Британия Роуд 22

Полша

Рано една сутрин в гората те чуха мъжки гласове. Настана някаква суматоха, чуха се крясъци, Силвана и Аурек се скриха в един гъст храсталак и видяха как двама немски войници строяват трима мъже в редица срещу дърветата.

Войниците не бързаха да убият пленниците си. Единият не го свърташе на едно място. Брадата му беше набола, очите хлътнали и празни. Той обикаляше наоколо, вдигаше пушката на рамото си и после пак я сваляше, все едно правеше репетиция — намираше го за забавно. Докосваше лицата на мъжете с цевта. Използваше оръжието като част от тялото си, все едно беше обвиняващ пръст, който той насочваше в гърдите им и с който галеше бузите им. Понякога това не му стигаше и премяташе пушката през рамо, сякаш му пречи. После вдигаше ръка към главите на тримата мъже подред, насочваше палец и показалец като пистолет и се правеше, че отскача, щом отметнеше китка назад.

Другият войник си сви цигара и я изпуши, всмуквайки бузи навътре, докато поемаше силно дима, а структурата на черепа му си проличаваше под сивкавата кожа.

Когато застреляха мъжете, Силвана дръпна Аурек долу на земята, така че лицата им се опряха в пръстта. Във въздуха проехтя звук от изстрели, а земята замириса на гнило. Тя забърса сълзите от лицето на сина си.

— Тихо — прошепна. — Тихо.

Като се стъмни, Силвана и Аурек излязоха от скривалището си и отидоха да огледат убитите мъже. От единия тя взе яке, а от другия палто. В краката на единия лежеше раница, в която имаше половин бутилка водка и малко черен хляб.

Силвана вдигна една шапка от земята и изтърка калта от малката червена емайлирана звезда, забодена на нея. Сложи я на главата си и се усмихна на Аурек. Завъртя глава наляво-надясно и изтанцува малък танц с крака навън като патка. Аурек се разсмя. После тя отчупи един нисък клон и го използва като бастун, накланяше глава ту на една, ту на друга страна, приклякваше и изритваше листа във въздуха.

— Чарли Чаплин — пошушна му тя. — Аз съм Чарли Чаплин.

Аурек започна да й подражава. Смехът му беше тихичък като ромона на бърз поток.

Под проливния дъжд на една бетонна писта насред поле в Източна Англия Януш си представяше фермата на хълмовете над Марсилия. Когато ескадрилата им беше преместена в Йоркшир, той си проправяше път през снега и бленуваше за Елен и нейната сплетена кафява коса.

В Кент гласът й звучеше в ушите му. Искаше да й разкаже за всяко ново нещо, което видеше. Пишеше й писма, в които описваше красивите каменни къщи в селата, английските църкви с техните зелени гробища и големите покои на свещениците. През 1943-та береше цветя и си представяше, че й ги подарява. Когато през пролетта на 1944-та прелитаха над Италия и пускаха пропагандни листовки, описваше хълмовете, полята, градовете. Само за нея.

Елен също му пишеше. Писма, които можеше да не пристигат поред, а понякога идваха и по три наведнъж след дълго прекъсване. Той ги четеше непрестанно, знаеше всяко едно наизуст.

Когато през есента на 1944-та дойде още едно писмо, Януш се настани в едно кресло и го отвори щастлив пред останалите мъже в стола за хранене. Изненада се, щом видя, че е написано на английски. Освен това не беше от Елен. Беше от нейния брат.

Януш не чете повече. Сгъна писмото и го прибра в портфейла си. Остана така, заслушан в пулсиращата във вените му кръв, докато не му се стори, че чува как тя се оттича от него. Сигурно кръвта беше изтекла от тялото му, защото не можеше да стане. Глезените, колената и бедрата му се сключваха навътре като ветрило. Главата му се въртеше. Връхлетя го вихър като глас от нечие стенание, а може би това беше неговият собствен глас. Или пък нейният.

А може би това бе звукът на кръвта и сърцето му, което туптеше толкова шумно, докато той всъщност искаше да престане да бие. Хвана главата си с ръце, осъзнал крехкостта на плътта и лекотата, с която хората биваха убивани и разкъсвани от оръжия и бомби, и едновременно с това ужасен от факта, че самият той е прокълнат да преживее всичко.