ханка няма да се върне.

На другия ден все още седеше до реката, когато един мъж се приближи по пътеката към нея. Беше висок, с високи скули, изваян нос и широка уста. Силвана грабна Аурек и се изправи.

— Добро утро — поздрави той с приятен глас с руски акцент. Протегна ръка и Силвана я пое. — Казвам се Григор Лазовник. Наричайте ме Григор.

Понякога на Януш му се струваше, че няма да преживеят зимата. Времето беше свирепо, постоянно ги преследваше, нападаше, мокреше и смразяваше. Следващото убежище се намираше извън някакъв малък град, с дълга улица по протежението му и дървени къщи със спуснати поради зимата кепенци. Мръсни снежни преспи затискаха прозорците и затрупваха пътя; ходенето беше мъчително и тримата залитаха по дълбокия девствен сняг.

Къщата беше скрита в една брезова горичка. Представляваше триетажна постройка с дървена облицовка и балкони с дърворезба. Входната врата беше задръстена от покрити със сняг съдове за мляко, метални кофи и кошове от ракита. Посрещна ги мъж с гъста брада и сивееща коса. Името му беше Амброуз. Той пое палтата им и огледа вледенените им лица и пръсти за белези от измръзване.

— Ние ще ви отведем в Югославия. Оттам отивате във Франция. Естествено, трябва да сте много внимателни. Ако някой разбере кои сте, ще ви арестуват. Но ние ще ви преведем, няма страшно. Божичко, изглеждате гладни. Хайде, сега ще хапнем.

В отрупаната с бакърени съдове и кошници с билки кухня Амброуз ги настани на една дървена маса и им даде водка, варени рибешки глави и гореща яхния с месо, която се стори на Януш най-вкусната, която някога беше вкусвал. Дори и като му докара разстройство през нощта и притичваше навън доста пъти, разкопчаваше колана и смъкваше панталона си, той все още искаше да може да си хапне още от горещата яхния.

На следващия ден обикаляха с Амброуз покрай ръба на замръзнало езеро на лов за елени, преметнали пушки през рамо. Над езерото се стелеше гъста мъгла и се плъзгаше към тях над леда. Януш гледаше как Франек си играе с ловните кучета, които потичваха послушно до тях. Бяха с рунтава козина и дълги муцуни, хапеха се едно друго по краката и размахваха опашки така енергично, че разпръскваха сребрист скреж във въздуха и образуваха малки снежни вихрушки навсякъде, където минеха. Момчето изглеждаше толкова щастливо, колкото и кучетата до него, и Януш се зачуди дали не е по-добре да го оставят тук в това отдалечено село, където със сигурност щеше да бъде в безопасност до края на войната.

— Преди си имах такова куче — каза Франек, докато галеше една голяма рижа хрътка, която възторжено мяташе опашка до него. — Майка ми го даде.

Той спря да потупва кучето и изведнъж погледна към Бруно със сериозно изражение.

— Искам да видя кучето си. Кога си отиваме вкъщи?

— Този лед изглежда дебел — поясни Бруно, а Януш следеше да види дали вниманието на Франек ще се отклони лесно.

— Тук е дебел, но по-навътре е по-тънък — отбеляза Амброуз. — Това езеро никога не замръзва изцяло. Има си слаби места.

Франек стъпи на ръба на леда.

— Гледай ги — разсмя се той. — Виж кучетата.

Всички се разсмяха. Кучетата се опитваха да тичат по леда до Франек и се опитваха да се захванат с нокти, но се подхлъзваха на една страна и се плъзгаха напред по корем.

Амброуз вдигна ръка, да им нареди да замълчат.

— Шшт. Елен. Ето там. Между дърветата.

Той вдигна пушката си.

Франек бързо се махна от леда, сваляйки пушката от рамото си. Двамата с Бруно насочиха оръжията и зачакаха. Януш не помръдна. Никога не беше харесвал лова. Не искаше да убива нищо.

Мъжете потънаха в мълчание, а дъхът им излизаше на облаци пред тях. Януш ги гледаше така, с насочени пушки, зачервени бузи и проблясващи заледени пръски по миглите. Ами ако спрат да пътуват? Ако останеха тук в този покрит със сняг свят и изчакат войната да свърши? Вероятно биха могли да се скрият тук горе?

Амброуз въздъхна шумно. Свали оръжието си и върна предпазителя.

— Не. Чух ги, но не мога да ги видя.

Бруно го последва. Прокашля се, щом напрежението падна от групичката им, и започна да потропва с крак, все едно се беше схванал от продължителното неподвижно стоене.

— Много време съм ял еленско месо — каза.

— В къщата имам еленски наденици — допълни Амброуз. — Номерът е да им сложиш много червен пипер.

Януш потри ръце.

— Звучи вкусно. А аз умирам от глад.

— Тези елени са някъде наоколо — каза Франек. Все още държеше оръжието си насочено, готов за стрелба.

— Не е безопасно за лов в тази мъгла — обади се Януш, замислен кога ще се върнат и ще изядат надениците.

Франек придържаше оръжието на рамото си, докато отчупи един малък клон и го хвърли на леда, за да го гонят кучетата. Голямата рижа хрътка се спусна за него. Обърна се с пръчката в уста, подхлъзна се и се плъзна на една страна.

После всичко се случи толкова бързо. Януш видя как кучето се мъчи да се изправи, после чу как леда изскърцва и се пропуква, и ужасено гледаше как то пропадна през малка дупка в езерото.

— Мелез! — викна Амброуз. — Мелез, тъпо куче такова!

Той свали раницата от гърба си и пристъпи върху замръзналото езеро, като бързо легна по корем и започна да се приплъзва по леда.

— Трябва да го счупим — изкрещя. — Трябва да извадим кучето отдолу.

— Аз ще го извадя — викна Франек. Януш съзря възбудата в очите на Франек и решимостта, с която изтича по езерото след Амброуз.

— Не! — кресна Бруно. — Махни се от леда! Опасно е!

Франек заби приклада на пушката си в леда. Удари я силно два-три пъти. Тогава се чу изстрел и ято черни врани се разлетяха от върховете на дърветата. Пушката гръмна отново и Франек падна на земята, тялото му се гърчеше. Амброуз се плъзна по леда до него, пъхна ръка в дупката, която се беше образувала, и извади рижото куче от водата.

Нещо привлече погледа на Януш, някакво движение зад него, и той се обърна. Четири благородни елена, с облаци пара от дъха им пред тях, излязоха на открито и препуснаха леко към снежната гора. Януш гледаше как се отдалечават. Щом отново погледна към езерото, видя Франек да лежи неподвижно с празната пушка до себе си, а по леда се разливаше червена локва кръв.