Британия Роуд 22

Феликстоу

— Знам, че Мойра е идвала тук — казва Тони, когато се прибира същата вечер. Изглежда подозрителен и неуверен. Силвана възнамерява да се държи хладнокръвно. Иска да звучи разумно. Протяга към него ръката си, в която е стиснала някои от дрехите на Луси. Изражението на лицето му е красноречиво.

— Как можа! — изкрещява тя и хвърля дрехите по него. — Как можа да ме излъжеш?

Той вдига една блуза, сгъва я внимателно и после поглежда Силвана с кафявите си очи.

— Това са само дрехи.

— Не, не са. Това са дрехите на Луси.

— Силвана, не се дръж така. Знаеш, че те обичам, нали?

— Кого? Кого обичаш? Мен или Луси? Ти ме излъга, по дяволите! Кого обичаш? Мен или една мъртва жена?

Тя се разкайва за думите си в момента, в който излизат от устата й. Тони я гледа втрещено и чупи ръце.

— Нека си лягаме — моли той. — Изморен съм. Хайде да продължим разговора утре. А сега да си легнем. Късно е. Моля те, ела в леглото и ме остави да те гушна.

— Не.

— Обичай ме. Ела при мен, моля те.

— Изхвърли дрехите! — настоява тя.

— Да ги изхвърля ли?

— Изгори ги! Отърви се от тях. Разкарай ги от къщата.

— Не мога…

— Налага се.

Силвана седи на леглото и гледа как той отнася купища рокли. Изглежда съкрушен, сякаш изнася трупа на мъртвата си съпруга, увит в катове коприна, памук и жарсе. Изпитва съжаление към него, но не може да се пречупи да му каже да спре. Щом гардеробът е опразнен, Тони очаква следващата заповед, но тя само се обръща на една страна, завива се през глава и се преструва на заспала.

Събужда се рано на следващата сутрин, а роклята й е цялата измачкана. Отваря очи с усещането за твърда непоколебимост. Измъква се от леглото, обува обувките си и взима забрадката от масата. Къщата на Луси. Къщата на Питър. Къщата на Тони. Къщата на кого ли не, само не и нейната.

— Силвана?

Тони е седнал на един стол в ъгъла на стаята и я гледа. Очите му са зачервени, а бузите хлътнали. На пода в краката му се търкаля празна бутилка от уиски.

— Къде отиваш, Силвана?

Лицето му изглежда синкаво от наболата брада. Дрехите му са омачкани като нейните. Очевидно изобщо не е спал.

Тя разтърква лице.

— Излизам да се поразходя. Ами ти? Кога заминаваш за Девън?

— Не е нужно да ходя…

Но той ще отиде там със сина си и родителите на жена си. Ще отиде в Девън. Разбира се, че ще отиде. Без нея. Той го знае. Знае също и това, че между тях вече е свършено. Тя го видя в очите му в момента, в който му каза, че знае за дрехите. Както когато идва краят на някой филм и лампите светват.

Той я гледа умоляващо, очите му се пълнят със сълзи и тя най-после разбира какво означава този поглед. Копнежът на лицето му, желанието, за което винаги е смятала, че е насочено към нея. Това е копнежът на един мъж, който отчаяно иска онова, което не може да има. Тя познава това чувство. Поне то ги свързва — непреодолимото желание да откриеш мъртвия в онзи, който живее.

Иска й се да му каже, че тя не е по-добра от него. Нима не беше взела едно дете, за да се престори, че нейният син е все още жив? Точно това бе направила. За нея филмът също е свършил. Аурек не е мъртвият й син. Той е момче, което има нужда да бъде обичано заради самото него. А Силвана не е Луси.

— Искат да замина утре — казва с усилие той. — Ще сме там две седмици. Ти ще бъдеш тук, като се върна, нали?

— Не знам. Сега отивам да се разходя по брега. Искаш ли да дойдеш?

Тони поклаща глава.

— Трябва да направя една доставка. На онези памучни чаршафи. Най-накрая успях да ги продам. Тази сутрин трябва да ги откарам до един хотел в Ипсуич. Моля те, кажи, че ще си тук, като се върна.

Тя не отговаря. Дистанцията между тях е осезаема. Само за една нощ между тях се е настанила празнотата.

— Ще говорим повече следобед — продължава Тони и тя усеща как той се опитва да възвърне обичайната увереност в гласа си. Вдига ръце във въздуха. — Трябва да ставам и да се заемам за работа. Ще се видим по-късно. Приятна разходка.

