Британия Роуд 22

Ипсуич

В убежището под земята мирише на дървесни корени и на Аурек това му харесва. Там той е скрит. Чува майка си да го вика, но си трае. Ако иска, може да дойде и да пропълзи при него. Могат да си седят вътре заедно, точно като едно време. Допирът й все още му липсва.

Вчера, в последния ден преди ваканцията, учителката го беше нарекла изчадие. Варварско изчадие, което трябва да бъде наказано за грубостта си. Накара го да си свали обувката и после го перна по краката с нея. Той я беше ухапал по ръката, беше грабнал обувката и беше хукнал. По-късно тя дойде в къщата им с превързана ръка. Врагът й каза, че съжалява и че Аурек ще си понесе наказанието.

На Аурек му е все тая. Те всички грешат. Той не е варварско изчадие, каквото и да значи това. Той е диво прасе, глиган. С черна гъста четина и влажна зурла, с която рови земята и намира корени в тъмнината.

Плюе на земята, топи палец в плюнката и маже калта по лицето си. През една дупка в метала вижда как Силвана се мръщи, докато оглежда градината.

Тя се приближава към убежището, но не се промъква при него. Започва да тропа по дъските на входа, с което предизвиква порой от капчици вода, които го измокрят. Аурек се рови в разкаляния под и се свива на кълбо.

— Аурек — извиква го Силвана. — Питър е дошъл. Връща дрехите ти. Няма ли да излезеш и да го поздравиш?

Аурек не й обръща внимание. Мечтае за всеобгръщащата защита на дърветата от миналото си. Дърветата в гората му шепнеха тайни в зелено, които можеха да строшат костите на онези, които бяха чужди. Разхождаше се между тях и долавяше думите им — както падащите листа, меки и отзивчиви.

Не му харесваше тази Англия, където трябва да носи ученическия си каскет с козирката напред, да седи изправен и да рецитира „Отче наш“ по памет. Не му е мястото в страна, където не може да си люлее краката в автобуса, където не бива да яде с пръсти и трябва да търпи удрянето с линия по кокалчетата на пръстите си в клас и да не може да отвърне. Отново разравя земята с пръсти и ядно изстъргва пръстта.

— Аурек там вътре ли е?

Аурек застива. Чул е мъжки глас, а после майка му отговаря:

— Да, да, крие се. Но скоро ще излезе.

— Не се тревожи. Можем да дойдем и друг път. Сигурно той ще поиска да дойде да си поиграе в магазина за животни, нали?

През една дупка Аурек вижда Питър и баща му, застанали един до друг.

— Защо не се вмъкнеш вътре при него? — пита бащата.

— Тате, ясно ти е, че не мога да се провра през тази дупка. Ехо, Аурек! Ще излезеш ли?

Аурек обмисля какво да направи. Ще се радва да види Питър, но не е лесно да се преобрази от глиганския си облик. Все още не може да се превърне в момче.

Наблюдава как Тони Бенетони се е ухилил на майка му. Оттам вижда зализаната лъскава коса на мъжа, големия му нос и белите зъби в отворената му уста. Питър смуче розова пръчка карамелен бонбон. Аурек чува майка си да се извинява и вижда как се отдалечават. Започва да грухти и ръмжи, да вие и да рие в пръстта като ранено животно.

След като си тръгват, Силвана слага цветята, които е донесъл Тони, в буркан от сладко на перваза на прозореца и известно време ги нарежда, като премества една далия, а после друга, сякаш аранжира сложна цветна композиция, докато в действителност всички цветя са бели.

Не си спомня последния път, когато някой й е носил цветя. В бабиното й село далиите се знаеха като цветя на ергените. Да подариш бели далии на девойка беше начин ергенът да й покаже, че я харесва. Тя се замисля за тази идея, но после я отхвърля като смехотворна. Той, разбира се, не познава полските обичаи.

На сватбата си имаше бели цветя — букет от благоуханни карамфили. Бащата на Януш ги отглеждаше в градината си. Тя премества цветята от перваза на кухненската маса и се качва по стълбите с чаша чай за Януш.

— Буден ли си?

Януш се размърдва в леглото, сяда и се прозява.

— Много ще се радвам, ако вече не вземам нощните смени. Не обичам да проспивам следобеда. Някакви гласове ли чух долу?

Тя оставя чашата, присяда на ръба на леглото и отново се замисля за цветята.

— Тони доведе Питър да си поиграят с Аурек. Но той беше в убежището в дъното на градината и отказа да излезе. Тони и Питър си тръгнаха преди минута.

— Ще ми се Аурек да е малко по-учтив. Това момче е единственият му приятел. Мисля да разруша убежището.

— Това ще е неговото наказание ли?

— Заради поведението му в училище ли? Не. Не смятам да го наказвам. Мислех си да разваля убежището и да му построя къщичка на дървото.

