Британия Роуд 22

Полша

Бащата на Януш намери за младоженците малък апартамент във Варшава. Две стаички на таванския етаж на висока градска къща. Те събраха вещите си в един сандък и един куфар и се качиха на автобуса за града.

— Трябва да те пренеса през прага — каза Януш, щом пъхна ключа в ключалката.

Силвана се поколеба. Той беше толкова красив, сините му очи искряха срещу нея. Никой не я беше гледал по начина, по който той я гледаше. Сякаш у нея виждаше нещо различно, някаква истина, която дълго бе търсил. Естествено, че ще иска да я пренесе в новия й дом. Това беше задължение на всеки съпруг.

— Не съм сигурна, Ян — отвърна му тя. — Дали е безопасно? Имам предвид за бебето. Виж, ето ти ръкавиците и шапката ми. Можеш да пренесеш тях вместо мен.

Тя видя тъгата, изписана на лицето му, и оптимизмът й отстъпи пред съмнението. Дали не си мислеше, че са направили грешка и бебето идва прекалено рано? Дали се беше оженил за нея по задължение? При нормално стечение на обстоятелствата Януш трябваше в момента да бъде в университета, а не да предлага на едно бременно селско момиче да го пренесе през прага на някаква мансарда. Може би беше разочарован от развоя на събитията. Родителите му несъмнено бяха против брака им.

Дори новият му живот да не оправдаваше надеждите на Януш, той не го показваше с нищо.

— Ела насам — каза през смях и я вдигна, като направи голямо представление, пъшкайки и издувайки бузи от напрежение, все едно тя беше непосилно тежък товар. Той направи крачка напред и я пусна от другата страна на вратата.

Силвана огледа мъничкия апартамент. Най-после имаше свой собствен дом.

Януш скочи върху кухненската маса.

— Ще можеш ли да се покачиш тук? Искам да ти покажа гледката. Ще те държа здраво, обещавам.

От таванското прозорче се виждаха върховете на дърветата в парка.

— Прекрасен е — въздъхна тя, докато масата леко се полюшкваше под тежестта й. — Градът е прекрасен.

— Имаме си хубава гледка. Смея да твърдя — най-хубавата във Варшава.

Той й помогна да слезе и й подаде увит в златиста хартия подарък.

— Заповядай. Това е моят сватбен подарък за теб.

Беше огърлица. На сребърна верижка висеше диск от цветно стъкло — малък син кръг, голям колкото грош. В синьото беше изрисувано дърво от миниатюрни зелени и златни стъклени кръгчета.

— От Ярослав е, там се правят най-хубавите стъклени и кристални изделия. Избрах го, за да ни напомня за… за първия път, когато… Онзи ден в гората…

— Не съм забравила — каза Силвана и вдигна висулката на светлината, а дръвчето проблесна. Вече имаше нов живот с мъжа, когото обичаше. Освен това най-после се беше освободила от родителите си и от призрачните си братя.

Силвана се влюби в града от мига, в който пристигна. Той беше жив и преливаше от енергия. Гражданките бяха с къси коси и носеха малки шапки с воалетки, кадифени клошове или барети, кацнали отзад на главите им. Дори походката им беше друга. Изпълваха пространството около себе си по тротоарите и вървяха с вирнати нагоре брадички. В своите селски дрехи и със сламената си шапка Силвана се тътреше с щръкнал напред корем.

Януш й купи книга — „Албум на Света на киното: картинен преглед на днешните кинозвезди“. Седнала в кафене „Бликле“, където всяка сутрин в единайсет ядеше виенски сладкиши, Силвана попиваше с очи снимките в цвят сепия на актьорите и актрисите, пръстите й проследяваха високите скули и гладката кожа, извитите вежди и изписаните устни. Накрая влезе в един фризьорски салон със стъклена витрина и показа книгата си.

