Британия Роуд 22

Полша

В летните жеги Силвана захвърли дрехите. Натри борова мъзга по телата им, за да не ги хапят комарите, и огради лагера им с клони от калина, за да не приближават войниците. Магията подейства. Откакто го правеше, по-малко от тях идваха наблизо.

Понякога лягаше на земята там, където слънцето проникваше измежду клоните, и усещаше как лъчите се придвижват по тялото й. Около нея пълзяха мравки в дълги черни колони, тя можеше да чуе трополенето на крачетата им, шумулкането на съставните части на телцата им в забързания им ход. Чуваше щракането на челюстите на някакъв бръмбар в гнилата шума. Звукът от пълзящите по кората на дърветата мокрици беше като скърцане на зъби точно до ухото й. Бръмченето на някаква муха я проглушаваше.

Тя се превръщаше в дърво. Тялото й беше твърдо като дъб, а кожата тънка като листата на бяла бреза, които тя и момчето ядяха през зимата. Понякога си представяше, че е старица и умира, виждайки само малък отрязък от небето през клоните. Ако някой я намереше, щеше да я дръпне за ръцете и да разбере, че е направена от дърво.

Може би щяха да измайсторят нещо от нея. Масичка за кафе или пък сандък за спално бельо. Беше сигурна, че вътре в нея са отбелязани кръговете на живота й, като на дърво. Гладните години и целебните дебели обръчи, обрамчили разбитото й сърце.

Плъзна ръка по пътеката на слънчевите лъчи — по ребрата си, хлътналия стомах, изтънелите бедра. Познаваше се, разбираше се. Не й беше необходимо някакво по-висше знание, а само този миг. Почувства как сърцевината на дъба, в който се беше превърнало тялото й, засяда в гърлото й като буца.

Аурек танцуваше под слънцето около нея, подскачаше по шарената сянка и се опитваше да хване прахоляка, който се вдигаше около тях. Главата му започваше да става прекалено голяма за тялото. Коремчето му представляваше болезнено издут балон. Ръцете му бяха клони, тънки съчки. Нейният дървесен мъж. Горско духче.

— Ела тук — каза тя и се изправи. — Ела при мен.

Настани го в скута си и повдигна гърдата си към устните му. Той затвори очи и тя го залюля. Остави го да суче с часове. Когато кърмата й спря да тече, той задърпа зърното й, докато тя не извика от острата болка, но въпреки това продължи да го гушка, а миглите му пърхаха по кожата й. Усети лек гъдел някъде дълбоко в себе си, който сгря гърдите й и млякото отново потече. Аурек се отпусна в ръцете й и се усмихна — особена усмивка с отпусната челюст и присвити очи, все едно слънцето го заслепява. Силвана отново притисна лицето му към гърдата си.

— Аз и ти — прошепна. — Още не сме мъртви.

Януш седеше в едно мрачно хале в Северен Уелс и слушаше барабаненето на дъжда по гофрираната ламарина на покрива. Наоколо, подобно на погребални могили, се издигаха цели редици от полукръгли халета. Той и останалите поляци им казваха бечки шмйеху, варели на смеха. В конструкциите бяха вмъкнати малки прозорчета и от неплътно прилепналите стъкла духаше вятър. По мократа кал отвън лъщяха отпечатъци от гуми на велосипед, които водеха зад полето към пътя отвъд. Януш си седеше. Чакаше Бруно.

Пролетният дъжд беше разкалял смарагдовозелените поля, а живият плет бе побелял от цветове. Ако не спреше скоро да вали, лагерът отново щеше да се наводни. И сега по дървения под имаше тънък слой мръсна вода. На лицето му капна капка, после още една. Таванът пак течеше. Той си дръпна дълбоко от цигарата и пусна фаса на пода, а той изсъска и потъна в два сантиметра вода.

Тревожеше се и за премръзналите си пръсти и за това каква отвратителна гадория ще сготви готвачът. Погледна часовника си. Бруно щеше да се върне от наряд този следобед и Януш искаше да отиде с него в кръчмата в селото.

— В никакъв случай — каза Бруно, когато Януш го попита дали иска да остане в Кралските военновъздушни сили. — Да се запиша за още пет години? Никакъв шанс.

— Не знам какво друго бих могъл да правя — рече Януш. — Не можем да се върнем в Полша. Мога да се пробвам във Франция. Или в Канада. Да си намеря някаква работа. Знам ли…

— Трябва да решиш. Аз вече съм го измислил. Войната почти свърши. После отивам в Шотландия. Ще се оженя за Руби.

Януш се намръщи.

— Но ти вече си женен. Ами семейството ти? Децата ти?

— Това тук е друг живот — въздъхна Бруно. — Друг свят. Ян, старче, толкова си почтен, да му се не знае! Трябва да си наясно, че много женени поляци си взеха английски момичета. Че какво им остава да направят? Да живеят като отшелници само защото някъде там в Полша имат жени, които няма да видят никога вече? Прекалено отдавна съм далеч от родината. Дори и да успея да открия жена си, съмнявам се, че децата ми ще ме познаят. По-добре им е без мен. Не мога да се върна. Сега вече животът ми е тук, с Руби. Човек трябва да се възползва от шансовете, които му се предлагат. — Бруно потупа Януш по рамото. — Не ти е било леко. Защо не си намериш някое добро момиче тук? Руби има много приятелки. Ще ти намерим свястно момиче като „стой, та гледай“.

Мислите му бяха прекъснати от шумотевицата на други мъже, които влязоха в халето. Обсъждаха времето. Дъждът беше отслабнал и те говореха за мъглата, която се спускаше над полетата. Януш се изправи и навлече шинела си. Бруно скоро щеше да кацне. Излезе навън и усети, че е стъпил в локва. Около него се виеше мъгла. Пъхна ръце в джобовете, наведе ниско глава и се затътри с усилие към пистите, където зачака самолетите да пристигнат в халетата, които служеха за столова. Седеше и гледаше как мъглата отвън се сгъстява. Какво ли ще прави след войната? Дали да се върне в Полша?

Бруно беше прав — твърде много неща се бяха случили, за да може някога да се върне.

— Гъста мазна мъгла — каза някой.

Януш се изправи. Защо пък да не заживее в Шотландия? Да започне живота си на чисто. Той излезе от столовата и на стълбите едва не се блъсна в един офицер.

— Прощавайте, сър. Не ви видях.

— Не ме изненадва. Отвратително време — каза офицерът, когато Януш отстъпи да му направи път.

— Надявам се самолетите да се приземят безпроблемно тази вечер, сър.

— Няма да кацат тук. Видимостта е по-малко от триста метра горе над пистата. Отклонени са към един терен на север. Ще уведомя всички, щом екипажът ни стъпи на твърда земя.

Януш го последва в столовата. Зачака. Съобщиха им новината час по-късно.

Ескадрилата е летяла на сляпо в плътни непрогледни облаци. Само пет от всички тринайсет самолета са се приземили успешно. Този на Бруно се е разбил в една нива и е избухнал в пламъци.