— Къщичка на дървото? — усмихва се Силвана. — Той много ще се зарадва.

— А къде е Аурек сега?

— Все още в градината. Защо?

— Защото те искам само за себе си за мъничко.

Той я целува и я придърпва към себе си.

— Ти си всичко, което искам — шепне в ухото й. — Знаеш го, нали? Теб и момчето.

Очите му са толкова сини и ясни, блестят с особена искреност, която я засрамва.

Тя затваря очи и го принуждава да замълчи с целувка, притискайки се в топлото му тяло, но спомените я връхлитат като вълци в гората, същите онези спомени, които нахлуват в сънищата й. Простенва и Януш погрешно го изтълкува като звук от удоволствие. Прехвърля я под себе си, а тя налага на тялото си да се подчини на неговото. Единствено умът й остава назад. Вкопчва се в него, тялото й се извива около него, а признателността предизвиква у нея неподозирано желание и я отвежда към място, в което спомените я напускат и оставят сама, където за един кратък миг е истинска и цяла, точно както е била преди войната.

— Благодаря ти — казва му после.

Лежат един до друг и дишат тежко.

— Какво искаш да кажеш?

Тя самата се замисля. За какво му благодари? За това, че я е любил? Или за това, че й е помогнал да забрави, макар и мимолетно, онези спомени, които са влезли под кожата й?

— Не знам. За това, че ни намери, предполагам.

После става, увива се в чаршаф и повдига завесата, за да погледне в градината и да провери дали Аурек е добре.

— Обичам те — казва Януш, като се изправя и се протяга да си вземе цигарите. Тя се обръща и го поглежда.

— Благодаря ти — повтаря и двамата се засмиват.

— Върни се в леглото.

Тя се сгушва в ръцете му и гледа как пуши, а на устните му играе лека усмивка.

„И аз те обичам“, казва на себе си и затваря очи.

По-късно, след като Януш е отишъл на работа, Силвана провира ръка в убежището като котка, която търси мишка. Аурек удря ръката й. Тя успява да сграбчи пръстите му и го издърпва през счупените дървени дъски. Ръцете й предпазват главата му, докато измъква първо едното, а после другото му рамо през дупката, и накрая и краката му се измъкват навън върху мократа трева.

Той надава вик, но щом вече е пред нея, мокър и кален, тя го прегръща здраво и му прошепва:

— Вече няма нужда да се криеш. Тук ние имаме съвсем нов живот. Сега сме в безопасност с баща ти. Обещавам ти.

Усеща как хватката му се отпуска и осъзнава с нарастващо чувство на благодарност, че наистина вярва в думите си.

На следващия ден Януш разтуря убежището, дърпа, бута и изравя остри парчета метал от земята.

— Искаш ли да ти ударя едно рамо с това?

Гилбърт Холборн гледа през оградата. Януш поклаща глава.

— Почти съм готов. Правя място за още цветни лехи.

— Ами да, така си е редно. Всичко старо на боклука, а? Дорис обаче все още не иска да се раздели с нашето. Доста импровизирани концерти си правехме вътре, аз, тя и Джина. Нашето бомбоубежище си ни е любимо. Лудо, нъл тъй?

— Да — отговаря Януш, имитирайки диалектния говор на Гилбърт. — Лудо, нъл тъй?

— Ами синът ти? Какво ще прави сега, като остане без бърлога, в която да си играе?

— Ще му построя къщичка на дървото.

— Красиво дърво е това — казва Гилбърт, загледан в дъба. — Сигурно е на повече от сто години, така мисля. Мога да те уверя, че малко къщи наоколо имат такива дървета в дворовете си. И си съвсем прав. Идеално е за къщичка.

Вади пакет цигари и предлага на Януш.

— Къща на дървото и цветна градина. Ще има с какво да се занимаваш. Мога да ти дам няколко луковици на далии, ако искаш. Имаме си един клуб, правим изложби и какво ли още не. Ако имаш желание, може да се включиш. Къде беше разпределен преди, Ян? По време на войната де. Аз самият бях в Доброволческия корпус.

После подава на Януш кибрит през оградата и той пали цигара, закрил огънчето с длан.

— Местеха ме често. Шотландия, Кент, Девън. Бях в инженерните войски.

— Забавно трябва да е било, а? Следващия път, като ти трябва помощ, ме извикай.

— Благодаря ти, непременно ще се обадя. — Януш се мъчи да измисли какво да каже, нещо, с което да удължи разговора със съседа си. — Познавам един твой приятел. Тони Бенетони, сещаш ли се?

— Тони Италианеца ли? О, да, той е истински джентълмен. Не съм го виждал от доста време. Каза ти нещо за мен, така ли?

— Каза да ти предам, ако някога имате нужда от нещо, да му се обадите.

