Британия Роуд 22

Полша

Силвана започна да разбира как действаше гората. Беше като компас. Паяжините сочеха на юг. Върховете на боровете се извиваха на изток. Катериците си избираха хралупи, които сочат на запад. Отворите на гнездата на кълвачите сочеха на север. Гората представляваше карта, ако човек се научи как да я разчита. А тя и момчето бяха част от всичко това.

Рано една сутрин, вече се бяха облекли и обикаляха да намерят ново място за лагеруване, когато случайно излязоха от гората на някакъв път. Аурек подуши въздуха и се върна назад. Пътят беше дълъг и прав, изчезваше в хоризонта като обърната буква „V“. В другата посока изчезваше в падина, пред която се извисяваха дървета.

Силвана си позволи да усети твърдата повърхност на пътя под краката си. Закопча палтото си и започна да подритва камъните, а Аурек се присъедини към нея — взимаше чакъл в шепата си и го хвърляше във въздуха. Тогава тя чу приглушен тътен. Звукът се усилваше. Застанала с Аурек на средата на пътя, с гръб към слънцето, тя зачака източникът на шума да се появи.

От падината се зададе колона от зелени военни автомобили и танкове. На първата кола се развяваше знаме. Силвана го разпозна. Беше английско.

— Аурек, гледай — подкани го тя, докато се опитваше да нагласи забрадката си и да накара момчето да застане изправено до нея. — Виж.

Януш хвана влака за Стърлинг и се срещна с Руби в една кръчма в селото. Изглеждаше изтощена и бледа, но беше в добро настроение.

— Ей, радвам се да те видя. — Тя стисна ръката му. — Как е в Англия? Няма как да е по-зле от тук при нас.

— Не знам — отговори Януш. — Толкова отдавна вали, та ми се струва, че ще трябва да градим Ноев ковчег. Какво да ти взема за пиене?

— Бира с лимонада за мен, благодаря.

Януш сложи напитките им на масата и се загледа как тя вдига чашата. Може да й го съобщи и в този момент. Какъв смисъл имаше да отлага?

Руби отпи от бирата си и внимателно остави чашата.

— Дошъл си да ми кажеш нещо, нали? Всичко наред ли е? Бруно ли те изпрати?

Януш пое дълбоко дъх и заговори. Беше по-лесно, отколкото бе смятал. Руби не го прекъсваше. Кимаше с глава и слушаше. По лицето й се стичаха сълзи, които оставяха две розови бразди чиста кожа под грима й.

— Тук ли мислиш да останеш?

— Не — каза Януш. — Довечера се връщам.

Той се наведе през масата и я целуна по бузата.

— Недей — спря го тя и се дръпна. — Недей. Добре съм. Ами ти, Ян? Какво смяташ да правиш сега?

Той погледна измореното лице на Руби, без да каже нищо.

— Бил си женен, нали? Бруно ми каза, че имаш малък син.

— Казал ти е?

— Той те обичаше страшно много. Защо не се опиташ да ги намериш? Да събереш отново семейството си.

— Не знам. Не знам дали бих могъл.

— Слушай. Животът е една огромна загадка и аз нямам представа защо нещата се случват по определен начин. Светът е пълна каша, не мислиш ли? Но както виждам нещата, аз седя тук и плача, защото си нямам никого, а ти седиш, с жена и дете някъде там, но изглеждаш по-нещастен и от мен. Ти си по-голям щастливец от мен. Имаш си семейство. Наистина си късметлия.

Мислеше си за думите й във влака. Беше права. Той имаше семейство. Естествено, че трябва да го открие.

Един висок офицер от авиацията помогна на Януш да попълни бланките за изчезнали хора.

— Ще ни е необходима цялата информация, която може да ни предоставите. Последен известен адрес, моминско име. Подробности за местоработата. Напишете абсолютно всичко. Може да отнеме известно време, но ако има начин, ще ви помогнем да се свържете със семейството си.

Той предложи на Януш цигара и сам запали една.

— Желая ви успех, господин Новак.

Януш се радваше да срещне някого, който може да произнесе името му правилно. Харесваше му ясният и изтънчен изговор на мъжа. Самият той се гордееше с безпогрешния си акцент. Няколко мъже от базата обичаха да се шегуват, че неговият английски е по-добър дори и от техния.

Офицерът стана, отвори един шкаф и извади оттам бутилка с две изящни стъклени чаши.

— Изпий едно шери с мен. Нямаш нищо против, нали? Знам, че вие, войниците, предпочитате бира, или в твоя случай вероятно чаша водка. Но аз пия само шери. Виж, може и да намерим жена ти и сина ти в някой от нашите лагери. Или в някой от американските. Само това можем да направим. Но ако е там, ще я открием. Британците ще се погрижат за нея. Ще направим всичко по силите си, обещавам ти.

Любезното отношение на този човек успокои Януш. Викаше му „старче“, „приятелю“, „друже“. Каза му, че ще се заеме лично и ще придвижи бумагите напред.

После стисна здраво ръката на Януш.

— Успех — пожела му, докато вече си наливаше втора чаша шери. — Да се надяваме, че ще ви съберем отново заедно.

— Благодаря ви. Искрено ви благодаря, сър.