Британия Роуд 22

Полша

Силвана обичаше вечерите във Варшава в началото на лятото. Януш се връщаше от работа и те набързо хапваха заедно, докато той й разказваше как е преминал денят, а тя слушаше и кимаше, и се наслаждаваше на усещането, че е съвършена градска домакиня. След това излизаха на разходка по улиците или в парка, хранеха патиците в езерцето и наблюдаваха как децата бутат дървените си платноходки по зеленясалата вода, преди бавачките им да ги приберат вкъщи.

Една вечер останаха навън по-дълго от друг път. Нощта беше задушна и на Силвана не й се прибираше в апартамента, така че седнаха на пейка в парка и гледаха как сумрачното небе става тъмновиолетово, а после синьо-зелено, докато не запалиха уличните лампи и то не стана съвсем черно.

Животните в зоологическата градина започнаха да кряскат и ядно да обикалят напред-назад по настланите дървени стърготини. Маймуните врещяха и пискаха в клетките си. Около лампите кръжаха облаци от нощни пеперуди. Силвана не можеше да си намери място. Докторът й беше казал, че ще роди скоро, най-много до седмица. И сега беше пълна с енергия и имаше нужда да ходи.

Покрай тях минаха няколко жени с украсени с пера шапки, които загледаха Януш. После закриха с ръце начервените си устни и започнаха да си шепнат. Силвана го хвана за ръка и се престори, че не ги забелязва.

Нощем паркът беше различен — като ненадейно да нагазиш от плитчините в дълбока и студена вода, която те срязва през гърдите. Силвана забеляза мъже да седят на пейки, където никой не бе седял досега. Дори и през сенките на магнолиите зад тях тя можеше да види, че някои от тях се държат за ръце.

По-нататък пред нея една жена улови мъж за ръката и го поведе към дърветата.

Докато се прибираха у дома, Силвана и Януш не говориха. Изкачиха се по тясното стълбище до своя апартамент и, веднъж влезли, Януш поведе Силвана към спалнята. Накара я да седне на леглото и тя загледа как той сваля дрехите си, разкопчава колана на панталона си и изхлузва ризата през глава. Откакто се бяха оженили, Силвана се беше чувствала несигурна в тази нова легитимност на съвместния им живот. Внимаваше да поглежда встрани, когато Януш се съблича вечер, и се стараеше винаги да си легне първа, на сигурно под завивките. Тази нощ обаче беше различно.

— Почакай — помоли го тя, щом той тръгна към нея. — Остани там. Искам да те огледам.

Тя се изправи и мина покрай него, като го разглеждаше внимателно, докосваше го с върха на пръстите си като скулптор, който бавно проследява сенките и извивките на статуя. Януш сграбчи ръцете й и я придърпа към себе си.

— Сега ти си наред — промълви той. — Нека те огледам.

Силвана безмълвно разкопча якичката си. Остави роклята си да се плъзне на пода.

— Красива си — прошепна Януш и погали корема й така, сякаш полираше куполовидната му повърхност.

Когато легнаха в леглото, Силвана почувства, че би могла да зачене още бебета. Сякаш онова в корема й би могло да се съедини с още едно. Беше твърде тежка и наедряла, за да легне по гръб, така че застана на четири крака. Изпитваше неотложен копнеж и по-дълбока любов към Януш от всякога. Наведе глава и си представи тъмния свят вътре в себе си, там, където трябваше да се намира детето, сгушено под сводестите й ребра. Но после мислите й бяха пометени и останаха само Януш и нескончаемият, безгласен език на тяхната любов.

Януш вече беше тръгнал за работа, когато Силвана се събуди на следващата сутрин. Чаршафите бяха мокри и усукани около нея. Тя ги разгърна и се опита да разбере откъде е цялата тази влага. И тогава болката я блъсна. Беше рязка, все едно някой е стегнал въже около бедрата й. Бебето се раждаше. Трябваше да е това. Болката отшумя и тя с мъка стана от леглото, търсейки дрехите си. Къщата на лекаря се намираше на няколко пресечки и тя беше сигурна, че ще успее да стигне дотам, ако върви бавно.

Облече се и излезе от апартамента, примъквайки се надолу по тясното стълбище с опрени на стената ръце. Когато стигна до площадката, въжето отново я стегна. Тя изстена от болка с гърлен, животински звук, в който не разпозна собствения си глас. Облегна се на стената, челото й беше обляно в пот.