— Нима? Казал ти е да ми предадеш това? Мда, той е известен сред хората тук. Местен бизнесмен е.

— Синът му е приятел на Аурек.

— Така ли? — пита Гилбърт и се хваща за дървената ограда. После снишава глас, така че Януш трябва да се приближи. — Тони е доста полезен тип, да знаеш. Не знае смисълът на думата „дажби“, ако ме разбираш. Каквото и да поискаш, Тони ще ти го намери. Не че е черноборсаджия, да не си помислиш нещо такова. Не, Тони си е истински джентълмен, както ти казах. Но може да ти намери каквото и да поискаш извън порциона. Гледай сега, имам половин бутилка скоч в бараката в градината. Ела, когато жените отидат на пазар. Ще ти покажа справочника си със семена и може да си побъбрим както си трябва за войната и онези времена.

Януш няма желание да си припомня войната.

— Би било хубаво — отговаря той и връща кибрита на Гилбърт. — Много благодаря за поканата.

Денят е горещ и влажен, но английските къщи нямат кепенци на прозорците и Силвана не може да задържи жегата навън. Вместо това прави онова, което правят англичаните — отваря всички прозорци и врати и се надява да полъхне ветрец. Кухнята е изпълнена със сладък аромат и на масата се издига лека пара от чиния с бисквити, покрита с кърпа, за да не ги кацат мухите. Тя поглежда колко е часът. Януш и Аурек скоро ще си дойдат. Излезли са преди час да гледат някакъв крикет мач, който се играе в Крайстчърч Парк. Надява се Аурек да не създава проблеми. Последния път, когато Януш го беше завел в парка, Аурек беше избягал и се бе прибрал самичък.

Докато се мие, чува специфичния звук на удряне на метал о камък — от тропане на конски копита, последвано от остър, пронизителен вой „Вехххторрррриииии, вехххторрррриииии“.

На улицата чернобял кон е застанал пред дървена каручка, отрупана с дрехи, изпочупени мебели, всякакви съдове и посуди.

Амбулантният търговец слиза от колата и дарява Силвана с широка чернозъба усмивка, щом тя се втурва през входната врата, бършейки ръце в престилката си.

— Мога ли да разгледам? — пита тя.

— Разбира се, госпожице.

Вижда чифт мъжки кожени обувки да се подават от порцеланово нощно гърне. Черни с връзки. На практика изглеждат чисто нови. Имат нужда единствено от почистване. Кожата изобщо не е износена. Тя ги подава на мъжа.

— Колко струват?

— Ако ми дадете малко вода, може да ги вземете за един флорин.

— Да. Изчакайте един момент. Веднага се връщам.

Януш държи малко пари в едно кухненско чекмедже, пари, с които си купува по питие в бара на Британския легион, с Гилбърт след работа в петък. Тя преброява сумата точно, взема за мъжа чаша вода и няколко бисквити на поднос. Колкото повече гледа обувките, толкова по-сигурна е, че Януш ще ги хареса.

— Много ви благодаря, госпожице — казва вехтошарят и забърсва уста в ръкава си. — Вие сте истинска дама.

Тя поставя обувките на вестник върху кухненската маса, отваря шкафа под мивката и вади кутията с бои и четки за обувки на Януш. Представлява голяма дървена кутия с месингова ключалка отпред. Иска Януш да може да види отражението си в обувките. Иска той да притежава нещо чисто ново.

Щастливо пъхва ръка в кутията и рови за четката, но зърва крайчеца на бледосин пощенски плик. Изважда го. Почеркът върху него й напомня за безукорния краснопис, който изучаваха в училище. Отново пъха ръка в кутията и вади още писма, много от тях.

Седнала на кухненската маса, тя започва да ги вади от пликовете им едно по едно и да ги разгръща. Има няколко френски думи, които знае. Жьо тем е израз, чието значение разбира. Писмата са пълни с него. Изскачат срещу нея от листите. Силвана се напряга да помисли трезво. Опитва се да успокои дишането си. Не бива да изпада в паника.

Значи това е правил по време на войната.

Влюбил се е.

Не разбира. Защо я е довел тук, ако обича друга жена? Не може да бъде истина. Това не може да бъде истина. Тъкмо когато е решила, че тя и момчето са на сигурно място. Сгъва отново писмата, като внимава сълзите й да не ги накапят. Пръстите й треперят, докато ги поставя обратно под четките и парцалите толкова внимателно, както би поставила яйце под разклопана кокошка. Стомахът й се преобръща и й се струва, че дори може да й прилошее, толкова непоносимо е чувството на оскърбление.

Залита по коридора и изскача на улицата, като затръшва входната врата след себе си и тръгва бързо надолу по хълма в знойната жега, затиснала града. Косата й лепне от пот по челото, а сълзите парят очите й.

