Британия Роуд 22

Полша

Силвана се събуди и видя някакъв възрастен мъж да разтрива гърдите й със сняг. Гледката беше толкова нелепа, че тя затвори отново очи, но той продължи да я мачка и разтърсва, че повече не можеше да се прави, че не усеща. Имаше сняг в устата си и когато отново се пробуди и се сети за момчето, се опита да проговори, да попита мъжа къде е синът й, но думите не излизаха.

Следващия път, когато отвори очи, Аурек беше свит в скута й. Тя лежеше върху червения шезлонг, но той се намираше върху купчина дънери, натоварени на шейна; двамата с детето бяха завити с козя кожа и влачени през гората.

Стигнаха до една колиба, пред която лаеше куче, а две жени стояха и ги гледаха. Силвана се опита да съсредоточи погледа си, да види кои бяха те, но непрекъснато се отнасяше в лек полусън. Видя едната от жените да се навежда над нея и да взема Аурек. После самата тя беше повдигната и пренесена вътре в колибата, където я положиха на масата и съблякоха дрехите й.

— Мамо — обади се една от жените, — дали не трябва да ги пренесем по-близо до огъня? Студена е като камък.

— Не, прекомерната топлина ще им навреди. Антек, продължавай да натриваш момчето с тази кърпа, най-вече там, където кожата е пожълтяла. Трябва да ги затоплим отвътре.

Силвана ги чуваше да говорят, докато губеше и отново идваше в съзнание. Беше ли извадила късмет? — чудеше се тя… Не трябваше ли и двамата вече да са мъртви? Или пък късметът на момчето ги беше спасил? Затвори очи. Главата й гореше, а тялото й беше като парцал, но сърцето й преливаше от любов към детето.

Бяха бедни селяни — хорицата, които бяха спасили живота на Силвана и Аурек. Дрехите им не представляваха нищо повече от дрипи. На няколко пъти, като се будеше от дълбокия сън, в който непрестанно изпадаше през първите няколко дни, тя си мислеше, че отново се намира в дома на родителите си, а над нея се е надвесила майка й.

Дърварят беше възхитен от спасяването на майката и сина. Наглеждаше ги всеки ден, докато се възстановяваха. Казваше се Антек, а жена му — по-дребна и по-трезвена версия на собствената майка на Силвана — се наричаше Ела.

Стойката на Ела беше прегърбена, бедняшкият й живот я беше оформил така, както вятър извива дърво. Като ходеше, държеше главата си ниско, а гърбът й беше превит като полица, на която да се задържа снегът. Оплакваше се от болки в корема и пиеше бутилки с лекарство с цвят на въглен.

Имаха само една дъщеря — набита млада жена на име Марися.

— В селото, на един час ход покрай реката, има войници — каза Ела, докато натриваше краката на Силвана с гъша мас. — Не трябва да се отдалечаваш от къщата.

— Германци ли? — попита Силвана. Беше в колибата от две седмици и вече бе започнала да се чувства достатъчно укрепнала, че да се ориентира в обстановката.

— Няколкостотин. Нямаме проблеми с тях.

— Хората от селото ни викат кулаци, понеже си мислят, че сме на страната на германците — каза Марися. — Но те ни завиждат, защото не трябва да работим за войниците като тях. Германците не са толкова лоши — продължи Марися, когато майка й излезе от стаята. — Някои от тях са по-добри от животните в селото, които се наричат мъже.

— Какъв късмет такива джентълмени да превземат страната ни — отвърна Силвана.

— Ами да я вземат — каза Марися. — Добре дошли са. Преди да дойдат, ние гладувахме. Сега мога да ям, когато поискам. А и виж — тя повдигна полата си, изви крак и й показа чифт кафяви ботуши с връзки, на малък ток, — тези са от Париж. Ще ти дам да ги пробваш, но не си и помисляй, че ще ми ги вземеш.

Силвана погледна към отеклите си крака. Пръстите й бяха аленочервени, а стъпалата покрити с пурпурен обрив, който стигаше до коленете й.

Марися изпуфтя.

— Ще ти останат белези. А ти какво правеше в гората всъщност? Криеше ли се? Да не си еврейка? Момчето прилича на еврейче.

— Синът ми е поляк. Точно като мен.

— Така или иначе, не ме интересува. Баща ми смята, че ти и детето сте чудо. Ще ви остави тук колкото искате. Аз ще ви оставя, докато не си стъпите на краката.

Силвана се изправи сковано. Струваше й се, че вече е изживяла няколко живота, че в деня, в който Януш я остави сама във Варшава, единият й живот приключи и започна втори. А сега ето я пак — започва отначало. Цяло чудо си е. Но не тя беше то. Тя и момчето бяха намерени в гората, загадка дори за самата нея. В кухнята Аурек беше седнал в скута на Антек, увит в мушами. Учеше го на песен: „Oto dzis dzien krwi i chwaly“, „Днес е ден на кръв и слава“.

Старицата седеше на един стол до огнището и ги гледаше.

