Веднъж в манастира на Иличуан на едни монах-готвач му гостувал един монах-градинар.
Когато седели на масата една птичка започнала да пее. Тъкмо спряла, градинарят почукал с пръст по облегалката на креслото. Птичката запяла отново и пак замълчала. Градинарят почукал пак, но птичката не запяла. „Разбра ли?“ — попитал монахът. „Не. — отговорил градинарят. — не разбрах“. Градинарят още веднъж почукал по креслото.
Ньоген:
Градинарят на манастира отглежда зеленчуци за кухнята, т.е, за готвача. Тези хора неволно се сприятеляват. За птицата е естествено да пее, но тя не пя. Градинарят бил изучил навиците на тази обитателка на планините, затова в отговор на неговото по-особено почукване птицата започнала да пее, но когато, почукал втори път птичката вече била отлетяла.
Готвачът живее в света на желанията. Той трябва да мисли за устата и стомасите на другите монаси.
Когато градинарят почукал трети път, предавайки посланието на природата, готвачът останал глух за него…
Генро:
Птичката просто си пяла. Градинарят само я примамвал. А после тя отлетяла. Това е всичко. Защо готвачът нищо не разбрал? Защото умът му бил неспокоен.