Британия Роуд 22

Полша, 1939 година

Януш с мъка си проправи път в претъпкания автобус и слезе сред напиращото множество на улица „Проста“. Притиснал шапката към гърдите си, той се вля в тълпата от мъже и жени, които бяха толкова наблъскани един в друг, че се придвижваха като стегнат мускул и го изтикваха към Централна гара „Варшава“.

Гърдите го стягаха и той се чудеше дали смразяващият вятър, или страхът от онова, което му готвеше бъдещето, го кара да се бори за всяка глътка въздух. От решетките на канавките по павираните улици се надигаше воня на клоака. Жегата беше задушила града като с мрежа и смесваше изпаренията на коли и конски изпражнения ведно със смрадта от пазарите за риба и гниещи зеленчуци. От седмици се говореше за недостиг на храна и хората от селата бяха започнали да носят реколтата си в града и да я продават на раздути цени на семейства, които трупаха запаси в зимниците си. Януш вдигна поглед към високите сгради около себе си и нагоре към помръкналото августовско небе. Беше покрито с плетеница от сиви облаци и дори нищожният вятър, който полъхваше, беше горещ. Ах, колко копнееше да завали и да се прочисти въздухът.

Проби си път с лакти покрай група момичета — селянки, увити в шалове и провинциални забрадки, а когато усети как нечия ръка докосва леко джоба му, се отби встрани и тръгна в крак с някакви войници, надявайки се, че уличните продавачи и джебчиите ще го оставят на мира, ако видят, че отива да се бие за родината си.

— Ужасна суматоха, нали? — каза някакъв глас до него.

— Отвратително! — викна му в отговор Януш, щастлив да намери някого, с когото да поговори. Обърна се към мъжа, да види на кого принадлежи гласа. — А вие…

Но войникът вече беше подминал и Януш откри, че говори на гърба на нечия шапка.

Той пристигна на гарата и си проправи път навътре, стиснал повиквателната пред гърдите си. В продължение на седмици по радиото излъчваха емисии, в които призоваваха всички мъже на разположение да отидат на най-близката до тях гара, където да се запишат за войници, готови да защитават Полша. В продължение на седмици сърцето на Януш биеше като лудо и блъскаше по ребрата му, а ударите му го будеха нощем. Нямаше и съмнение, че тази война ще се случи. И ето го него, застанал в средата на пъкъла — на гарата беше по-зле и от навалиците по улиците, — краката му трепереха, а сърцето му препускаше бясно в гърдите му, сякаш се опитваше да го остави без нерви.

Извърна поглед назад към стълбите, по които току-що бе слязъл, и към малкия отрязък небе, който все още се виждаше над тях. Нямаше да успее да си проправи път обратно нагоре през тълпата, обратно към входа на гарата и знойния ден. Трябваше да продължи. Погледна за последен път небето и тръгна отново напред в блъсканицата.

Влаковете бяха препълнени със семейства, които се опитваха да напуснат Варшава, а цели вагони бяха заети от войници. Теглеха го напред и назад, бореше се за място, където да застане, и се блъскаше в ревящи деца, но нямаше време да спре да им помогне. Навсякъде около себе си Януш виждаше уплашени невръстни дечица и му хрумна, че каквото и да се случи с него, дори и да загинеше по време на войната, последният му спомен от Варшава щяха да бъдат тези изгубени мъничета. Без съмнение именно за тях щеше да се бие, за всички синове и дъщери на Полша.

Един войник с измъчено лице му каза да побърза и да се качва на влака.

— На кой от всичките? — попита Януш.

Мъжът махна към една от платформите.

— Маршрут номер четиристотин и едно по разписание. Варшава-Лвов. Слизаш на гара Пшемишъл, четиристотин деветдесет и един километра по-нататък. Трябват им мъже да работят по градските укрепления. Сега се разкарай, да не те виждам.

До края на деня шапката на Януш беше изчезнала, бяха му откраднали портфейла с личните документи и няколко злоти, получи униформа и войнишка раница и се беше качил на дизелов локомотив, отправил се на югоизток.

Навсякъде из купетата на влака войниците пееха и се шегуваха, но Януш мълчеше. Молеше се Силвана и Аурек да са в безопасност. Беше има казал „довиждане“ нехайно, сякаш отиваше да купи вестник. Убеждаваше се, че е по-мъжествено да си тръгне така. Няколко дни по-рано се беше срещнал с баща си и старецът му бе дал този съвет.

— Не обмисляй дълго как да се сбогуваш. Жените винаги плачат и вдигат голяма врява. Свърши с това бързо. Най-добре е сбогуванията да са кратки. Дръж се и от теб ще стане добър войник.