Върви безцелно по тесните централни улички, минава покрай бакалницата и железарията, откъдето срещу нея проблясват нови съдове, самовари за сладка и тенджери под налягане, буркани и уреди за консервиране. Всички те са светнали, сребристи, лъскави и поразително необходими. А защо не сребърна венчална халка? Този консервиращ съд с удебелено дъно — дори от едно късче от него би станал пръстен. Защо не беше настоявала за венчална халка, когато бе имала възможност? Не е истинска съпруга без пръстен. А може би другата жена си има пръстен? А после й хрумва друга мисъл. Ужасна мисъл, по-лоша от всички останали. Ами ако той ги напусне и Аурек загуби баща си? Усеща как сълзите отново напират в очите й, когато чува някой да вика името й.

— Силвана? Излязла си малко на пазар, така ли?

Тони стои до нея. Облечен е с кафяв гащеризон, а ръкавите му са навити до лактите, разкривайки тъмните косми на ръцете му. Махва с ръка да й покаже изрисуваната табела над прага на един магазин: „Търговски център за домашни любимци на Бенетони“.

— Няма ли да влезеш и да поразгледаш? Моят магазин е най-добрият в Съфолк.

Тя трескаво се чуди какво да каже.

— Искам да си купя малко кухненски съдове. За вкъщи.

— Кажи ми какво ти трябва и ще ти го намеря… Хей! Добре ли си? — Той пристъпва напред и протяга ръце към нея. — Ама ти плачеш.

За миг тя се изкушава да му каже защо. Но не може. Разбира се, че не може.

— Извинявай. Трябва да тръгвам.

— Почакай…

Затичва се, без да я е грижа, че никой тук не тича по улиците. Тя е чужденка. Винаги ще изглежда не на място. Тогава защо да не си хване полите и да не се затича, ако поиска? Чува как той извиква името й отново, щом свива зад ъгъла, но не се обръща.

Няма идея накъде е тръгнала и се озовава на доковете. Пред себе си вижда полусрутени складове, купчини натрошени тухли и строго изглеждащи табели, предупреждаващи хората да стоят настрана, защото много от постройките са увредени от бомби и са опасни. Някои от складовете все още се използват и мъже стоварват вътре чували със зърно. Навсякъде по земята лежат намотани въжета, а вятърът разнася прах и отломки.

Проправяйки си път през въжетата и струпаните чували от зебло, тя върви към кея, покрай моряците и склададжиите, като не обръща внимание на погледите, които й хвърлят, към мястото, където водата се слива с хоризонта, а чайките се перчат и кръжат в небето.

По зелената вода тежко се носят дървени баркаси с червени платна. Във въздуха се носи натрапчивата солена миризма на тиня, а морските птици газят из лъскавите мочурливи петна измежду пресъхналите докове. По-навътре в морето има покрит с оранжева ръжда и излющена боя кораб. Метален боен кораб, закотвен с огромни вериги така, сякаш който го е завързал там, се е страхувал, че може да се опита да избяга в морето.

Тя си припомня ужасната морска болест, която е преживяла по време на пътуването към Англия. И как, след като, олюлявайки се, бе слязла по подвижното мостче на английска земя, знаеше, че никога няма да се завърне в Полша.

Чувства се толкова не на място, колкото е и този кораб в реката. Изгубена. Копнееща по страна, която вече не съществува. Полша е под комунистическо управление. Тя никога не би могла да се върне. Това е цялата истина.

Запътва се към вкъщи, а умът й вече се прояснява. Бе толкова уверена в ролята си на злодей в този брак, че никога не си бе представяла Януш да е способен да скрие нещо от нея.

Но тя трябва да се стегне. Да го попита за писмата би означавало да изложи семейството си на риск, а Аурек трябва да има семейство. Беше му го обещала. Възможно е тази любовна история да е приключила. Да е представлявала просто безразсъдна постъпка във военно време. А ако Януш все още е обвързан с тази жена, тя не трябва да се намесва. Трябва да бъде силна и сериозна и да си мълчи. Няма избор. Трябва да се върне и да бъде добра съпруга. Да остави Януш да пази своите тайни. Сега поне не е единствената в този брак, която има какво да крие.

Когато влиза през коридора в кухнята, Януш и Аурек вече я чакат.

— Съвсем по мярка са ми! — казва Януш.

Тя го поглежда равнодушно.

— Обувките! Нали ти си ги оставила на масата?

— А, да. Да, купих ги от амбулантния търговец.

— Аз ги излъсках. Аурек ми помогна. Малко боя и станаха като нови. Английска кожа. Помниш ли лекаря, при когото заведохме Аурек? Той имаше същите, без съмнение.

— Радвам се, че ти харесват.

— Ще си ги пазя за официални случаи, разбира се.

— Да, добре — казва тя и се отпуска в стола, приканвайки Аурек да дойде и да седне в скута й. — Пази си ги.