Британия Роуд 22

Феликстоу

Силвана чисти печката, когато някой позвънява на вратата. Ослушва се за момент, но звънецът се чува отново. Дали да го остави да си звъни? Никой не идва по това време на деня. Чува как някой чука по вратата и тогава сваля престилката си, оправя косата си и излиза в коридора. Който и да е, явно няма намерение да си тръгне. Тя открехва вратата.

— Я! — ахва и отваря вратата по-широко.

Бабата на Питър влиза вътре, без да чака покана. Сваля ръкавиците си и оглежда коридора, излъскания под и вазата с цветя на масата.

— Значи Тони най-после е изчистил това място.

Силвана забелязва, че Аурек стои в дъното на коридора и ги наблюдава, и му прави знак да се приближи и да застане до нея. Тя се изчервява, но протяга ръка.

— Аз съм госпожа Новак — представя се. — Аз съм домашната помощница. А това тук… това е синът ми. Аурек.

— Знам коя си — казва бабата на Питър, пренебрегвайки протегнатата ръка на Силвана. — Мисля, че ти също знаеш коя съм аз. Виждала съм те да водиш сина си на училище. Можеш да ме наричаш Мойра. Аз съм тъщата на Тони. А това трябва да е приятелят на Питър, нали така? Здравей, момче.

Тя започва да тършува из чантата си и вади малък хартиен плик.

— Питър ми е казвал, че обичаш сладките неща. Ела насам, младежо. Нося ти пликче с бонбони.

След като Аурек отказва да се приближи, Мойра просто протяга плика напред. Силвана е убедена, че ще го пусне долу, затова посяга и го грабва бързо като топка, която ненадейно са хвърлили към нея. Оставя хартиената торбичка на масичката в коридора и вижда как възрастната жена се възползва от този момент да я огледа. В очите й има неприкрито любопитство и, за нейна изненада, някакво притеснение. Силвана няма представа защо тази жена е дошла. Дали не трябва дай каже, че Тони е в Ипсуич?

— Питър казва, че двамата са приятели.

— Така е.

Мойра пъхва ръкавиците в дамската си чанта.

— Срамежлив е, а? И моят Питър е много чувствително дете. Божичко, днес е ужасен ден. Много е горещо. Дали би могла да ми направиш чаша чай? Умирам от жажда.

Силвана й го сервира в гостната. Мойра е притворила завесите наполовина, така че в стаята влиза само един лъч светлина. Тя стои в сянката, изправена и неподвижна като част от лакираните мебели, и гласът й се извисява от диплите на пердетата.

— Я кажи, играеш ли на карти?

— Не съм играла от много време.

— Това никога не се забравя. Сипи чая и седни да изиграеш една игра с мен.

Мойра е опитен играч. Изиграват една игра руми, после и вист (тя научава Силвана на правилата на клуба в Портланд), а Силвана я учи как да играе на мизерка и тисяч — двете игри, на които е играла в Полша.

Така минават няколко часа и слънцето се обръща, така че Силвана е принудена да отвори завесите, за да пусне следобедната светлина да огрее стаята. Мойра тъкмо е спечелила поредната игра и сияе от успеха си.

— Тони ми е като син — допълва тя ни в клин, ни в ръкав. — Не съм свикнала той да е толкова ангажиран със собствения си живот. Обикновено прекарва повече време с нас. Знаеш ли, че ние отгледахме сина му? Питър е единственият ни внук. Дъщеря ми почина, когато той беше още бебе.

Значи затова е дошла тук старата дама. Да говори за семейството си.

— Тони ми е казвал колко обичате Питър — казва Силвана внимателно.

— Нима? А каза ли ти, че подарихме тази къща на дъщеря ни като сватбен подарък? Сега се води на името на Питър, това знаеше ли го? Тони не притежава и една стотинка от нея.

Силвана обръща картите си. Пак е загубила.