Долу кухнята е огряна от слънце, макар да е още рано. Тя дръпва стола си от прозореца, докато пие чаша кафе.

Измива чашата, подсушава я и я окачва на дървената стойка до мивката. Помита пода, а после влиза в килера и подрежда всички буркани, пакети и консервени кутии, така че етикетите им да са обърнати напред. След това прави същото и с тенджерите и тавите в шкафа под мивката, нарежда ги с дръжките навътре, точно както майката на Януш ги е подреждала в нейната кухня. Иска да остави всичко в ред.

На входната врата се спира и вдишва морския въздух, после излиза навън и поглежда нагоре към прозореца на спалнята. Там седи Аурек и гледа чайките. Помахва й и тя му маха в отговор.

— Няма да се бавя. Не отивай никъде. Искам да си тук, като се прибера.

Тръгва по безлюдния плаж. Започва да тича, под краката й се разхвърчават ситни песъчинки. Забрадката се вее покрай лицето й и тя тича, докато не остава без дъх и се налага да спре, поставя ръце на коленете си и изчаква сърцето й да се успокои, а дишането й да се нормализира. Накрая се изправя, поема дълбоко дъх, изкачва бетонните стъпала до павираната улица над плажа и тръгва обратно към къщата.

Януш кара бавно. На два пъти вече е спирал, несигурен в това какво си мисли, че прави. Ами ако тя не иска да го види? И двата пъти беше слизал от колата, беше разглеждал картичката на Аурек и после пак се беше качвал и продължавал по пътя към Феликстоу. Докато влиза в града и подминава гордо изписаното му върху огромна цветна леха име — червени цветя за буквите, оградени от бели маргаритки, — покрай него минава една кола по посока към Ипсуич.

Колата е първата, която среща на пътя от сутринта. Шофьорът намалява, като го подминава. Двамата мъже се споглеждат.

Това е Тони. Изглежда уморен, небръснат, яката на ризата му е разкопчана, вратовръзката е вързана небрежно и Януш едва го разпознава. Иска да го удари, така че намалява. Спират на пътя. Януш изгася двигателя, свива ръце в юмруци и излиза от колата.

Тони сваля прозореца.

— Слизай от колата — казва Януш и вдига юмруци.

Тони поклаща глава.

— Няма смисъл да се бием. Тя те чака.

Мъжът изглежда така безгранично покрусен, че за момент Януш забравя за желанието си да го удари. Но докато се опомни, колата на Тони вече потегля със свистене. Януш гледа как се отдалечава бързо по празния път. Гледа, докато не се скрива от погледа.

Силвана забелязва автомобила, който минава покрай нея само защото се движи изключително бавно. Сигурно е някой, излязъл на разходка с колата рано сутринта. Автомобилът е много чист, направо излъскан — блестящ черен „Роувър“. Шофьорът я гледа вторачено, докато преминава. Тя продължава по пътя, но после поглежда назад, без да знае какво да направи. Колата е отбила малко по-надолу по пътя. Тя прави още няколко крачки и после се обръща. Вече нищо не я свързва със съпруга й, дори и дете. Тя знае това, повтаряла си го е толкова много пъти. Но при вида на Януш, който чака в колата си, сърцето й се разтуптява и тя тръгва към него.

Януш отваря вратата до шофьорското място и гледа как Силвана се настанява до него. Опитва се да запази спокойствие. Силвана докосва таблото и се оглежда.

— Аурек би я харесал — казва. — Много обича колите.

Двамата седят в мълчание, слънцето блести в предното стъкло, а пред тях кацат и отлитат чайки. Окачените на куки редици лампи покрай крайбрежната улица се люлеят напред-назад и подрънкват, подемани безспирно от вятъра. Най-накрая Януш проговаря.

— Срещнах Елен по време на войната. — Закашля се и приглажда мустак с два пръста. — Тя умря. Загина през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта. Не трябваше да пазя писмата й. Трябваше да ти обясня. Да говоря повече. Задържах всичко в себе си.

Януш поглежда Силвана и вижда, че очите й са пълни със сълзи. Вади от джоба си носна кърпа и й я предлага.

— Виж, става въпрос за момчето. Бих искал да го видя.

— Мислиш ли, че съм лош човек заради онова, което направих?