Дългата й кестенява коса беше отрязана, кичурите падаха по дървения под на серпентини. Силвана наблюдаваше менящия се образ във фасетираните огледала. Имитираше останалите жени в салона, като въртеше глава наляво-надясно и кимаше одобрително, докато фризьорката помиташе купчините коса от пода с лопата за смет. Щом се прибра вкъщи, Силвана се огледа в елипсовидното огледало, докато се събличаше във възтясната спалня на апартамента им. Розовият й сатенен комбинезон стоеше изпънат на корема й. Тя отметна глава назад, а късата й, подстригана на черта коса, блестеше. Беше на деветнайсет години и вярваше, че вече знае всичко, което има да се знае за този свят.

Къщичката беше направена от сцепени на две дънери. Не беше боядисана, с изключение на малките прозорци, чиито рамки бяха бели. Сламеният покрив беше съсипан от плъхове и придаваше на постройката мрачен и снишен вид, като нахлупена до очите шапка. Беше проста селска къща, позанемарена от някои и не по-лоша от други. Бащата на Януш би я нарекъл „сиромашка колиба“.

Януш я беше забелязал от билото на хълма и се беше спуснал долу с надеждата да намери някой, който да му посочи обратния път за Варшава. Почука, но отвътре не се чу нищо. Обиколи колибата няколко пъти, докато накрая не отвори вратата и не пристъпи вътре.

Състоеше се от две стаи с глинени подове, в едната имаше опушено огнище, кухненска маса и стол. В плетена кошница до вратата бяха складирани картофи. Единствените украшения в тази стая бяха ръчно изработените книжни икони, внимателно изрязани и прегънати изображения на различни светци, наредени по перваза на прозореца. Бяха пожълтели с времето и покрити с дебел слой прах.

До стената в другата стая имаше дълга пейка, на която спеше котка с малките си. В единия ъгъл Януш намери украсен дървен скрин, в който имаше спално бельо и одеяла. Това беше скринът от нечия зестра, изрисуван с букети от цветя и малки птички. Дар от семейството за младо момиче в деня на сватбата му. Нямаше нищо друго, освен застоялата миризма на нищета и самота.

В двора кряскаха гъски, а пилета газеха в дебел слой гъши изпражнения и ровеха в пръстта. Дъждовете от изминалата нощ бяха превърнали двора в кална нечистотия и във въздуха се носеше воня, която накара Януш да се закашля и да запуши носа си с ръка. Мястото беше безлюдно. Той предположи, че това беше домът на мъртвата жена с гъските.

Въпреки че се беше зарекъл да се върне във Варшава, той се почувства длъжен да остане. Щеше да свърши нещо полезно тук, в дома на умрялата жена. Почисти и превърза раната на главата си с парче памучен плат, което намери в скрина, после разпали огнището и си сготви малко картофи.

На другия ден нахрани гъските и изчисти мръсния кокошарник. После обиколи наоколо и набеляза останалите неща, които трябваше да се свършат. Работеше всеки ден. Помете двора и поправи счупените дъски на оградата. Очисти двустайната колиба и нахвърля клонки розмарин от зеленчуковата градинка по пода, за да освежи въздуха.

Нощем спеше на стола близо до огнището и сънуваше Силвана. През деня гледаше да си намира работа. Искаше да постъпи правилно. Не си задаваше никакви въпроси. Подреждаше, разтребваше и донасяше зеленчуци от градината.

Зад колибата, скрита в гъст бъзак, в избуялата трева той откри могила, обозначена с кръст от брезово дърво. Той беше стар и овехтял, осеян със сиви точици от природните стихии. На него нямаше име, нямаше как да разбере кой е погребан тук. Януш седна до него, замислен за възрастната жена и трупа й, който все още беше под дървото, където го беше оставил, и почувства смазващата тежест на една самота, която остави горчив вкус в устата му, а очите му запариха от солените сълзи.

В техния малък град имаше една стара жена, прегърбено същество с мъхеста сива брада, която караше местните деца да се заливат от смях до пръсване. Тя беше луда, плюеше и ругаеше всеки път, щом те й се присмееха. Когато веднъж Януш и група момчета бяха хвърляли камъни по прозорците й просто за да видят как ще излезе да се разкрещи, баща му му беше обяснил, че старицата е самотна. Беше го накарал да седне и беше произнесъл думата предпазливо, като че тя беше неприлична за ушите на неговия син дума.