След тези думи баща му беше свел поглед, а ръката му колебливо висеше над рамото на Януш.

— Постарай се само да се върнеш жив и здрав.

Сега Януш съжаляваше за начина, по който си беше тръгнал. В действителност не мъжеството го беше накарало да напусне съпругата и детето си толкова бързо. Бяха парещите сълзи, които напираха в очите му, докато нежно целуваше Силвана по бузата. Баща му беше сгрешил. Смелата бе Силвана, застанала там със сухи очи и прегърнала здраво сина им в обятията си.

Януш се облегна на вратата в коридора на влака, клатушкайки се напред-назад от движението по релсите, и се загледа в пейзажа, който се изменяше от високи къщи и фабрики в равни полета и тъмни ивици гора, с пръснати между тях селца и ферми.

За да убие времето, той пишеше наум писма — със сериозен тон описваше подробно на баща си полка, към който щеше да се присъедини. Преповтори съображенията относно вероятния изход от войната и заключи, че предвид мощта на полските въоръжени сили и обещаната помощ от страна на англичаните и французите, Германия със сигурност щеше да бъде принудена да напусне границите на Полша и на Хитлер щеше да му се наложи да се прибере у дома с подвита опашка. Или поне така твърдяха вестниците. На него, както й на всички останали, му се искаше да вярва в това.

Докато часовете се нижеха, а равнинният пейзаж бавно се променяше в хълмове с реки и гористи местности, той си мислеше за Силвана и си представяше как й разказва за града, в който отиваше. Знаеше, че е древно място, пълно с крепости и заобиколено от планини.

По пътя си влакът спираше във всеки град, едни хора се качваха, а други слизаха. Докато тракаше бавно към крайната си гара, Януш съчиняваше в ума си сонети за Силвана, като броеше стиховете, за да се увери, че са оформени според предписанията. Извикваше във въображението си образи и фрази и за кратко се чувстваше почти героично. Оглеждаше другите войници около себе си и им пишеше въображаеми писма, в които се хвалеше със съпругата си. Описваше червените къдрици на косата й, нежната пълнота на гърдите й, чувствената закръгленост на бедрата й. „Съпругата ми е красива, добре сложена като Варшавската русалка, символа на града ни“, рече на себе си и съжаляваше, че няма писалка и лист подръка.

Той седна върху войнишката си раница, пи чай и яде мариновани яйца и хлебчета, които раздаваха от количката със самовар, която обикаляше вагоните. Най-сетне денят се изниза и се превърна в обсипана със звезди чернота и влакът спря за през нощта на някаква провинциална гаричка. Януш нагласи торбата като възглавница и обхвана с ръце коленете си. Беше уморен до смърт. Заобиколен от хъркащи войници, наблъскани рамо до рамо нагъсто като добитък и лъхащи на пот, той затвори очи и заспа.

На следващата сутрин, която дойде с освежителен полъх от хълмовете, които се виждаха далече на хоризонта, той съчини още писма в ума си — няколко до свещениците от гимназията в родния му град, и други на френски до бившата му учителка по история, която му беше любимата. Бе дотолкова вглъбен в мислите си, докато се блъскаше над позабравената френска граматика, че му отне известно време, преди да осъзнае, че влакът внезапно спира насред някакви полета. Погледна към небето. В далечината се виждаха летящи към тях самолети.

— Това са Луфтвафе! — изкрещя един войник и изблъска грубо Януш от вратата. — Разкарай се от пътя. Картечниците им са насочени към влака.

— Но ние още не сме във война.

Войникът отвори вратата на вагона.

— Кажи го на германците.

Около него мъжете псуваха, а жените и децата пищяха и плачеха. Блъскаха се да отворят вратите, препъваха се и се бутаха да излязат, скачаха в храстите покрай жп линията и тичаха през околните полета да се скрият в канавките и сред дърветата.

Януш се измъкна от влака и изтича след група мъже в една открита канавка. Оттам изпълзя във високите тръстики наблизо и приклекна задъхан. Униформата му тежеше и усещаше как по лицето му се стича пот, която пари на очите му. Покри главата си с ръце, когато самолетите прелетяха над тях. Почувства топлина на гърба си и чу рева на двигателите — пронизителен и застрашителен. И когато вече му се струваше, че шумът ще го оглуши напълно, самолетите ги подминаха, издигнаха се по-високо в небето и се скриха зад хоризонта.

— Играят си с нас — каза някакъв мъж до него, щом самолетите изчезнаха в облаците.

— Къде отидоха?

