Британия Роуд 22

Полша

Докато месеците се нижеха, Аурек предизвикваше възторг у Силвана и забавляваше Ханка. Беше изпълнен с енергия, играеше си в клетките на зайците и тичаше с кучетата, прегърбен, с превити рамене, докосваше земята с ръце за равновесие и се оттласкваше с пръсти. Така беше по-бърз.

Ханка го наричаше малко мече. Беше разказала на Силвана една история за момче, отгледано от мечки в някаква литовска гора. Тримата лежаха на сламеното легло, увити в одеяла, а Аурек беше сгушен плътно до гърдите на Силвана.

— Никой не знаел откъде се е появило — обясни Ханка и погъделичка Аурек по пръстчетата. — Мечките го приели като свое. Ходело на четири крака, а косата растяла дълга надолу по гърба му. Хранело се само с киселици и мед. Един ловец го хванал и го дал на краля на Полша, който се опитал да го научи да говори, но то така и не издало по-различен звук от грухтене.

Историята беше развеселила Аурек. Ханка грухтеше и ръмжеше като мечка, докато Силвана не се уплаши, че той ще се задави от толкова смях. Те се кискаха, ръмжаха и ревяха, а накрая, щом се отпуснаха назад изнемощели от смях, Силвана притисна лице към главата на сина си и усети как по бузите й се стичат сълзи.

— Малкото ми мече — прошепна му тя. — Моето малко изгубено мече.

— Вземи — каза Ханка една вечер, в която звездите изглеждаха толкова ярки, че сякаш прорязваха черното кадифено небе с ледени панделки. Подаде й една сушена слива, тъмна и набръчкана. Устата на Силвана се напълни със слюнка, щом я видя.

— Дали ще му хареса?

Силвана погледна Аурек, който се беше сгушил в ръцете й с подпъхнато около главата одеяло. Не беше сигурна. Ханка изпъшка с досада.

— На всички деца им харесват.

Тя подаде плода на Аурек и той лакомо го набута в устата си.

— Видя ли? Знаех си, че ще му хареса.

— Какво ще правим, като дойде лятото? — попита Силвана. — Тук ли ще останем?

— Варшава. — Ханка се наведе към нея и избърса една лигичка от устата на Аурек. — Аз отивам във Варшава. Ако искаш, можеш и ти да дойдеш.

— Ще отидеш в града?

Силвана беше изненадана. Мислеше си, че Ханка ще се прибере вкъщи. Тя й беше разказала за дома на семейството си — варосана бяла къща, към която води алея с лаймови дръвчета, с пълзяща дива лоза по фасадата. Нарече я ловен замък. Беше й описала ловните трофеи в банкетната зала, главите на глигани и сърни, стъклените похлупаци с мъжки тетреви и диви петли и мраморните подове. Отвън имало зеленчукова градина, езеро, пълно с шарани, мандра и перално помещение.

— А защо не се прибереш у дома? — попита Силвана.

Ханка поклати отрицателно глава.

— Бях още дете по време на Първата световна война. Германците завзеха къщата. Устроиха си сервиз за поправка на автомобили в плевните ведно със зеленчуковите градини. Семейството ми скри всички ценности, които притежавахме — картините, скулптурите, среброто и така нататък, — и ги зазидаха в избата. Като свърши войната, всички скъпоценности бяха спасени, но майка ми умря. Зарази се с коремен тиф от един войник. А сега има нова война и къщата ни отново е превзета. Баща ми този път изобщо не се постара да крие семейните ценности. Единственото, за което помоли, беше децата му да останат в безопасност. Забрани на всички ни да се доближаваме до къщата до края на войната. Не мога да се прибера вкъщи, но не мога и да продължавам да живея така. Трябва да бъда в града.

Вярно беше, че Ханка изглеждаше така, сякаш мястото й е в града. Ръцете й бяха прекалено изящни за земеделска работа, дланите твърде меки.