Не би могла да стигне до доктора. Щом болката утихна дотолкова, че да е способна отново да мисли, тя почука на вратата на един апартамент. Някаква жена отвори, а в краката й джавкаха цяла сюрия малки кафяви кучета. Те се втурнаха на площадката и започнаха да хапят Силвана по петите.

— Върнете се тук! — викаше жената на кучетата, докато се опитваше да ги прибере обратно вътре. Зад нея се появи мъж, за да разбере за какво е целият този шум.

— О, боже! — възкликна, щом видя Силвана. — Ти си момичето от горния етаж, нали? Добре ли си?

Силвана залитна напред в ръцете му. Ето я там, по-голяма от къща и мучаща като крава, а той я пита дали е добре.

— Добре съм — успява да промълви, преди болката в корема да я стегне отново и да се превие на две.

Не след дълго остана само болката. Силвана забрави, че ражда; струваше й се, че се бори за живота си. И тогава, тъкмо когато беше започнала да приветства мисълта за смъртта, тялото й започна да я привиква обратно.

— Трябва да се напъвам — каза на жената. — Господи, боже мой, трябва да се напъвам.

— Вече? Докторът още не е дошъл. Не можеш ли да потърпиш?

Силвана поклати глава. Започна да стене.

— Лягай на леглото — нареди жената. — Лягай на леглото. Лекарят няма да се зарадва, като те завари на пода.

Силвана отблъсна жената и изпъшка.

— Не мога. Не искам. Оставете ме.

Със здраво стиснати очи, свита така в ъгъла на стаята, тя нададе продължителен, дълбок стон и усети как топлината я изгаря. Изкрещя. И тогава, тъкмо на предела на силите си, я заля чувство на облекчение. Когато отвори очи и погледна надолу, видя омазано с кръв бебе да лежи между треперещите й крака. Тялото й се сгърчи и тя усети нуждата от нов напън. Нима имаше още едно дете? Близнаци ли бяха? Извика от уплаха.

— Това е плацентата — каза рязко жената. Тя се наведе над нея и Силвана усети как натиска силно корема й. Опита се да се пресегне към бебето, но болката я накара да изкрещи и да стисне здраво очи. Последва втори прилив на облекчение и тя се отпусна назад на пода изнемощяла.

Съзнаваше, че детето е вдигнато от пода в чаршаф, че й помагат да легне на леглото, че някой попива челото й със студена кърпа. Чу жената да се оплаква, че й цапат чаршафите, чу мъжки глас да казва на жената да мълчи и лай на кучетата от съседна стая и после заспа за кратко, напълно изтощена.

Когато се събуди, под главата й бяха положени възглавници, а до нея, повит в одеяло, лежеше синът й.

Тя огледа внимателно личицето му. Очите му бяха плътно затворени, клепачите — сбръчкани и морави, все едно не искаше да види какво има да му предложи светът. Дробовете й се изпълниха с чувство на благоговение, което спря дъха й. Изведнъж се уплаши от безмълвното същество в ръцете й. Беше толкова малко, превито, подпухнало и червено късче от нещо начеващо, но тя осъзнаваше силата му; осъзнаваше, че любовта, която вече изпитва към това непознато създание, може да я накара да рухне безвъзвратно. Беше ли способна да се грижи за него? Сети се за майка си и загубите, които беше понесла. Ами ако синът й умреше както братята й? Ами ако се разболееше?

— Можете ли да го вземете? — попита тя жената.

— Да го взема ли?

— Не знам как да се грижа за него. Моля ви. Така е най-добре. Вземете го. Аз не мога да му бъда майка.

— Стига с тези глупости — каза лекарят, заставайки между Силвана и жената. Постави ръка върху челото й. — Той е твой син. Има нужда от теб.

— Ще оживее ли? — Силвана стисна ръкава на доктора. — Ако му има нещо, искам да ми кажете сега. Трябва да знам дали ще оживее…

— Момчето е добре, както си и ти. Всичко, от което има нужда, е да се нахрани добре.

Но Силвана искаше отговори. Опита се да изтика детето в ръцете на лекаря.

— Искам да знам дали е здрав. Братята ми умряха. Предава се по наследство. Момчетата от семейството ми… Моля ви, кажете ми дали му има нещо нередно.

И тогава бебето отвори очички. Разви юмручетата си и ги помръдна, все едно ги мести във вода, плавно движение като морска трева, носена от бавна река. Тя пъхна пръста си в малката му длан и той сключи пръстчета около него. Помилва личицето му, отметна завивките и преброи малките пръстчета на краката. После целуна меката вдлъбнатина на черепчето.