— А, ето те и теб — каза Антек и й подаде Аурек. — Ела да седнеш. Тъкмо обяснявах как ви помислих само за купчина дрехи, като ви намерих. Реших, че е само това — камара от одеяла. Бях открил креслото още преди няколко дни. Помислих си, че може да има полза от него. Тези дни се намират много неща в гората. Останали от хора, които се опитват да стигнат до руската част. Пренасят покъщнината си, докъдето успеят, и после я зарязват. Този часовник виждаш ли го? — На варосаната стена беше опрян голям часовник с махало. Една от стрелките му липсваше, а предната част беше направена от дърво с различен от основата цвят. — Сам го поправих. Предполагам, че идва от същия дом като креслото. А после ви видях и ви помислих за купчина дрехи.

— Дали може да ми покажеш шезлонга отново, когато се оправи времето? — попита Силвана. — Носех една чанта. Искам да се върна и да се опитам да я намеря. Също и огърлицата ми. Един стъклен медальон. Сигурно е загубен, но е подарък от съпруга ми.

— Не видях да има чанта, а огърлица никога не съм намирал. Бяхте само вие и това счупено кресло.

— Нещата, които изскачат от гората… — каза жената с притихнал глас. — Такива истории може да чуе човек.

— За удавената жена, разкажи за удавената жена — примоли се Марися.

— Тази история е глупава — измърмори Антек.

— Хайде, мамо, ти я разкажи. Убедена съм, че гостенката ни ще иска да я чуе.

— Добре — отвърна Ела. — Била пияница тази жена. Имала син, но това не я спирало. Мъжът й я изпъдил. Задържал бебето, а нея изхвърлил на улицата.

— Тя спяла с най-различни мъже — прекъсна я Марися. — В действителност никой не знаел кой е бащата на детето. — После се втренчи в Силвана и попита: — А ти би ли искала да си пийнеш?

— Марися! — сопна се майка й. — Аз ли разказвам историята, или ти? — Намести се на стола си и продължи: — Жената отишла направо в еврейската пивница в селото. Когато я затворили, започнала да броди наоколо и се озовала в гората, където паднала в едно дълбоко езеро. Намерили я на следващия ден удавена. А детето пищяло, плачело и нищо не можело да го успокои.

— И какво станало накрая? — попита Силвана.

Ела се облегна назад в стола си.

— Завърнала се от мъртвите. Три дни по-късно се върнала да накърми сина си. Плачът му върнал клетницата обратно. След това тя никога повече не излязла от къщурката си, не обелила и дума, всяка нощ предяла вълна, приготвяла яденето и си гледала момчето. Мъжът й казал, че я харесвал повече мъртва, отколкото жива.

— И това наистина се е случило — потвърди Марися.

— Много ясно, че не е — намеси се дърварят. — Това е плиткоумна измислица, каквито жените обичат да разказват. Защо не млъкнете малко с вашите глупости и не оставите аз да говоря? Поне ще разкажа самата истина, а не някаква история, скалъпена от жени с прекалено много свободно време.

Той се изправи да се стопли на огъня.

— Навярно не сте били там отдавна. Намерих ви много навреме. Натърках ви със сняг колкото се може по-бързо. Толкова много сняг използвах, че докато ви върна обратно към живите, целият се бях изпотил. Да се потя в този сняг! Това ме накара да се разсмея с глас. Разчистих ей толкова голяма площ. Стигнах чак до пръстта. Ако не бях решил да прибера онзи червен шезлонг, щяхте да умрете. Както казах, цяло чудо е, че ви намерих. Все едно Бог ви е оставил там.

Марися така се разсмя, че чак изгрухтя.

— Или той, или дяволът ще да е.

Силвана намести Аурек на коляното си и се престори, че не е чула.

Всяка сутрин по първи петли Януш закусваше със семейството, преди да излязат заедно на полето. Научи се да поддържа лозето, да засажда посевите и да се грижи за зеленчуковата градина. Жената на фермера му показа как да отглежда рози и да се грижи за плодните дръвчета в овощната градина.

През следобедите, когато жегата беше прекалено голяма, за да се работи, и всички спяха, Елен дръпваше Януш в плевнята, където се любеха. По устните му избиваше сол, потта втвърдяваше косата му и капеше в очите му, по гърба му се лееха мокри ручейчета и се стичаха между задните му части. Тя като че нагнетяваше въздуха с пламенната си любов, вечно искаща още от него, винаги искаща него, винаги любяща.

Той не понасяше да е извън полезрението му. Беше така завладян от нея, че не можеше да разбере собствената си радост. Осъзнаваше, че войната продължава, но за него тя вече беше без значение. Всичко това не беше негова работа. Той нямаше нищо общо.

Фермерът попита Януш дали смята да се ожени за нея. Не искаше да знае за миналото му. Имаше нужда от мъж, който да работи във фермата. Искаше и внуци. При това много.

— Ако германците дойдат тук, ще те скрием. Знам как е на война. През хиляда деветстотин и четиринайста бях във френските войски. Остани тук. Елен е добро момиче. От нея ще излезе добра съпруга.

— Ще остана, господине — отговори Януш. Беше толкова сериозен, че отдаде чест на възрастния мъж. Старецът застана мирно и също отдаде чест.