— Ще се върна да видя любимия си — продължи Ханка. Силвана гледаше как лицето й застива, а умората се настанява в сенките под очите й. — Той е музикант. Свири американски джаз и последния път, в който го видях, ми каза да напусна града. Каза, че не иска да пея за германска публика. Така че аз тръгнах. Но той ми липсва. Трябва да се върна, трябва да го видя отново. И не ми пука за кого ще пея. Просто си искам живота обратно.

Силвана залюля Аурек в скута си, а Ханка й се усмихна.

— И така, малка Силвана, ще дойдеш ли с мен?

Силвана усети как сърцето й се свива.

— Да — отговори тя, въпреки че мисълта да се върне във Варшава я изпълваше с ужас.

В безлунната нощ един водач заведе Януш, Бруно и Франек до унгарската граница. Вече бяха свикнали един с друг и Януш дори беше започнал да харесва Франек и неговата лудост. Сърцето на момчето си беше на мястото, а смелостта му беше безгранична. Бяха им дали документи, но въпреки всичко бе най-добре да преминат през нощта, тайно. Бяха стигнали до един нос и гледаха как граничарите патрулират с кучета по пътеката пред тях.

— Водачът предупреди, че имаме около петнайсет минути, преди да се върнат — каза Бруно, щом пазачите свърнаха зад ъгъла.

— Трябва ми картечница — вметна Франек.

Той трепереше и се тресеше и Януш искаше да му каже да спре да мърда, за бога.

— Ще ги сваля всичките. Бум, бум, бум. Ще ги застрелям. Ако си носех старата пушка от вкъщи, можех да го направя.

— Кога да тръгнем? — попита Януш. Гадеше му се и осъзна, че той също трепери.

— Тръгваме сега — нареди Бруно. — Граничарите няма да очакват да се случи нещо тази нощ. Никой не би излязъл в такава нощ. И на вълците ще им е студено. Един по един. На три минути. Това ни дава предостатъчно време да преминем. Ти си пръв, Ян. После аз и Франек ще те последваме. Не се тревожи, след теб сме.

Януш вече не си усещаше краката. Съмняваше се, че може да тича. Дишаше учестено и на пресекулки. Трепереше от студ и умора, а сърцето му биеше като лудо.

Бруно кимна. Побутна Януш.

— Хайде, време е — прошепна. — Късмет. Тръгвай!

Януш се изправи и се затича, спускайки се надолу по скалите.

Не погледна назад. Ако ще умира, нека умира. Препъна се. Краката не слушаха мозъка му, кривяха се под него, но той ги принуждаваше да продължават. На пътя нямаше никого. Той го прекоси и се хвърли в дълбоката снежна пряспа, след което се претърколи надолу по хълма. Пързаляше се и се плъзгаше, докато не се заби в една ела. Щом се изправи на крака, хукна.

Най-после стигна прикритието на дърветата, припълзя на четири крака до тъмната борова гора и се притаи там. По устните си вкусваше кръв, а вените на врата му пулсираха. Усещаше как кръвта му кипеше в него, усещаше се жив. Лежеше неподвижно, а сърцето му туптеше, страхът разтреперваше клепачите му и опъваше някакъв нерв на бузата му.

Проправи си път по-навътре сред дърветата и се зарови в снега. Треперейки, чу около себе си шумове. Звуци на чупещи се клони и боричкане. Надяваше се Бруно да е добре. Надяваше се също така, че нощта наистина е прекалено студена за вълците.

Франек се появи, тичаше и скачаше през снега, и се блъсна с пълна сила в Януш, като го удари с лакът в лицето.

— Извинявай — задъхано каза Франек. — Не те видях.

— Божичко, Франек — прошепна Януш. — Май ми счупи носа, по дяволите!

— О, боже, не, съжалявам…

— Забрави го, пън такъв! Ти успя. И двамата успяхме.

— Успяхме — каза Франек. — Аз съм добър войник.

Звучеше толкова гордо, че Януш едва се удържа да не прегърне момчето.