— Самотата е болест, от която всеки може да се зарази. Когато дядо ти загина във войната с болшевиките, баба ти се разболя от нея. Бях още момче, когато болестта я уби.

— Но тя е имала теб — беше отговорил Януш. Как може баба му да е била самотна, щом е имала дете?

— Човек може да бъде самотен и в най-голямата тълпа — отговори баща му и Януш се загледа в непоколебимото му лице, втъкнато в колосаната му якичка като яйце в чашката си, без да е сигурен дали той говори за себе си, или за баба му. Дали всички възрастни просто не бяха самотни? Дали и той, като пораснеше, нямаше да се зарази с болестта?

— Беше останала без съпруга си — продължи баща му. — Това я съсипа.

Той въздъхна, изправи се и потупа Януш по рамото.

— А сега престани да измъчваш тази стара жена. Някой ден може и ти да си самотен и да съжалиш за днешното си поведение.

Януш погледна отново безименния гроб.

Знаеше какво трябва да стори.

Намери някакви греди при камарата с дърва и с помощта на кълбо канап прикрепи ново парче дърво към старите, така че накрая успя горе-долу да изправи кръста. После започна припряно да изсича храсталака и да разчиства пътя, докато не се измори дотолкова, че да успее единствено да се доклатушка обратно до къщата и да заспи.

Той поправи водната помпа в двора. Намери гърне с вар и реши да пребоядиса рамките на прозорците. В някои дни просто седеше на двора, гледаше гъските и мислеше за съпругата и сина си, които бяха на толкова километри от него, и се мъчеше да осмисли как се бе оказал така изгубен и защо толкова му харесваха това състояние на вцепенение и това незнайно място. Седмиците минаваха и постепенно изгуби представа за времето, докато една сутрин не се събуди, обзет от мисълта, че все още му остава да свърши едно нещо.

Залови се за работа на следващата сутрин, като изкопа дупка до безименния гроб. Когато следобедното слънце започна да хвърля дълги сенки зад гърба му, дупката вече беше достатъчно дълбока. Изпи малко вода от помпата в двора, разпали огъня в огнището, извади едно одеяло от скрина и тръгна да потърси тялото на старата жена.

Разбра, че е наближил мястото по облака мухи, който полетя да го посрещне. Покриваха цялото й тяло, като метално-синя жива маса, чиито вълни проблясваха и потреперваха.

При вида им на Януш му се повдигна. Вината беше негова, тъй като я беше оставил там прекалено дълго. Изведнъж осъзна, че цялото това разчистване и поправяне е било начин да отложи именно този момент. Хвана одеялото и го метна върху тялото, като го уви както си беше с мухите. Докато го носеше обратно към къщата, той едва ли не се уплаши, че старицата е все още жива и именно тя, а не мухите, блъскаше и пулсираше под одеялото.

Пусна товара си в дупката. Започна да я затрупва с пръст, като бързаше колкото може, докато шумът от мухите не заглъхна, и тогава вече можеше да намали темпото и да отдели необходимото време.

Щом приключи, каза „Отче наш“. Облегна се на лопатата и се загледа към нивите. Знаеше, че след като вече е приключил с това си действие, не може да остане още дълго. Нямаше какво да прави тук. Прецени, че ще остане още една седмица. После трябва да си тръгне. Трябваше да се върне във Варшава.

Най-добре би било да намери някое село и да получи новини за войната. После ще се прибере у дома и ще види Силвана и Аурек. Ще се срещне със семейството си. Щеше да увери всички, че е невредим, и щеше да започне отначало, все едно нищо от това не се е случвало. Щеше да се бие за страната си и никой никога нямаше да разбере за влака и за това как той бе останал, след като композицията отново беше потеглила.

Изправи се и понечи да се прекръсти, когато видя нещо, което го накара отново да стисне лопатата с две ръце и да я вдигне. През полето идваха двама мъже. Двама униформени мъже.