Януш поклаща глава. Не е сигурен дали тя говори за Тони, или за Аурек.

— Аз престъпник ли съм? — пита тя.

Той я поглежда. Погледът й е суров и втренчен, такъв, какъвто е виждал у някои войници. Онези, които са станали свидетели на твърде много. На устните й дремят още въпроси, докато чака отговора му.

Тя го умолява.

— Ще ми простиш ли някога?

Отговаря й с „Не“, а после с „Да, мисля, че да“, което сякаш е онова, което Силвана иска да чуе.

— Реших, че съм ви изгубил и двамата — казва той.

Силвана докосва бузата му и усеща как ръката й потреперва от допира.

Остават в колата, гледат как вятърът рисува с пясъка по пътя и вае жълти линии насам-натам, а Силвана разказва на Януш своята история от войната. Поднася му я като книга, допълва разни подробности и се пренася из времето, докато не описва всяка една от шестте години, през които са били разделени. Някои части от историята са болезнени, но той я изслушва. Не се отвръща от нея. Тя казва, че не желае да има повече тайни помежду им.

Трудно му е да й разкаже своите истории от онези години. Опитва се да й обясни, но не иска да си спомня за войната. Спомените му са заключени надълбоко и той не може да си наложи да ги извади наяве. Не може да говори за Елен. Силвана не го притиска да й разказва подробности. Сменя темата. Той й е благодарен за това.

— Може би е без значение — казва тя, когато той се запъва и губи мисълта си. — Миналото… може би му придаваме твърде голямо значение. Онова, от което имаме нужда, е точно тук.

Но Януш знае, че тя е просто любезна. Разбира се, че миналото има значение. Поглежда я и вижда държавата, която е оставил, да се взира в него обратно. От лицето й струи знанието за собствената му младост и той я обича заради това. Чувства се по същия начин, както когато поправя някоя машина, когато всички онези детайлно проектирани части, които така лесно могат да бъдат объркани, се напаснат, когато са топли и смазани и се задвижат с идеална точност.

Силвана обгръща тялото си с ръце.

— Той си нямаше майка. Знам, че нямаше. Косата му беше цялата в мръсотия, а тялото му беше разранено. Трябваше да се погрижа за него. Той си нямаше никого. А моето бебе, нашето бебе беше…

— Спри — прекъсва я Януш. Сваля прозореца и вдишва дълбоко от нахлулия вътре морски въздух. — Не говори за това. Разкажи ми как е расъл.

Тя му разказва за техния горски син и как е израснал сред дърветата. Разказва му за любимите му игри и как се е научил да се катери и да ловува.

Говорят си така кротичко, докато двете момчета не се превръщат в едно в съзнанието на Януш. Това е най-добрият начин. Знае, че момчето, което обича, не е наистина онова, което бе глътнало копчето, но той ще му дари тези спомени. Те ще станат притежание на Аурек. Вече няма да има тайни. Той е техният син. И това ще бъде неговата история.

Прегръщането в кола е неудобно. Януш се навежда към Силвана, но воланът му пречи, а скоростният лост стърчи между тях. Тя също се навежда напред, примъквайки се на края на седалката, и той успява да я целуне недодялано, като носовете им се сблъскват.

Той я иска. Иска звука на диханието й в нощта. Начина, по който си тананика, когато мисли, че е сама. Иска всички тези неща. У него се надига желание. Сърцето му тупти като на младеж, изпълнен с копнеж. В същото време се чувства стар. Достатъчно стар, та да знае, че болката, която е преживял, няма да се изпари просто така. Мисълта за Тони предизвиква у него желание да я отблъсне, да я осъди наново. Вместо това я придърпва по-близо към себе си.

— Върни се при мен — прошепва. — Моля те, върни се.

— Къщата е точно на крайбрежната улица. Обърни и…

— Знам — казва той и пали двигателя.

Аурек е седнал на ръба на прозореца, когато вижда една кола да се задава по пътя. Гледа как спира пред къщата. Вижда как от нея слиза майка му, а после и баща му. Дошъл е! Двамата застават до колата и поглеждат нагоре към него. Аурек им помахва, първо бавно, а после по-бързо. Изправя се, увисва на рамката на прозореца, но губи равновесие за миг и залитва напред. Налага се да се хване за перваза, за да не политне надолу. И Януш, и Силвана вдигат ръце нагоре да го предупредят.

— Не! Не! — крещят.