Британия Роуд 22

Полша

Силвана се отдалечи от останките от самолета и седна на един кръстопът до изоставена дървена ръчна количка и купчина разпилени одеяла. Стоя там много дълго време. Дъждът премина в лапавица. Тя облече коженото палто и сгуши детето си вътре. То плачеше пронизително и този звук й се струваше прекрасен.

Някой застана пред нея и тя вдигна поглед. Някаква жена се взираше в нея отгоре.

— Махни се! — настоя Силвана. — Махай се! Махни се от бебето ми.

— Не ставай смешна — сопна й се жената. — Не ти искам детето. Искам да се изправиш. Ще умреш, ако седиш тук в студа.

Тя беше по-възрастна от Силвана, но дори в това отвратително време, загърната с мъжко палто и обута в селски ботуши, излъчваше някакво изящество. Около нея струеше аура на изтънченост, която караше Силвана да я вижда не каквато е, с парцаливи дрехи и бледо лице, а такава, каквато би могла да бъде и вероятно е била — превзета красавица с начервени устни и диаманти в косите.

— Хайде де — викна жената и се намръщи така, че тънките й вежди се извиха. — Вдигай си задника и се размърдай.

Силвана се поизправи и се опита да си оправи косата.

— Остави ме на мира. Просто се махни.

— Няма да се махна. Ако не станете, ти и детето ще умрете от шибания студ. А какъв смисъл има да оставяте тези одеяла да стоят в калта? Вземи ги и го увий с тях. Изглежда почти замръзнало.

Нещо в гласа на жената и ясният й заповеднически тон накараха Силвана да стане и да вземе одеялата.

— Името му е Аурек — казва тя и повдигна момчето, за да може жената да го види. — Това е синът ми. Аз съм му майка. Бях го загубила, но го намерих.

— Така ли? Ами ти си най-окаяната майка, която някога съм виждала.

Жената й подава чифт ниски кожени обувки с връзки.

— Ето, вземи ги. Не можеш да вървиш боса, ще измръзнеш. Само тях имам. Това са обувки за танци, макар че с тази рана на глезена не изглежда, че ще затанцуваш скоро.

Името й беше Ханка. Каза, че е пяла по заведения във Варшава, и изреди имена на места, които Силвана не беше и чувала.

— Тъкмо щях да направя големия си пробив и да пея с американски оркестър, когато Хитлер ми обърка цялата работа. — Ханка се засмя. — Имаш късмет, че ме срещна. Аз ще се погрижа за теб. За теб и за клетото ти бебе.

Те тръгнаха заедно по калните пътища и безкрайните пътеки, докато накрая Ханка не склони един фермер да им позволи да останат в плевнята му.

— Имаш ли някакви пари?

Силвана поклати глава. Беше изхарчила спестяванията им с Януш за билетите за автобуса и храна за из път.

— Ами бижута?

Силвана погледна венчалната си халка. Попипа шията си и докосна малкия стъклен медальон, който той й беше дал, а после отвърна:

— Не.

Ханка се намръщи и сложи ръце на хълбоците си. После сграбчи ръката на Силвана.

— Дай ми пръстена си. Трябва ни храна, нали така? Затова ми дай пръстена си.

Силвана гледаше как Ханка подава венчалната й халка на фермера.

— Само това ли е? — попита той.

Ханка постави ръка на бедрото си и го изгледа многозначително.

— А какво друго искаш?

Тя се отдалечи, а той я последва в конюшните. Силвана остана да чака в двора на фермата. Малко по-късно фермерът излезе, като затягаше колана на бричовете си, и им каза, че могат да останат колкото искат.

— Ооо, не гледай така разтревожено — каза й Ханка по-късно, след като жената на фермера безмълвно им беше донесла супа от червено цвекло и горещ чай. — Теб няма да те докосне. Казах му, че си забранена територия. Трябва да се отракаш малко. Харт духа. Означава силен дух. Това ти трябва, Силвана. Ако трябва, аз мога и да се продам, но аз съм си аз. Правя това, което пожелая. Но виж се ти. Нека позная. Омъжила си се за селяк и това ти е детето, за което се надяваш, че някой ден ще натрупа състояние за теб.

— Мъжът ми не е селянин — сопна се Силвана. — Той е инженер.

— Хитър селянин значи. И къде е той сега?