Посрещна ги в двора. Отблизо изобщо не изглеждаха като войници. Единият беше всъщност длъгнесто момче с измършавяло лице и твърде големи за ръцете му длани. Другият беше як, с рунтави черни вежди и достатъчно голям нос, че да пасне на някой евреин. Беше късокрак и с широк гръден кош, поради което стъпваше тежко. Униформите не им бяха по мярка. Ръкавите на шинела на момчето бяха твърде къси, а на другия шинелът беше прекалено тесен на гърдите му.

— Дьен добри — каза момчето. — Добър ви ден.

— Може да свалите оръжието — рече по-възрастният мъж, присмехулно вдигнал ръце за капитулация. — Искаме само малко храна и после си продължаваме по пътя.

Януш не свали лопатата.

— Откъде идвате?

— Лвов. Избягахме от руснаците.

— Руснаците ли?

— Вече са срещу нас — каза момчето. — Не знаехте ли?

— Не знам нищо. Изгубих полка си преди доста време. — Януш се намръщи. Колко ли време наистина бе изкарал тук? Обърна се към другия мъж. — И какво става?

— Германците окупираха Варшава преди три седмици. Влязоха през границите с Померания, Източна Прусия, Бохемия, Моравия и Словакия. Изобщо не бяхме подготвени. А сега и руснаците искат да влязат в играта.

— Предадоха ни. Препикаха Полша и от двете страни. — Момчето подбели очи, щом заговори, като кон, който се готви да препусне в галоп.

Януш огледа наболите им бради, съзря умората в очите им.

Не разбираше как нещата се бяха променили толкова бързо.

По-възрастният мъж явно забеляза объркването на лицето на Януш. Заговори бавно и внимателно, разяснявайки какво се случва. Варшава била окупирана от германците. Руснаците първоначално влезли в Полша като съюзници, но скоро след това се превърнали в окупатори, прекалено бързо, че да може да бъде разбрано от когото и да било. Сега страната била в процес на подялба между двете страни.

— Бруно Берксон — каза по-възрастният мъж и му подаде ръка. — А това е Франек. Франек Желински. Бяхме в отбраната на източната граница. Когато дойдоха руснаците, офицерите ни наредиха да не атакуваме. Свалихме оръжията си и те взеха всичко — оръжията, танковете, храната. Взеха ни всичко. С Франек избягахме, докато ни придвижваха под строй към военнопленнически лагер. Оттогава сме бегълци. Крием се в гори и плевни. Ако имаш да ни дадеш малко храна, си продължаваме по пътя.

Януш остави лопатата и отръска калта от панталоните си.

— Ами Варшава? Какво знаете за Варшава? Жена ми е там…

— От онова, което дочухме — градът е напълно унищожен.

— И е пълен с шваби — подсмръкна Франек. — Гъмжи от германци.

Януш се обърна към Бруно. Вече предпочиташе по-възрастния мъж пред момчето с припрения му говор и неистови жестове на ръцете.

— Но как така всичко се е случило толкова бързо? Коя дата сме сега?

— Осми октомври — отговори Франек. — Рожденият ден на майка ми. Исках да й изпратя картичка, но Бруно каза, че по-добре да го направя, като пристигнем във Франция.

Той кимна към прясно обърнатата земя зад тях.

— А ти какво правиш там? Защо разкопаваш?

Януш погледна гроба на старата жена. Не желаеше да им каже истината.

— Погребвах едно умряло куче. Ако сте гладни, елате с мен. Мога да ви намеря нещо за ядене.

Той ги поведе към колибата, замислен върху думите им. Нима наистина бе прекарал там повече от месец? Хвърли поглед назад към могилата от пръст. Над нея все още бръмчеше рояк мухи. Как само ги мразеше тези насекоми. Ако наистина вече беше октомври, наближаващата в Полша зима скоро щеше да ги изтреби и това го радваше. Старицата щеше да може да почива в мир. Тогава може би най-накрая щеше да престане да обсебва сънищата му.

— Заповядайте — отвори вратата и подкани мъжете. Щом влязоха, осъзна, че се радва, че са тук. Твърде дълго бе стоял сам.