— Скъпи мой — прошепна, засрамена от изблика си на слабост. Как бе могла да полудее така? Беше очевидно. Отсега нататък щеше да живее само за това дете. В онази стая, докато денят преминаваше във вечер, Силвана повдигна детето към гърдите си и то започна да суче, изненадвайки я със силата, с която засмука. Не знаеше колко време е изкарала така, но когато вдигна поглед, Януш стоеше до нея.

— Може ли да го подържа?

Тя му подаде бебето, въпреки че с цялото си сърце не искаше да се откъсне от него.

— Значи имам син — каза Януш, а на лицето му беше изписана изненада.

Силвана усети как тялото й се отпуска. Може би лошият късмет на майка й все пак нямаше да се предаде и на нея. Беше се справила. Беше родила здраво момченце.

— Аурек — ухили се Януш. — Ще го наречем Аурек, на баща ми.

— Ще ми го върнеш ли? — попита тя и затвори очи щастлива, щом усети тежестта на детето отново да изпълва ръцете й.

— Франек, защо не отидеш да ни хванеш едно пиле? — попита Бруно, первайки момчето по главата с фуражката си. — Умирам от глад.

— Мога да хвана и една-две гъски — отговори Франек. — И мечка съм способен да изям сега.

— Не закачай гъските — намеси се Януш. — Остави ги на мира. Едно пиле ще е достатъчно.

Януш беше поканил двамата мъже да се нахранят с него. Все още се опитваше да осъзнае как седмиците се бяха изнизали толкова бързо, откакто беше дошъл в колибата. Гледаше как Франек се втурва навън и започва да препуска из двора да гони кокошките.

— Какво му има?

— Той е дете — отговори Бруно. — Дете в мъжко тяло. Записал се в армията заедно с по-големия си брат, а трябвало да си остане вкъщи. Не бил достатъчно умен да ходи на училище, но бил полезен в семейния чифлик. Там е трябвало и да си остане. Той не е войник. Справяше се що-годе с нас, докато руснаците не преминаха границата. Те просто се изреждаха покрай нас. Стотици от тях. Знаехме, че не можем да ги преборим, но Франек изтича при един, като крещеше и викаше, че Полша винаги ще си остане свободна. Едва не го убиха. Томаш — брат му — искаше да избяга, за да прибере Франек у дома.

— Имахме план как да го отведем обратно при семейството му. С Томаш щяхме да го приберем вкъщи и после да се присъединим към Съпротивата. Водеха ни към един военнопленнически лагер, когато кривнахме и се скрихме в гората. Франек падна. Момчето е с два леви крака. Та прекатури се и аз спрях да тичам, за да му помогна. Руският конвой ни погна. Опитвах се да вдигна Франек, но глезенът му беше лошо изкълчен. Войниците вече ни настигаха и Томаш се обърна и тръгна срещу тях, като събираше камъни по пътя си. Започна да ги мята. Просто си стоеше там и ги целеше с камъни, докато те не откриха огън по него. Издърпах Франек надалеч, като го насилих да се затича. Момчето не иска да говори за случилото се. Оттогава дори не е споменавал Томаш.

В двора Франек все още гонеше пилетата. Най-накрая хвана едно, вдигна го високо във въздуха, залюля го и го заблъска във водната помпа отново и отново. Тялото на пилето се отпусна и той го остави да падне на земята. Стоеше над него, все едно очакваше, че може да стане и да побегне. Бруно излезе на двора, а Януш го последва. Франек беше удрял птицата толкова силно, че тя представляваше кървава каша от пера и натрошени кости.

— Мъртва ли е? — попита Франек.

Януш внимателно подритна птицата и рече:

— Да, мъртва е.

— Искате ли още една? Мога да ви хвана още една.

— Ти я хвани — каза Бруно, докато вадеше от джоба си чекийка, — а после ми я дай на мен. Аз ще я убия.

Януш видя как малкият нож проблясва в едрата ръка на Бруно. Видя същия блясък и в очите на Франек, когато отново тръгна към пилетата. Уплаши се. Момчето наистина изглеждаше лудо.

Януш се върна в колибата. Нареди съчки в огнището и запали огън. Чуваше как Франек вика и крещи из двора. Реши, че колкото по-бързо тръгне за Варшава, толкова по-добре.