— Ще се върнат. Само почакай. Правят такива атаки през последните няколко седмици. Без бомби, само откриват картечен огън по села и гари и разстрелват цивилни. Тактика за сплашване.

Януш погледна над ръба на канавката и се опита да разбере къде са отишли самолетите. В далечината на една тревна ливада видя селско момиче. Нещо в начина, по който се движеше, една определена жилавост, по-привична за момче, отколкото за момиче, му напомни за сестра му Ева и сърцето му трепна. Момичето стоеше насред ято гъски, които се разлетяха около него. От облаците се появиха четири самолета и направиха завой към влака, спускайки се ниско над полята. Януш видя как момичето вдига ръка, за да заслони очите си. Извика, но беше твърде далеч, за да го чуе. Чу се звук като от удари на градушка по ламаринен покрив и той разбра, че това е картечен огън. Последното нещо, което видя, преди да падне назад в канавката, беше как пастирката се свлече.

Убийство беше думата, която изскочи в съзнанието му. Той се затича покрай калния поток, който минаваше покрай канавката, далеч от влака и от скупчените един до друг мъже, прикрили главите си с ръце. Далеч от образа на падащото момиче.

Земята покрай него се разтресе, когато картечниците отново откриха огън. Януш чу собствения си вик. А после думите изчезнаха и остана само червеният цвят зад стиснатите клепачи на очите му и откъслечни шумове като от фойерверки, избухващи в тъпанчетата на ушите му. Той се препъна и политна напред, удряйки главата си, когато падна по лице в канавката. Прониза го болка. Пред очите му проблеснаха сребърни звезди, а после угаснаха. Усещаше тежест в гърдите си, сякаш някой мачкаше дробовете му. Не можеше да си поеме дъх. И после настана тъмнина.

Когато дойде в съзнание, лежеше по корем. Изправи се на ръце и колене, като кашляше и се задавяше, опитвайки се да си поеме дълбоко дъх. Самолетите си бяха отишли. След себе си бяха оставили сини ивици пушек и миризма на машинно масло и изгоряло. Осъзна, че се намира доста далеч от влака, а канавката беше дълбока и склоновете й го скриваха. Пипна главата си и усети, че има кръв. Дали беше прострелян? Но после видя какво беше причинило раната — един камък стърчеше от плитката вода в канавката. Кръвта му беше по ръба на камъка. Трябва да е загубил съзнание, като е паднал. Опита се да се изправи, но краката не го държаха. „Ще се изправя, помисли си. — Трябва да се изправя.“

Усещаше, че наоколо има войници, даже един-два пъти ги мярна по-нагоре, на тревата. Беше твърде слаб, за да ги повика, така че остана безмълвен и скрит от високите треви. Изтощението го сломи и той потъна в тревожен сън. В промеждутъците на неясните си сънища чу как влакът потегля, но крайниците му тежаха прекалено много, за да помръдне, и той позволи на съня отново да го победи.

В мъждивата светлина в края на деня изпълзя от канавката и легна по гръб, взрян в небето. Какво щеше да прави сега? Внимателно попипа с пръсти и усети подутината над окото си. Кръвта беше засъхнала. Седна и после бавно се изправи на крака. Крясъкът на гъските в далечината го подсети за момичето и той тръгна вдървено през полето към врещящите птици.

Гъските стояха в група наблизо и започнаха да съскат и да извиват шии към него, щом се приближи. Не можеше да се накара да докосне тялото, затова седна до него и заплака. Какъв войник беше той? Беше лежал в някаква канавка, докато всички хора около него се нуждаеха от помощ. Самонаказваше се с подобни мисли, докато накрая не хвана мъртвото момиче за раменете и не го обърна.

Обрамчено с дълга бяла коса, сбръчкано лице гледаше с празен поглед през него. Тя беше дребна старица с височината на дете. Не можеше да подреди мислите си. Коя беше тази жена? Къде беше изчезнало момичето? Нима беше сбъркал? Докосна бузата й. Беше студена. А неговото собствено лице гореше. Как бе могъл да я помисли за млада жена?

Той вдигна тялото, отнесе го в края на полето и го положи под едно дърво. Свали направените й от брезови кори сандали, които бяха опръскани с кръв, пооправи дрехите й и затвори очите й.

Той беше на двайсет и две години и беше загубил полка си, преди още да се е присъединил към него. От небето прогърмя тътен. Бурите, които предвещаваха от дни, най-после се извиха. Небето потъмня и се заизлива проливен дъжд, който пронизваше като с игли, докато брулещите ветрове го навяваха странично. Януш вдигна яката си и започна да върви. Надяваше се да е поел в правилната посока към Варшава. Не знаеше къде другаде да иде.