— Да, знам го — излъгва. Няма да позволи старицата да я помисли за глупачка. Чуди се дали Мойра знае за Лондон и че Тони вече е платил капаро за апартамент там. Дали й е споделил тези неща?

— Проблемът на Тони — казва Мойра и също обръща картите си — е, че е прекалено мил. Хората се възползват от него.

Силвана взима тестето, разбърква картите и си раздава още една ужасна ръка. Взира се в нея обезсърчена.

— Разкажи ми за себе си — приканва я жената и слага на масата чифт дами. Усмихва се любезно. — Разбирам, че си омъжена?

Силвана пламва.

— Да, така е.

— Дълго ли ще останеш тук? Тони разяснил ли ти е ясно условията на задълженията ти?

— Условията ли?

— Ами да, нали си домашна помощница?

— Е, да, но аз… — Силвана отчаяно се мъчи да измисли какво да каже. Нещо, с което да прекрати този разговор. Няма да остави тази жена да има последната дума.

— Тони ме помоли да остана за неограничен период от време. Това са неговите условия. — Иска й се да добави, че той иска също така да се преструват на женени, но се спира.

Старата жена слага картите си на масата. Силвана взема още една. Поне веднъж късметът е на нейна страна. Този път няма да изгуби. Не и с такава ръка. Слага картите пред нея и поглежда Мойра.

— Аз победих.

Мойра леко се прокашля, събира тестето, обляга се назад в стола си и започва да го разбърква.

— Да изиграем още една, какво ще кажеш?

Раздава, взима своите карти и ги оглежда.

— Бракът е мъчителен понякога, мила, но човек трябва да му остане верен. Тони казвал ли ти е нещо за лятната почивка?

Силвана се поколебава. Не отговаря нищо, но Мойра май не забелязва. Продължава да говори.

— Имаме роднини в Сидмът. Обикновено Тони ни кара там за две седмици. Питър обожава Уест Кънтри.

Силвана се мъчи да си спомни дали Тони й го е споменавал. И така да е, тя не помни.

— Да, знам всичко за почивката през лятото.

Мойра слага картите си долу и се усмихва на Силвана.

— Нима? Значи знаеш, че тази година Тони няма да може да дойде с нас. Явно е твърде зает.

Силвана изтегля още една карта. Дама. Изучава лицето на Мойра, пронизващия поглед, изписаната уста. Защо ли й трябваше да отваря вратата? Защо ли не се беше скрила и не беше изчакала жената да си тръгне?

— Естествено — продължава Мойра, — бих си помислила, че като продаде магазина, Тони ще има повече свободно време, а не обратното. Не смяташ ли така?

Силвана не отговаря. Изчаква старата дама да предприеме хода си, но тя само прибира картите в тестето и посяга да вземе шапката си от масата.

— Май се поуморих. Трябва да си хвана влака за Ипсуич, а този в шест часа не го понасям. Винаги има твърде много хора.

Като излизат в коридора, Силвана вижда, че пликът с бонбоните още си стои там. Надява се Аурек да не си прави гнезда от последните бели памучни чаршафи, които Тони е складирал в кухнята. Когато се върне, ще му каже, че колкото по-скоро се преместят в Лондон, толкова по-добре. Отваря входната врата и излиза навън, правейки път на Мойра.

Следобедът е грейнал в златисто, а в душния въздух се носи миризма на гниещи водорасли. По брега тичат гологлави момчета и момичета, правят цигански колелета и минават като въжеиграчи по тесните дървени дъски на вълнолома покрай водата, избягвайки останалите от войната укрепления и оплетените кълбета бодлива тел, струпани на ръждясващи камари. Силвана наблюдава тази сцена в продължение на няколко мига.

— Луси винаги е обичала морето — казва Мойра, сякаш сетила се за някой специален ден. После се обръща към Силвана: — Надявам се Тони да успее да дойде с нас в Девън. Ще е жалко това лято да не прекара известно време със сина си. Непростимо дори.

