Британия Роуд 22

Силвана

Корабът акостира в Англия рано сутрин, по време на прилива, прокарвайки си път през мрак и мъгла. Силвана бе пристигнала в страна на облаци. Всичко наоколо беше обвито във воал от гъст смог, който сливаше пейзажа в едно и размазваше очертанията на сградите. Тя се съсредоточи в краката си и гърбовете на хората пред нея, докато бавно се придвижваше по подвижното мостче сред плътната, влачеща се тълпа.

След толкова време, прекарано в морето, да стъпи на твърда земя за нея бе като шок. Щом множеството слезе от кораба и Силвана и Аурек докоснаха земята, започнаха да се олюляват и залитат като хора, които са слезли от въртележка и не могат да ходят по права линия. Носеха се по лъкатушещи опашки и подаваха документите за самоличност. Дадоха на Аурек чифт червени кожени кънки със завързани една за друга връзки. Един мъж ги преметна през рамото му и Аурек се огъна под тежестта им.

Силвана погледна в кашоните с играчки пред нея.

Мъжът се усмихна.

— Харесват ли му? — посочи кънките.

Аурек се мъчеше да ги свали от раменете си.

Той побутна един кашон към тях.

— Изберете си.

В кашона имаше плюшени мечета, пъзели, колички и кукли. Най-отгоре лежеше една малка дървена дрънкалка. Обикновена лакирана играчка. Силвана я грабна. Мъжът се разсмя.

— Това ли искате? Не е ли малко голям за бебешки дрънкалки?

Силвана поклати глава. Махна кънките от раменете на момчето и му подаде играчката. Сети се за баща си и за онази дрънкалка, която беше издялкал за нея, за начина, по който тя си я пазеше. Какво ли беше станало с нея? Дали я беше оставила във Варшава? Не можеше да си спомни, а и не искаше. Погледна Аурек и се усмихна.

— Твоя е. Разбираш ли? Това е магическа дрънкалка. Ще те пази и ще ти донесе късмет.

Тя сключи пръстчетата му около нея и ги задържа така за миг. Когато го пусна, забеляза белия отпечатък на собствените си пръсти върху ръката на детето. То притисна дрънкалката към гърдите си, кимна и я погледна с големите си, тъмни, изпълнени с доверие очи.

И все пак пътуването още не беше приключило. Насочиха ги към един изчакващ влак, претъпкан с пътници от кораба. Щом влязоха в Лондон, Силвана намести Аурек в скута си и го притисна плътно до себе си. Влакът се тресеше и тракаше и най-накрая спря със свистене. Вратите се отвориха и пространството се изпълни с врявата на хора, които си викаха един друг, и с писъците на ревящи деца. Тя се нареди на опашките, за да излезе от влака, и най-после стигна до една отворена врата. Поколеба се. Гарата изглеждаше огромна. Един пазач на перона й подаде ръка да слезе.

— Хайде, госпожице. Трябва да слизате.

Силвана пристъпи долу. Нагласи забрадката си и се огледа сред тълпата, опитвайки се да разпознае Януш сред всички чакащи.

— Пристигнахме — прошепна колкото да успокои момчето, толкова и себе си. — Пристигнахме.