— Не знам — отговори Силвана. Опита се да не мисли за Януш, ами вместо това да се съсредоточи върху топлата чаша в ръката си и парата, която се надига от нея. — Ами ти?

— Шляхта — казва Ханка и отмята глава назад. Дворянство. И с това темата се приключва.

Плевнята, в която Силвана живееше с Ханка, дъщерята на дворянството, представляваше малка постройка със сламен покрив, направена от дърво и хоросан. Фермерът и съпругата му гледаха зайци за месо. През нощта около клетките идваха плъхове, но като вдигнаха леглата си нависоко, двете жени успяваха да ги държат настрана.

Грижеха се за животните във фермата, в замяна на което им даваха храна и подслон. Понякога, когато беше много студено, Ханка настояваше фермерът да позволи на Силвана и Аурек да спят при тях в къщата. Силвана не искаше. Знаеше, че жената на фермера не я харесва особено.

Фермата беше отдалечена на километри от други села, но въпреки това всеки път, щом жената на фермера я заговореше, ставаше въпрос за германски войски и как не би скрила двете жени, ако дойдеха в къщата. Силвана си мислеше, че е само въпрос на време да ги открият. Стопанката им беше казала, че някакви жени от съседното село са били изпратени да работят в германски стопанства. А децата им били отнети от тях.

Ханка твърдеше, че това са само приказки и нищо повече.

— Виж какво, тази жена има нужда от нас. Вършим толкова много работа във фермата, колкото и те двамата. Няма да ни предаде на никакви войници.

— Просто начинът, по който ме гледа… Сякаш ме мрази.

— Ами много ясно, че те мрази. Ти си по-млада и по-хубава от нея. Добре, стой си в плевнята, ако искаш. Само че ако останеш, най-добре спри да хленчиш в съня си. Нямам намерение да се будя от кошмарите ти всяка нощ.

Силвана се изчерви силно, а другата жена протегна ръка и я погали по бузата.

— Всичко е наред, моя друга. Не ми обръщай внимание, миличка. Не исках да съм груба. Всички имаме кошмари. Тази война е най-лошата от всички. Кажи ми, какво толкова те разплаква?

Силвана разроши косичката на Аурек и се опита да потисне бликналите в очите й сълзи.

— Не знам — прошепна. — Май просто съпругът ми ми липсва.

Пред тях се простираха равни речни долини и необятни поля. В онези първи седмици от пътуването им на Януш му се струваше, че самият въздух е изпълнен с напрежение и опасност. Времето стана ужасно, извиваха се вихрушки, които беснееха и изкореняваха дървета, и закриваха изгледа с пелени от сив дъжд, така че често Януш виждаше само на няколко метра пред носа си. Появиха се и снежни бури, студът пронизваше костите му, а белотата болезнено дразнеше очите му. А всяка крачка го отвеждаше все по-далеч от Силвана и сина му.

Минаваха покрай градове, пълни с полски войскови отряди, мъже, които предаваха оръжията си на руските войски, които идваха от изток. Видяха как войниците от Червената армия маршируват и пеят обичните си родни химни. Толкова много изморени мъже със своите изпосталели коне. Бруно винаги ги повеждаше настрани от тълпата, въпреки че Януш чувстваше, че трябва да пристъпят напред и да се присъединят към останалите войници. Навсякъде из градовете и селата заснежените пътища бяха претъпкани с мъже, конски каруци, артилерийски части и невзрачни полеви кухни.

Януш бленуваше за Варшава. Мечтаеше за високите сгради и широките градски улици, за паважа под краката си, за шума на трамваите, за театрите и стъклените витрини на магазините. Нещата, които бе мразил преди, сега му липсваха — бандите джебчии, крадците, евреите амбулантни търговци, кониките1 и таксиметровите шофьори. Липсваха му шарениите на циганите, с техните цигулки, червени панталони и шалове в цвета на дъгата, които продаваха стоките си в Стария град и изглеждаха така, сякаш принадлежаха към миналия век.

Най-много обаче му липсваше Силвана. Липсваше му допирът й, строгото й изражение, което сякаш я пазеше от света, ръцете й, увити около него нощем, звукът на дишането на сина им, който спеше в кошарката до тях. Вместо това той беше запратен на това пътуване и следваше Бруно и Франек безмълвно, както куче следва каручка, омагьосано от металическия звън на колелата й.