— Не знам — отвръща Силвана. Няма да допусне Мойра да я сплашва, а и този разговор вече я е изморил. — Навярно трябва да говорите с него за това. Аз все пак съм само домашната помощница.

— Да. Права си. Ти си само домашна помощница. Сигурно съм се объркала.

Мойра пристъпва на тротоара и оглежда пътя първо наляво, после надясно.

— Между впрочем блузата, която си облякла с тази копринена пола… Не е особено приятно да виждам друга жена в дрехите на Луси, но трябва да призная, че ти отиват. Ти си горе-долу същия размер като нея.

Тя хвърля още един бърз поглед на пътя и слиза от тротоара.

— Разбирам защо Тони те харесва. Донякъде приличаш на нея.

Силвана усеща как я побиват тръпки. Въпреки жаркото слънце тя трепери. Тръгва след възрастната жена.

— Какво казахте?

— Блузата и полата. Луси никога не ги е носила заедно.

— Мисля, че грешите — казва Силвана студено. Беше й дошло до гуша от Мойра и нейното високомерие. — Тези дрехи са мои. Тони ги купи за мен.

— Наистина, знаех си, че трябва да дойда. Това отиде прекалено далеч. Ти носиш дрехите на дъщеря ми. Но ти го знаеш твърде добре. Трябва ли да се правиш на толкова глупава? Той даде ли ти палтото от норка? Надявам се да не е. Беше й подарък от нас.

— От норка? С кафяв копринен кант?

Силвана усеща как краката й се подгъват.

Мойра е стигнала средата на пътя. Една кола бавно преминава между тях и всичко, което Силвана вижда от нея, е нейната черна шапка с едно-единствено фазаново перо.

Силвана се качва обратно на тротоара. Опитва се да се успокои. Докосва шията си, напипва ситните перлени копчета на блузата и бързо отдръпва ръка — все едно се е опарила.

Обратно в кухнята тя измива чаените чаши и търка ръце в сапунената вода. Аурек идва, стиснал в шепа големи бели пера.

— Къде беше?

— На плажа.

— Не отпрашвай така сам. Разтревожих се за теб.

Той я дърпа за полата, докато не спре да върши това, с което се е захванала. Силвана избърсва ръце в престилката си и се обръща.

— Какво искаш? Нещо за ядене ли?

— Вкъщи — казва той и й подава перата.

— Какво за вкъщи?

Аурек вдига поглед към нея. Лицето му е потъмняло от лунички.

— Кога ще може да си идем вкъщи?

— Аз и ти. Ние сме си вкъщи. Ние оцеляваме, не помниш ли? — Силвана прибира перата в джоба на престилката. — Благодаря ти. И преди ми носеше пера. Докато живеехме в гората. Спомняш ли си?

Аурек свива малките си рамене и тя се чуди дали той не се съмнява в нея. Възможно ли е да знае, че тя не му е майка?

— Обичам те — казва и най-после чувства, че е откровена. Сърцето й не лъже. И какво изобщо си е помислила? Разбира се, че му е майка.

Тази вечер Силвана седи с него в дневната и гледа морето, щастлива от спокойствието в къщата. Когато Аурек заспива в скута й, тя го пренася горе и го завива в леглото. После отива в спалнята си и търси с ръка изрезките от вестници под възглавницата. Време е да пусне децата да си вървят.

Отваря прозореца и неизменният морски бриз ги понася. Всяко едно листче хартия отлита, щом вятърът го грабне от пръстите й. Не знае какво ще правят двамата с Аурек, но повече не могат да останат във Феликстоу.

Тя се преоблича в роклята, с която е пристигнала, онази, която Януш й е купил. Единственото, което има, което не е принадлежало на някой друг. Седнала на леглото, тя премисля всичко. Вече й е ясно.

Ще устрои живота си сама със сина си.