Спираха в разни чифлици, криеха ги по тавани и плевни. Бруно не беше излъгал, като казваше, че има пари. Там, където можеше, купуваше захар, сол, оцет и сапун. Те се бяха превърнали в ценни стоки и струваха повече от парите. Беше се спазарил и им беше осигурил цивилни дрехи.

Малко по малко се бяха запознали с опозиционното движение от мъже и жени. Наричаше се Армия Крайова. Това бяха мъже и жени, които се гордееха да бъдат поляци и искаха да се бият по всеки възможен начин. Тези хора ги препращаха към безопасни места и ги предупреждаваха кои градове и села да избягват.

Имаше и мъже от други полкове, които се опитваха да стигнат до Франция. Информацията се препредаваше и се разискваше. До тях достигаха истории чрез потайни слухове и нелегални памфлети и всички те носеха лоши новини. На изток руснаците извършваха масови арести — на държавни служители, полицаи, духовници. И винаги по тъмно. Никой не можеше да е сигурен, че ще изкара нощта спокойно.

Януш спеше леко. Будеше се при най-малкия шум, готов да побегне. Видя отражението си в огледалото в една къща и не можа да познае мъжа с набола брада и кървясали очи, който страховито се взираше в него отсреща. Самотното пътуване го беше направило избухлив. Беше убеден, че зад ъгъла ги чака арест. Всеки ден трябваше да изминават още километри. Краката го боляха. Имаше мазоли, които се превърнаха в рани, тъй като не можеше да се погрижи за тях.

Бруно беше по-силен. Твърдеше, че имат дълг към Полша да останат свободни. Ако начинът да го постигнат беше да се крият, така да бъде. Единственият им шанс беше Франция. Там ще ги обучат да се бият и те ще разбият както германците, така и руснаците.

— Мен ме пази медальонът на майка ми — обясни Франек. Той имаше верижка на врата си и им показа малкия сребърен диск, който висеше на нея. Седяха в една плевня и чакаха водачът да дойде и да ги отведе до следващата сигурна къща. Навън вилнееше вихрушка, плевнята скърцаше и се люлееше като лодка в бурно море. — Свети Севастиан ще ме преведе през това. Господ няма да ме привика все още. Той вика онези, които обича, но още не е готов за мен.

Бруно потупа мешката си и каза:

— Аз съм се застраховал. Имам няколко хубави златни часовника и копчета за ръкавели за изтъргуване. А и няколко килограма брашно. Ами ти, Януш? Теб какво ще те спаси?

Януш се загледа в краката си.

— Имам ботушите си. Но не мисля, че ще ме спасят. Всъщност тъкмо те ме убиват.

Бруно и Франек го изгледаха. После Бруно се разхили и Франек се присъедини. Цели трийсет секунди по-късно Януш внезапно се разсмя.

Много време беше минало, откакто нещо му се бе струвало забавно.

Няколко седмици по-късно те стояха на брега на замръзнала река и се готвеха да напуснат Полша и да преминат в Румъния. Страняха от пълните с войници градове, а през тази нощ водачът им ги беше прекарал няколко километра покрай брега на реката. Вече на разсъмване Януш усети гръдния си кош да се вкочанява, все едно ризата му беше прекалено тясна. Той разкопча палтото си и разхлаби връзката на врата си, но вцепенението се разпростря към главата му и притисна очите му. Напускаше родината си и не знаеше дали някога ще се върне. Зад него се простираха равни полета, а отвъд тясната река отпред го очакваше гъста гора. Зачуди се дали да не се върне. Пак да прекоси Полша, на север, обратно при Силвана.

— Ще преминем пеша — каза Бруно, като го потупа по рамото и го изтръгна от мислите му. — Ледът ще ни издържи.

Само няколко минути по-късно, след като бяха пристъпили на леда и се бяха уверили, че е твърд под краката им, вече бяха преминали оттатък реката и тичаха към дърветата да се скрият.

Януш се спря и погледна назад към границата с неговата страна. Остана смълчан за миг, като на гроба на приятел. А после съвсем неочаквано усети в сърцето си силен трепет, надигаща се надежда. Без значение как беше очаквал да се почувства или какъв последен образ на родината си се бе опитал да запази в съзнанието си, тръпката от приключението го завладя и той се затича след останалите и навлезе сред дърветата, напред към бъдещето.